Ренета Трифонова е магистър по теология (1996). Публицист с интереси в областта на християнската етика, еклисиологията и мисионерството.

 

 

В последните месеци в българското публично пространство се натрупва един специфичен религиозно-публицистичен език, който все по-често изли­за извън границите на уважителния тон и се превръща в реален обществен конфликт. Повод за това са реакции към редица културни прояви и популярни обществени явления, тълкувани по начин, предизвикващ напрежение и разде­ление в българското общество.

Няма да е далеч от истината, ако кажем, че в публичното пространство се води реална война. Независимо дали я наричаме културна, идеологическа или духовна, тя отдавна е надхвърлила границите на елементарното домашно възпитание, така дълбоко вкоренено доскоро в нашите иначе „традицион­ни“ – както обичаме да ги наричаме – семейства, надхвърлила е дори всякак­во обичайно човешко приличие. Разговорът за културните и обществените процеси у нас започва да прилича на духовна вакханалия.

Повод за настоящия текст станаха реакциите около участието на Дарина Йотова (Дара) и песента Bangaranga в Евровизия. Последвалите обвинения в „са­танизъм“, „демонични послания“ и „духовна опасност“ породиха поредната въл­на от напрежение в социалните мрежи и в църковните общности. Сам по себе си този спор би могъл да остане поредният краткотраен обществен „скандал“. Но зад него се откриват процеси, които заслужават по-задълбочен анализ.

Текстът не е посветен на „Евровизия“ като музикален конкурс, нито има за цел да защитава конкретен изпълнител или културен продукт. Той ще акцен­тира по-скоро на начина, по който подобни събития се превръщат в повод за морална паника и радикализиране на религиозния език. Как се стига дотам сценични образи, художествени символи или културни явления да бъдат въз­приемани като доказателства за духовна заплаха? Какви представи за злото, света и Църквата стоят зад подобни реакции?

Затова случая с „Евровизия“ ще разгледам тук не като изолиран инцидент, а като симптом на по-дълбок проблем – нарастващата склонност на част от съвременната религиозна среда да възприема реалността през подозрението, образа на врага и „духовната война“, която се води срещу „метафизичното зло“.

Светът на културните войни и идеологиите

Неслучайно след „Евровизия“ се заговори за поредната „културна война“. Това е процес, в който пораженията не са върху телата с физическо оръжие, но се нараняват съвестта и съзнанието чрез думи, които често са опаковани като истина, но реално са манипулация и лъжа. Културната война у нас е на интерпретации, на внушения и на радикализирани тълкувания – това е вой­на на души и умове. Боевете се водят в интернет, участниците са публично разпознаваеми фигури и влиятелни говорители, а „стрелбата“ е безпощадна към всеки инакомислещ.

Подобни виртуални войни обаче са невъзможни без своята идеологическа ос­нова. Живеем вече в свят, в който манипулацията лесно се разпознава през „оруеловата оптика“[1]. Свят, в който „войната е мир“, „свободата е робство“, а „невежеството е сила“. Понякога образът на бъдещето ни изглежда точно като роман на Оруел и се свежда до една негова метафора – ботуш, стъпкал човешкото лице завинаги. Свят, в който свободата на словото постепен­но започва да означава не диалог, а право да наложиш собствената си интер­претация върху другия, но не само това. Крайният резултат на този акт е да бъде унижено и стъпкано човешкото достойнство. Неслучайно Джордж Оруел създава два от най-силните образи на модерната идеологическа мани­пулация – Фермата на животните и 1984. В единия реалността се пренаписва непрекъснато, миналото се променя според нуждите на настоящето, а об­ществото се поддържа в мобилизация чрез постоянно посочване на нови вра­гове. В другия контролът се упражнява чрез езика – чрез прочутия „новговор“, който не просто описва света, а постепенно ограничава възможността той да бъде мислен по различен начин.

„Културата“ на подозрението и църковният новговор

Защо в част от религиозното говорене акцентът постепенно се измести от евангелския дух на любовта към разпознаването и посочването на вра­га? Тази деформация – или по-точно подмяна – вече достига сериозни измере­ния. Ако допреди време тя беше по-скоро маргинално явление, днес става все по-видима, а напрежението в религиозното и общественото пространство се задълбочава и ескалира.

