С доц. д-р Екатерина Дамянова разговаря Сандра Керелезова

 

… от Сион ще излезе законът и от Иерусалим – словото Господне. (Ис. 2:3)

Докато чета новозаветните писания, пред мен – а мисля си, и пред всеки християнин – проблясват съвсем конкретни образи и зву­ци – на праха по сандалите, полепнали върху изнурените крака на апостолите, на свет­лосенките на маслиновата горичка, където Христос заръчва на апостолите да останат будни, докато Той се моли с кървави капки пот; на отворения покрив на къщата, откъ­дето четиримата спускат одъра на разслабе­ния от Капернаум; на стаята, в която Марта шета нервно, докато Мария застива, потъ­вайки в словото на Спасителя; на зловещия тътен при издигането на Христовия кръст на Голгота…

Съвсем конкретни, живи кадри, които правят поклонническия път към Светите земи толкова специален и натоварен с огромни очаквания. За порт­рета на съвременния поклонник разговаряме с доц. д-р Екатерина Дамянова – преподавател по старозаветна библеистика и библейска археология в Богословския факултет на Софийския университет, един от най-добрите познавачи на безценните духовни съкровища в този регион на света. В пос­ледните седем години тя – заедно с различни духовници – води поклоннически групи от България до Светите земи. Пътуванията, без периода на пандеми­ята и събитията около войната в Газа, се провеждат всеки месец (с изключе­ние на юни, юли и август). Последното ѝ пътуване до там е през април 2025 г. За жалост, към днешна дата поклонническите пътувания от България до Светите земи са преустановени…

В последните месеци с разрастването на конфликта в Близкия изток в публичното пространство се разрасна и шумът около различни проро­чества и интерпретации за целите на различните религиозни общнос­ти във връзка със Светите места. Как ви звучат те – фантастично, конспиративно?

Въпросът ви попада право в сърцето на един от най-сложните и чувствител­ни пластове на конфликта. Когато става дума за Светите места, границата между теология, геополитика и конспирация често се размива. Съобщенията за ограничаване на достъпа до Божи гроб, „Ал Акса“ и Стената на плача пред­извикаха вълнение сред вярващите. Не може да очакваме, че всичко винаги ще бъде постарому, но не бива да изпадаме и в някаква религиозна параноя. Като християни знаем, че ще дойде момент, когато нещата ще са по-различни и по-сложни. Според едно предание или твърдение, когато Благодатният огън не снизходи, това ще бъде знак за настъпването на последните времена. Ако никой не бъде допуснат до Господния гроб на Велика събота тази година, няма как да се удостовери дали благодатният огън е слязъл и това основа­телно притеснява християните, но не се съмнявам, че православните духов­ници, които са и пазители на Божи гроб в Йерусалим, ще бъдат в храма и ще разнесат светлината на Христовото Възкресение[1]. Самото слизане на огъня не е някаква задължителна част от вековна церемония, а проява на Божията милост сред нас, за която ние трябва да се молим.

За много хора в региона пророчествата не са приказки, а провиденциален план. За определени групи в Израел възстановяването на Храма, на което място днес са разположени важни мюсюлмански светини, е върховна религиозна цел. За външния наблюдател това може да звучи като сценарий от исторически роман, но за вярващите това е въпрос на настъпващите месиански времена.

Намеренията за построяването на Трети храм в Йерусалим – нещо, за което наскоро говори и журналистът Тъкър Карлсън – са съвсем реални и това не е новост. Всеки студент по теология в първи курс знае за това. Също така знаем, че още в книга Битие, глава 15, Бог обещава на Авраам земите между двете големи реки – Нил и Ефрат, а днес наследниците на Авраам спорят за тази територия. В юдейската и в християнската традиция наследието на библейския патриарх върви по линията на неговия син от Сарра – Исаак, до­като в мюсюлманския свят традицията върви през сина на Авраам от Агар – Измаил. Според различните религиозни общности съществуват и различни твърдения с кого Авраам се е изкачил на планината Мория (Бит. 22). На скала­та, където по-късно е построен и Соломоновият храм. Според едно от юдей­ските предания тази скала е първият материален обект, който се е появил при Сътворението на света, и тя изпълнява функцията на гравитационен център на цялото творение. Това място е свещено и за мюсюлманите, кои­то смятат, че Йерусалим е арабски от Сътворението на света. Мнение, кое­то се затвърждава и след събитие, известно в исляма като Исра и Мирадж (Нощното пътуване и Възнесението). Според ислямската традиция в една нощ архангел Джибрил (Гавриил) отвежда пророка Мухаммад от Мека до „най-отдалечената джамия“ („Ал Акса“ в Йерусалим).