Тези културни конфликти не са възникнали внезапно. Те се развиват от го­дини, паралелно с глобални и регионални напрежения, които постепенно променят начина, по който говорим, мислим и реагираме. Писателят Георги Марков описва много ясно тази „култура“ на подозрението в едно свое есе като една от нашите „най-мъчителни болести“:

Мисля, че подозрението е един от най-характерните белези на съвременния бъл­гарски характер. То е доведено до жизнена степен, далеч надвишаваща нормал­ното човешко подозрение, и се е превърнало в неделим спътник на всичките ни мисли и чувства. Нека кажа, че подозрението също е един от най-ужасните и мъчителни елементи на нашето съвременно, българско общуване. Не познавам човек в България, дори най-благородните и най-честни личности, срещу които да не е хвърляно подозрение, че те не са това, за което се представят, че зад цялото им поведение стои нечиста цел. Разбира се, цялата тази атмосфера на взаимно и всеобщо подозрение, на предчувствие и очакване на внезапни тайни врагове, е изключителна рожба на комунистическата действителност и на не­вероятно низкото нравствено падение, последвало девети септември 1944 г.[2]

Според Георги Марков „в България всеки подозира всекиго“ и „всичко това е резултат на партийната идеология и политика да се противопостави човек на човека, всеки да бъде враг на всекиго, което улеснява извънредно много ра­ботата на диктаторите“[3]. Днес вече не сме само наблюдатели на този про­цес, а негови участници и съучастници, с всички неочаквани последици. Ако в миналото с такива инструменти комунистическата власт е държала населе­нието в страх, днес подозрението е дълбоко просмукано в църковното прос­транство и навлязло в нашата ежедневната реч и в личните отношения. Този процес наблюдаваме и в някои съвременни религиозни и идеологически среди, използващи съответния „новговор“, който да внушава страх и самоцензура. За да се поддържа атмосферата на подозрението, тя се нуждае от думи с осо­бена емоционална и духовна натовареност. Това може да се нарече „църковен новговор“, който използва думи като – „ерес“, „сатанизъм“, „предателство“, „отстъпление“, „враг на Църквата“, „глобализъм“, „сатанизъм“, „антихрист“.

Този църковен новговор служи не толкова като инструмент за разбиране, колкото като сигнали за тревога, които предварително насочват мислене­то към определени заключения и поддържат усещането за постоянна запла­ха. Така подозрението постепенно престава да бъде средство за разпознава­не на опасността и се превръща в основен начин за възприемане на света. А когато човекът допусне тази подмяна да се случи в неговите ум и сърце, об­разът на врага неусетно започва да заема мястото, което в християнското съзнание принадлежи на Христос.

Да подозираш ближния си и във всяко различие да виждаш възможна ерес, от­стъпление или дори действие на сатаната, е една от най-трайните последи­ци от навлизането на този стар пропаганден механизъм в църковния живот. Подобни внушения рядко водят до правна отговорност, защото най-често се прикриват зад езика на религиозната загриженост и ревността за вяра­та. Но именно затова те поставят още по-голям въпрос за нравствената отговорност на човека и за състоянието на неговата съвест. Тук неизбежно трябва да си припомним – и на себе си, и на онези, които лесно обвиняват дру­гите – какво означава съвестта в християнската традиция.

Терминът συνείδησις се среща още при Демокрит, който го употребява в нрав­ствен смисъл като съзнание за извършено злодеяние и неговата нравствена оценка.[4] В по-късната християнска традиция различни автори подчертават мистическия и духовен характер на съвестта – като вътрешна сила, която свидетелства за доброто и злото и подтиква човека към нравствено дейст­вие. В светоотеческата перспектива тя може да бъде разбрана като глас на Бога в човека или като действие на духовното присъствие, което го насочва към истината. Архим. Платон Игуменов обръща специално внимание на мисти­ческия възглед за съвестта в светоотеческата традиция – невидима и тайн­ствена сила, която присъства в човека и го подтиква да върши това, което е добро и правилно – а това може да бъде или гласът на Ангела Пазител, или гла­сът на Самия Бог.[5] Авторът описва подробно състоянията на различните ви­дове съвест и как съвестта бива възпитавана и насочвана към Евангелието.

С други думи, съвестта е Божият глас в човека – онова вътрешно „реле“, кое­то задейства червената светлина за опасност веднага когато евангелските добродетели бъдат похитени. Но ако съвестта е призвана да различава исти­ната от лъжата и доброто от злото, как се стигна дотам в църковното прос­транство подозрението да започне да се представя като разсъдителност, а чрез църковния новговор да се стига дори до обвинения в сатанизъм? В подоб­на среда съвестта постепенно престава да бъде вътрешен съдник на собст­вените ни постъпки и започва да се превръща в инструмент за нравствена оценка на другите. Човек все по-рядко пита какво се случва в неговото сърце и все по-често се пита кой е виновен, кой е предател и кой служи на злото.

И ако тоталитарната система поддържаше страха чрез образа на „врага на народа“, съвременният религиозен конспиративен дискурс все по-често го поддържа чрез образа на „врага на Църквата“. Различни са думите, но меха­низмът на подозрението остава удивително сходен. При това все по-често хора, които познават Евангелието и са дълбоко религиозни, не реагират на потъпкването на евангелските добродетели и на обидите към своя бли­жен, а точно обратното – включват се в „новговора“ и стават част от манипулацията.

Богомилският рефлекс

Църковният подход, основан върху общението, покаянието и взаимно­то носене на слабостите, отстъпва място на нов модел на разделение: „свои“ и „чужди“, „православни“ и „отстъпници“, „истинни“ и „заблудени“. Разграничаването между истина и заблуда във вярата днес се подменя с мо­ралното заклеймяване и тоталното отхвърляне на другия. Така става все по-трудно да говорим за църковна общност в пълния смисъл на думата. Все по-видимо и упорито определени маргинални за църковния живот групи, кои­то възприемат света през черно-бял филтър, се стремят да наложат този модел на разделение и противопоставяне върху цялата църковна общност. Социалните мрежи многократно усилват този процес и го превръщат в свое­образна форма на религиозна радикализация.

Така постепенно се подменя и самият начин на мислене в Църквата. Различието започва да се възприема не като повод за диалог и свидетелство, а като заплаха. Несъгласието се превръща във враждебност, а критиката – в основание за морално дискредитиране на другия. Любовта, като основен евангелски принцип за разпознаване на истината и добродетелта и за пре­образяване на човека, остава на заден план, а на нейно място се появява вза­имно подозрение, което все по-трудно се съвместява с мисията на Църквата като пространство на изцеление, помирение и спасение.

Най-тревожното е, че на мястото на любовта – разбирана не като чувство, а като преобразяваща и изцеляваща сила на християнския живот – се наста­нява една „култура“ на непрекъснато разобличаване, осъждане и търсене на врага. Християнинът, който е призван от Бога да обича дори враговете си, постепенно се превръща в подозрителен религиозен радикал, който се чув­ства длъжен да разпознае и разобличи злото у ближния. А това вече поставя въпроса за дълбоката подмяна на самия евангелски етос.

Да го кажем по-просто: в част от нашия църковен и публицистичен живот постепенно се настани една особена духовна нагласа – непрекъснатото тър­сене на „сатанинското“ зад почти всяко явление. Това не означава непремен­но съзнателно възприета идеология или целенасочен избор, а по-скоро на­чин на мислене, който се подхранва от постоянната фиксация върху злото, конспиративното и демоничното. А когато такива факти липсват, това из­глежда още по-подозрително.

Но когато човек години наред чете повече за сатаната, отколкото за Христос; повече за заплахи, отколкото за надежда; повече за скрити враго­ве, отколкото за спасение – постепенно самият хоризонт на мисленето се измества. Човекът започва да възприема света не през светлината на Евангелието, а през постоянната подозрителност. И в един момент това вече не е просто тема на разговор, а начин на възприемане на реалността.

За това явление мисля все по-често, но за първи път го видях в такава остра форма при конкретен случай, когато ми се наложи да дам богословско мнение по църковен казус. Подробностите по него ми показаха докъде може да дос­тигне „сатанизирането“ в средите дори на образованите хора в Българската православна църква. Случаят, с който се сблъсках през изминалата година, беше свързан с мой колега иконограф, който ме помоли да изготвя богослов­ска експертиза по заведено дело.

След като повече от 30 години е работил по църковни проекти с благослове­нието на различни църковни власти, а в продължение на осем години е съз­давал стенописите в конкретен храм – при това в процес, в който те мно­гократно са били виждани и одобрявани от духовници и представители на митрополията – изведнъж се оказва, че неговата работа вече не е приемлива и трябва да бъде заличена, защото съдържа „масонски символи“, „римокато­лическа поза“ и „ерес“.

Не мога да споделя повече подробности и да назовавам имена на този етап. Ще призная само, че докато четях експертизите по това дело, се уплаших от дълбочината, до която е достигнало взирането в отрицанието. И тук не става дума за фейсбук статуси, а за становища, представени като експерт­ни мнения, които претендират за институционална тежест и авторитет.

Представете си: работите по църковен проект, гледате семейството си, ходите на църква, изповядвате се, причастявате се и живеете живота си като всеки вярващ човек. И изведнъж някой вижда работата ви, не харесва стила ви и ви обявява за еретик. Тогава, объркан и съкрушен, започвате да търсите човек, който да потвърди, че не сте извършили нищо нередно и че никога не сте влагали подобни намерения в работата си.

Споделям това, защото случаят с моя колега неизбежно се върна в съзнание­то ми – при обществената реакция около музикалния конкурс „Евровизия“ и песента „Бангаранга“ – докато наблюдавах манията да се търси сатанизъм в една музикална изява. Още повече че това явление не е изолирано, а е по-скоро симптом на по-дълбока духовна повреда, който алармира, че болестта вече е плъзнала в църковното тяло. Тревожното е, че тя не е ограничена до перифе­рията или до недостатъчно образовани и некатехизирани хора. Все по-често подобни нагласи се срещат и сред образовани личности, говорещи и форми­ращи религиозното съзнание в публичната среда. Социалните мрежи не само предават подобни послания, но ги усилват чрез постоянното противопос­тавяне срещу предполагаеми врагове на Църквата. Така всеки спор престава да бъде разговор и започва да прилича на битка между лагери, в която подо­зрението, нюансът и различното мнение се разбират като предателство.

Създаденото напрежение в публичното пространство вече не се отнася само до конкретни случаи или личности, а до самия начин, по който се чете и тълкува реалността. Въпросът престава да бъде дали дадено културно яв­ление е добро или лошо произведение на изкуството – то вече е налагане на избор между две несъвместими картини за света. От едната страна стои убеждението, че културните явления следва да бъдат разглеждани в техния исторически, художествен и социален контекст, а от другата – склонност­та те да бъдат възприемани преди всичко като знаци на една непрекъсната духовна война. Именно в това пространство на крайно противопоставяне възникват въпросите: докъде се простира правото на религиозния език да интерпретира културата и в кой момент интерпретацията започва да из­мества самата реалност?[6]

Настоящият текст се опитва да разгледа именно този пласт – не като спор за отделни събития или позиции, а като сблъсък между различни режими на мислене: богословски, идеологически, нравствен, културен и психологически. В този смисъл казусите, които ще бъдат разгледани по-долу, не се отнасят само до конкретни личности или събития, а до по-широкия въпрос за грани­ците между духовно тълкуване, нравствена оценка и обществена отговор­ност. Защото в случая с разразилата се публична словесна вакханалия към песента на Дара не става дума само за критика към даден артист или сце­нично представление. Това е нещо, на което Църквата винаги е имала право, а и възможност да прави. По-интересно е друго: начинът, по който част от православната християнска среда започва да вижда света като поле на непо­средствена демонична конспирация.

Тук е мястото да въведем едно условно, но показателно понятие – „богомил­ски рефлекс“. Използвам го не в исторически или вероизповеден смисъл, а като описателна метафора за определен тип религиозно възприятие, при което светът започва да се мисли и възприема през спонтанни дуалистични реак­ции, без пространство и дълбочина на църковното разсъждение.

Изборът на това наименование не е случаен. Той цели да подчертае, че ста­ва дума не за изолирано явление или за съзнателна идеологическа позиция, а за дълбоко вкоренен начин на мислене, който се активира интуитивно като рефлекс, особено в условия на страх, несигурност и засилено усещане за „ду­ховна заплаха“. Поради липсата обаче на разумния повик на съвестта именно в този смисъл „богомилският рефлекс“ служи като преход към по-широкото разглеждане на дуалистичното въображение, което култивира съвременните религиозни интерпретации на културните явления.

Този тип дуалистично въображение, предизвикано от „богомилския рефлекс“, вижда и възприема света и явленията в него през ясни и непримирими проти­воположности. То не остава ограничено само до индивидуалното религиоз­но преживяване или до вътрешноцърковния дискурс. Напротив, то лесно се вмества в определен идеологически и политически конструкт, в които ре­лигиозният език преминава от сферата на християнския възглед за света и човека към политическата митология, а в нея цивилизационните модели се разглеждат като носители на добро или зло. Особено ясно тук се откроява понятието за катехона и неговото съвременно преосмисляне като своеобра­зен „ъпдейт“ на една стара християнска идея.

Дуалистичното въображение и политическата митология на катехона

За християните светът е Божие творение, а за дуалистичния възглед светът е подозрително място, където злото изглежда почти автономно и готово да победи. За нас борбата срещу греха започва от сърцето и покаянието, а за дуа­лизма борбата е насочена срещу външните врагове, като фокусът е обърнат не към човешкото преобразяване, а към разобличаването на другия.

В дуалистичния начин на мислене светът се възприема като поле на непрес­танен сблъсък между две противоположни сили – доброто и злото, светли­ната и мрака. Затова основната задача на вярващия постепенно престава да бъде преобразяването на света чрез любов и свидетелство, а разпознава­нето, разобличаването и противопоставянето на предполагаемите прояви на злото.

В контекста на културната идеологическа война богомилството се проявя­ва не като историческа аналогия, а като архетип на дуалистичното въобра­жение. В него Христос постепенно остава на заден план и се заменя с врага, ду­ховният живот се свежда до разпознаване на заплахи, мисията се превръща в разобличение, а християнското свидетелство – в поредната културна война.

Християнството е религия на Боговъплъщението, в нея Бог се ражда в све­та и освещава материята. А богомилството е подозрително към света. Днешните „ловци на сатанизъм“ изглеждат много по-близо до това подозре­ние към културата, изкуството и обществения живот, отколкото до хрис­тиянския възглед за преобразяването на света. Аскетиката учи човека да търси злото първо в себе си. От пустинните отци до св. Йоан Лествичник ос­новният въпрос е: как страстите действат в мен? При съвременния конспи­ративен религиозен дискурс обаче фокусът е изместен към въпросите: къде е врагът и кой е моят враг?

Но често в парадоксалните неща се крият най-големите тайни и най-верните решения. Дали паниката около „сатанизма“ в „Евровизия“ не разкрива именно завръщането на този стар дуалистичен рефлекс в православната култура, който исторически Църквата вече е разпознала и отхвърлила в лицето на бо­гомилството? Именно тук се открива по-дълбока линия, която преминава от религиозното въображение към политическата теология. В православния кон­текст особено важна роля в това „завръщане“ играе преосмислянето на поня­тието за „удържащия“ (κατέχων) от Второто послание до солуняни (2 Сол. 2:7).

В част от съвременната руска религиозно-политическа мисъл катехонът за­почва да се тълкува като конкретна държава, цивилизация или политическа сила, призвана да възпира настъплението на злото в историята. В такава картина за света не съществуват неутрални пространства. Културата се възприема като бойно поле, политиката – като продължение на духовната война, а историята – като непрекъснато противопоставяне между силите на светлината и силите на мрака. Този възглед вече се доближава до опреде­лени аспекти на катехоничното мислене, доколкото световните процеси се интерпретират като сцена на последно и глобално противопоставяне пре­ди края на историята. Ето защо обвиненията в сатанизъм, отправяни към културни явления като „Евровизия“, не могат да бъдат разбрани само като израз на религиозна чувствителност или нравствена тревога. Те са част от по-широк светоглед, формиран под влияние на съвременни православни кон­сервативни и антизападни наративи, в които светът се преживява като пространство на постоянна духовна и цивилизационна конфронтация.

Християнската традиция обаче никога не е учила, че антихристът може да бъде победен от държава, армия, цивилизация или геополитически блок, нито че една нация е носител на доброто, а друга – въплъщение на злото.

Злото като цивилизационен белег на скрития враг

В православното богословие злото няма самостоятелно битие: „всичко, що създаде (и ето), беше твърде добро“ (Бит. 1:31), а се разбира като повреда, ли­шеност от добро, и в този смисъл сатаната никога не е бил и не е равностоен противник на Бога.

При дуалистичния (богомилски) религиозен модел обаче светът се разделя на два лагера: Божи и сатанински, светлина и тъмнина, като материалният свят често се възприема като особено подозрителен. В част от съвременни­те реакции такъв начин на мислене и изразяване се проявява в склонността да се подреждат в обща картина на „сатанинския свят“ различни явления и събития в културата, спорта, политиката и медицината.

И ако в аскетическата традиция демоните действат преди всичко чрез страстите на човека, в съвременните конспиративни православни среди демоните започват да действат чрез политически организации, музикални конкурси, международни институции, ваксини, баркодове, дигитални техно­логии и т.н. Така духовният живот се измества от покаянието към разобли­чаването на външни врагове.

„Евровизия“ се оказва, че съвсем не е изолиран случай, а симптом на по-дъл­боко напрежение в начина на религиозно възприемане на света. Въпросът вече не е защо дадено културно явление се интерпретира като „сатанин­ско“, а какви предварителни представи за света правят възможна подобна интерпретация.

Ако трябва да се посочат текстове, които особено ясно разкриват подобен тип мислене, могат да бъдат откроени три публикации – двете статии в интер­нет страницата на архим. Йоан Филипов, посветени на Русенския митрополит и Западно- и Средноевропейския митрополит Антоний[7], както и текстът на Иван Стамболов-Сула[8]. Интересът към тях не е свързан толкова с конкрет­ния повод, колкото с начина, по който се конструират образите на злото, врага и духовната опасност. Тези текстове очертават по-широка картина: спорът около „Евровизия“ се оказва само повърхностен израз на по-дълбок процес. Под него стои въпросът как „православният човек“ разбира злото, културата, гра­ниците на Църквата и отношенията между вярата и съвременния свят.

Тук възниква важен богословски въпрос: кога един символ е художествен образ и кога се превръща в предмет на религиозно тълкуване, равносилно на духовна реалност? Защото, ако всяко използване на езически, митологични или фантас­тични мотиви автоматично предполага участие в съответна религиозна сис­тема, тогава значителна част от европейската култура би следвало да бъде обявена за духовно подозрителна. Това би засегнало не само съвременната поп­култура, но и Омир, Данте, Шекспир, Гьоте, Толкин и редица други автори.

Известно е, че през последните десетилетия в определени среди около Руската православна църква се разви реторика, в която либерализмът, Западът, глобализацията и модерността все по-често се представят като проявления на метафизическо зло. Според този модел у нас религиозният език също постепенно навлезе в сферата на политическата митология и започна да се използва като инструмент за цивилизационно противопоставяне.

Подобна реторика намира израз и в идеологията на т.нар. „Руски свят“, коя­то противопоставя цивилизационната си идентичност на либералния по­литически модел на съвременния Запад. В този дискурс защитата на „тра­диционните ценности“ използва критиката към такива културни явления и ги „смила“ в своята пропагандна машина като носители на враждебни идеи и интереси за своя цивилизационен модел.

Пропагандните канали са особено активни при международни културни и спортни събития, които са носители на „мека“ сила в обществения живот. Не е случайно, че само ден след финала на „Евровизия 2026“ руският външен министър Сергей Лавров определи критериите за участие в конкурса като „чист сатанизъм“, противопоставяйки го на инициативи, които според него се развиват „в духа на традиционните ценности“.[9] Подобна квалификация по­казва как едно културно събитие престава да бъде оценявано според своето художествено съдържание и се използва като оръжие не само в културната война срещу Запада, но и като пример за цивилизационен конфликт. Затова и след приключването на конкурса и спечелването на песента от Дара противо­поставянето стана още по-силно и беше възприето от критиците, повлияни от пропагандните канали, като своеобразна форма на духовна съпротива.

Това помага да разберем защо именно „Евровизия“ се превръща в толкова удо­бен символичен противник. Дори самото наименование на конкурса съчетава елементи, които в подобно въображение вече са натоварени с отрицателни значения: попкултура, европейска идентичност, зрелищност, ексцентрична сценична естетика и либерални обществени нагласи. Така конкурсът преста­ва да бъде едно мащабно музикално събитие и се тълкува през призмата на културни и идеологически страхове.

Сходен пропаганден механизъм беше наблюдаван и при реакциите около Олимпийските игри в Париж през 2024 г., когато отделни церемонии и участ­ници бяха представяни като доказателство за нравствена и цивилизацион­на деградация.[10]

Но защо част от православната среда непрекъснато изпитва нужда да от­крива сатанизъм „под прикритие“ и какво разкрива това за нейното разбира­не за злото, света и самата Църква? Този въпрос вече надхвърля конкретния случай и може да бъде разгледан като предмет на друг анализ.

От културната критика към „сатанизацията“

По-същественият проблем не е в самата критика към конкретна песен или сце­нично представяне. Християните винаги са имали право да оценяват култур­ните явления от нравствена гледна точка. Въпросът е какво се случва, когато тази критика постепенно се трансформира в импулс и желание за „сатанизация“.

Тогава спорът престава да бъде спор за идеи, ценности или естетика и се пре­мества на равнището на духовната принадлежност. Другият вече не е човек, с когото просто не сме съгласни, а носител на тъмни сили – съзнателен или несъзнателен съучастник в демоничен проект. В такъв момент диалогът става практически невъзможен. Ако отсрещната страна не просто греши, а служи на злото, тя вече не е събеседник, а противник.

Още по-показателно е, че подобна логика постепенно започва да се пренася и върху самата църковна йерархия. В разглежданите случаи обвиненията не се ограничават до артисти или обществени фигури, а засягат и архиереи. Така образът на врага престава да бъде външен и започва да се локализира вътре в църковната общност.

Такъв беше случаят с грозните и тежки обвинения срещу Русенския митропо­лит Наум и отчасти към Западно- и Средноевропейския митрополит Антоний заради тяхното положително отношение и поздрав към певицата Дара за спечелването на конкурса. Подобни процеси са добре познати от история­та на християнството. В различни епохи се появяват групи, които започват да се възприемат като последни пазители на истината. Конкретните случаи може да не са напълно идентични, но механизмът на мислене и възприемане на реалността е сходен.

Психологическите последствия

Дотук разгледахме няколко различни проявления на един и същ процес – по­дозрението към света, богомилския рефлекс, дуалистичното въображение, подозрението към света, търсенето на скрити врагове и превръщането на културните явления в знаци на всеобхватна духовна война.

Проблемът не е само в това какво човек мисли за света, а как го „чете“, защо­то всяко възприятие преминава през определена интерпретация. Ние никога не се срещаме с реалността напълно непосредствено – винаги я разбираме чрез понятия, символи, предразсъдъци, културни модели и натрупан опит. Затова различни хора могат да гледат едно и също събитие и да виждат в него напълно различни неща.

Музикални конкурси като Евровизия и песни като Bangaranga използват сценични образи, метафори и провокация като част от попкултурния и ху­дожествения език. Думи като „дявол“, „ангел“, „хаос“ или „бунт“ в този кон­текст не представляват буквални твърдения, а художествени средства.

Проблемът възниква тогава, когато подобни съдържания се изваждат от контекста и се интерпретират като „сатанински“, „демонични“ или „духов­но опасни“. За част от хората това може да изглежда като преувеличение, но при тревожни, емоционално уязвими или психически нестабилни потреби­тели на социалните мрежи подобни внушения могат да предизвикат силен стрес, паника и засилена тревожност.

Социалните мрежи усилват този ефект, тъй като позволяват бързо раз­пространение на такива „факти“ без непосредствена възможност да бъде проверена тяхната достоверност. По този начин една артистична или естетическа визия може да се превърне в източник на реално психологическо напрежение за хора с по-ниска устойчивост към религиозни послания.

Тук се появява онова, което философията нарича „херменевтика“ – начинът, по който тълкуваме и осмисляме света около себе си, включително в неговите религиозни и символни измерения. Връщаме се отново към „културата“ на подо­зрението, защото става дума за особена форма на тълкуване, която бихме мог­ли условно да наречем херменевтика на подозрението. Тя подлага на съмнение и непрекъснато разчита всички явления през предварително зададена религиозна рамка, като вниманието е насочено към откриването на скрити заплахи. Всеки символ е възприеман като код, всеки образ – като послание, а всяко съвпадение – като доказателство.[11] Интерпретацията вече не служи за разбиране на явле­нието, а за потвърждаване на подозрението, което преминава в убеждение.

Да припомним отново тази мисловна „схема“: тя започва от богомилския ре­флекс, преминава през дуалистичното въображение, развива се в рамките на „херменевтиката на подозрението“ и постепенно се превръща в механизъм за културна интерпретация, при който „кодове“ и „скрити послания“ се фи­ксират като заплахи.

Ако трябва да бъде тълкувана в религиозен план, такава нагласа се отразява пряко върху човешката психика. От гръцкото понятие ψυχή етимологично про­излиза и съвременното понятие „психика“, макар в модерната употреба то да обозначава по-тясно психичните процеси на човека. В светоотеческата тради­ция обаче понятието ψυχή (душа) обозначава не само психологическите нагласи или емоционалния живот, но и целия вътрешен свят на човека – мисленето, ду­ховните възприятия, паметта, волята и др. Отците на Църквата и аскетите обръщат особено внимание на начина, по който помислите оформят възприя­тието на реалността. Затова въпросът за разпознаването на доброто и зло­то не се свежда само до външна оценка на явленията, а засяга самата човешка душа, която е призвана към разсъдителност и различаване на духовете.[12]

Св. Йоан Лествичник говори за разсъдителността като за способност, която различава истинното от привидното добро и пази човека от духовна заблуда, т.е. вътрешните движения на ума могат да изкривят самото виждане на света така, че човекът да започне да възприема не действителността, а проекции­те на собствените си страхове и страсти, затова е нужна разсъдителност.[13] В този смисъл духовното възприятие никога не е неутрално: то винаги е свързано със състоянието на душата и с начина, по който тя интерпретира външните явления. Ако човек очаква да открие зло, той започва да го вижда навсякъде. И тъй като светът „лежи в злото“[14], убеждението, че този свят е изпълнен със скрити заплахи, става все по-силно. Подозрението започва да се самопотвърждава и да действа върху психиката, като усилва вътрешното напрежение и чувството за постоянна тревожна готовност.

А тревожният човек постоянно търси признаци на опасност, както конспи­ративното мислене търси доказателства за предварително приет заговор. По сходен начин религиозното подозрение започва да търси знаци на демо­нично присъствие зад все повече явления. Така вниманието постепенно се пренастройва и светът започва да изглежда все по-застрашителен, откол­кото е в действителност.

В социален план това често води до радикализация: културните и публичните явления вече не се възприемат неутрално, а като опасност и се превръщат в поводи за нравствено осъждане, тъй като несъгласието се тълкува като враждебност и това води до лесно публично заклеймяване и обидни реакции.

Именно тук се крие една от най-сериозните духовни опасности, които хрис­тияните често не разпознават или подценяват в средата на социалните мрежи. Християнската аскетическа традиция призовава към трезвение, а не към подозрителност. Трезвението означава внимание към реалността такава, каквато е, а подозрението означава предварително убеждение, че зад видимото винаги се крие нещо по-зловещо. Християнинът е призван да свидетелства за Христос и да преобразява света чрез любов, истина и личен пример, а не да го възприема през постоянния страх от скрити врагове, като използва обидни епитети към несъгласните с неговата психологическа и ду­шевна нагласа. Когато подозрението започне да определя начина, по който гледаме на хората и събитията, то лесно се превръща в осъждане.

И тъй като психичното здраве в дигиталната среда е реален обществен проблем, същественото вече не е дали една песен, конкурс или културно съ­битие са добри или лоши. По-дълбокият въпрос е в какви хора се превръща­ме, ако непрекъснато търсим злото навсякъде около себе си. Защото, когато подозрението се превърне в основен начин на възприемане на света, то не­избежно започва да променя не само оценките ни за културата, но и отноше­нието ни към другите хора, както и климата на самата църковна общност.

Тогава образът на врага постепенно започва да измества образа на Христос.

Когато образът на врага измести образа на Христос

Когато си зададем въпроса как образът на врага измести образа на Христос, всички останали културни спорове и сюжети се оказват вторични. Те се раз­криват като проявления на една и съща духовна деформация. Проблемът не е в това, че някой е разпознал сатанизъм там, където не го е имало. Хората грешат. По-дълбокият проблем започва тогава, когато човекът вижда сата­ната по-ясно от Христос и постепенно забравя, че другият човек носи същия Божи образ като него.

Тогава вече не говорим за погрешна културна оценка, а за промяна на самия ду­ховен хоризонт. И именно тук частният случай с моя колега иконограф става показателен, защото разкрива как тази логика започва да действа вътре в Църквата. Тогава вече не се обвиняват само музиканти, артисти, художници или телевизионни продукции. Под прицел попадат християни – иконографи, свещеници, богослови, миряни. Църковното тяло започва да се разпъва от подозрения и противоречия, кръгът на недоверието се разширява, докато стигне и до висшия клир – а в случая и до архиереи, без да се зачита дори пра­вото им на личен избор и мнение.

Когато едни и същи обвинения и страхове се повтарят отново и отново върху различни хора и различни събития, става очевидно, че проблемът не е в отделната личност.

Проблемът е в самия модел на мислене, чрез който се конструира реалността.

И тук искам да се върна отново към личния момент.

Дара е публична личност, зад която стоят екипи, пиари и механизми за защи­та. Но моят колега иконограф е човек, който след повече от тридесет годи­ни работа по църковни проекти изведнъж научава, че е „еретик“ и „масон“, без реална възможност да се защити. Същото се случи и с митрополит Наум. Един архиерей, който поздрави българска изпълнителка за нейния успех и при­зова хората да не бъдат завистливи, се оказа обект на ожесточени напад­ки, които на моменти преминаха границата на всяко човешко и християнско приличие.[15]

Точно тук се вижда същинският проблем. Когато този дуалистичен модел навлезе в църковния живот и престане да бъде разпознаван като духовна де­формация, той започва да действа разрушително на всички равнища. Днес обвинението е срещу певец, утре срещу иконограф, вдругиден срещу свеще­ник или архиерей. Кръгът на подозрението непрекъснато се разширява, защо­то такова дуалистично въображение търси и намира нови и нови виновници.

Тогава християните започват да усещат последствията не като абстрактен спор в социалните мрежи, а като част от собствения си живот. Защото в един момент всеки може да се окаже от „неправилната страна“ – не заради това, което е извършил, а заради начина, по който някой друг е решил да го тълкува.

И още нещо, което е важно.

Хората, които мислят в подобни конспиративни конструкции и вероятно искрено вярват, че защитават Христос, постепенно започват да живеят свят, в който Христос все по-слабо присъства в съзнанието им, а врагът е навсякъде. Вниманието им е насочено към неговите предполагаеми знаци, символи, послания и действия. Така неусетно страхът започва да заема мяс­тото, което в християнския живот принадлежи на надеждата, а подозрение­то измества любовта.

Затова този текст не е за „Евровизия“ и не е за поредната конспирация. Той е за подмяната на църковното съзнание. „Евровизия“ е само поводът, който направи този проблем видим.

И тук неизбежно се връщаме към главния въпрос:

Какво се случва с духовния живот, когато вниманието към врага стане по-силно от вниманието към Христос?

Или казано още по-просто:

Какво се случва с човека, когато започне да вижда сатаната по-ясно, откол­кото Бога?

Ако започнем да виждаме по-ясно сатаната, отколкото Бога, и ако сме убе­дени, че го разпознаваме в ближния си, тогава вече не става дума за погреш­на интерпретация на културата, а за промяна на самия духовен хоризонт. Тъкмо това се опита да изследва този текст – как в част от съвременната църковна среда постепенно се формира начин на мислене, при който светът започва да се възприема предимно през образа на врага.

Сега вече става по-разбираемо и ясно защо Русенският митрополит Наум и Западно- и Средноевропейският митрополит Антоний бяха подложени на толкова остри реакции. Българските архиереи не бяха атакувани толкова за­ради конкретните си изказвания, колкото заради начина, по който те бяха прочетени в рамките на този мисловен модел. В дуалистичното въображе­ние културните явления, обществените процеси и дори човешките отно­шения престават да бъдат неутрални. В свят, възприеман като арена на непрекъсната духовна война между два непримирими лагера, всеки отказ да се участва в общото възмущение изглежда като съучастие в делата на „врага“. Затова всеки, който не осъди дадено явление достатъчно категорично, из­глежда подозрителен. Подозрението се превръща в обвинение, обвинението търси вината в другия, вината автоматично произвежда човека с различно мнение във враг, а културният спор прераства в духовен и екзистенциален конфликт.

И тъй като Църквата винаги се позовава на Преданието – живия опит на по­коленията преди нас – трябва ясно да се каже, че този текст не е академичен анализ, а свидетелство за един църковен опит. Свидетелство за нещо, кое­то се наблюдава отвътре.

Когато наблюдавах реакциите срещу нашите двама архиереи, те не ми се сториха изолирано явление. В тях разпознах същия механизъм, който вече бях виждала и другаде – в обвиненията срещу моя колега иконограф, в подозрени­ята към различни църковни личности и в постоянната готовност да се тър­сят скрити влияния, тайни зависимости и врагове.

В крайна сметка въпросът не е само как тълкуваме отделни културни съби­тия или как оценяваме конкретни позиции в църковното пространство. По- дълбокият въпрос е какъв свят се ражда в съзнанието ни според начина, по който разбираме злото: като вътрешна рана, която изисква покаяние и пре­образяване, или като външен враг, който трябва непрестанно да бъде раз­познаван и разобличаван.

Единият от тези два избора не излива елей върху раните на ближния, а налива олово в собствените ни рани.