Отказът на достъп до Светите места – като Божи гроб или „Ал Акса“, може да засили конфликта и да го насочи в религиозна посока. Днес има анализатори, които акцентират върху икономическата или политическата страна на кон­фликта, но той е дълбоко религиозен. Вероятно мнозина се питат струва ли си целият свят да се запали заради едно място… Всъщност става въпрос за идентичност. Нито юдеите, нито мюсюлманите биха се отказали от обе­щанието и завета с Авраам, затова мястото е важно. В Близкия изток рацио­налният политически анализ често се проваля точно защото игнорира този ирационален (за Запада) пласт на вярата.

Върху тези пророчества се концентрира особено силно гласът на радикални евангелски общности около президента Тръмп…

В различните клонове на исляма и християнството (особено сред еванге­листите в САЩ) съществуват силни вярвания, че събитията в Йерусалим са предвестник на „края на времената“. Когато тези идеи диктуват външ­на политика или военни решения, те престават да бъдат „фантастика“ и стават реална политическа сила. Това, което забелязвате, е изключително актуално. В момента връзката между религията и геополитиката в Близкия изток е по-силна от всякога, особено след създаването на Службата по въпро­сите на вярата в Белия дом (White House Faith Office) от администрацията на Тръмп в началото на 2025 г. За много от тези радикални евангелски общнос­ти Светите места не са просто исторически паметници, а „пророчески ча­совник“. За тези групи подкрепата за Израел не е просто външна политика, а библейско задължение. Те вярват в т.нар. диспенсационализъм – идеята, че завръщането на евреите в Израел и евентуалното построяване на Третия храм са необходими стъпки за Второто пришествие. В тези среди много се говори за подготовката за строежа на Третия храм на мястото на Купола на скалата в Йерусалим. За евангелистите около Тръмп това е върховната цел. Въпреки че за мнозина в България това звучи като сценарий за филм, в Израел и САЩ съществуват организации (като Храмовия институт), които вече са подготвили ритуалните предмети и дори обучават свещеници.

Вие сте свидетел на реакциите – възторга и разочарованията – на хиляди поклонници на Светите земи. Как бихте описали съвременния поклонник?

Убедено мога да кажа, че днешният поклонник не се различава от онзи, който тръгва към Светите земи след света Елена преди 1700 години. Един тръгва просто като турист, друг със своите съмнения, трети, за да изпита себе си и да укрепи вярата си. Въпреки че нашият съвременник пътува със самолет или автобус с климатик и безжичен интернет – трудностите и изпитания­та по пътя са налице. Още с кацането на летището се срещаме със службите за сигурност и усещаме напрегнатата военна обстановка, от която не може да се абстрахираме. Преминаваме през различни зони, а мобилният оператор веднъж ни известява – добре дошли в Израел, втори път – в Палестина, а от време на време – и в Йордания….

Понякога може да се срещнете и с т.нар „Йерусалимски синдром“. Руският пи­сател Николай Гогол е един от най-известните исторически примери, които се споменават в контекста на този синдром, макар и неговият случай да е по-скоро „синдром на обратното разочарование“ или духовна катастрофа. Проблемът свързва мистиката и религията с клиничната психология. В кон­текста на пророчествата за Светите земи този феномен е живото доказа­телство за това колко мощно е влиянието на това място върху човешката психика. При острото психотично състояние, което засяга туристи или поклонници при посещението им в Йерусалим, хората, които дотогава из­глеждат напълно балансирани, внезапно започват да вярват, че са библейс­ки персонажи. Може да се каже, че и цели политически и религиозни движения страдат от една по-лека „колективна“ форма на този синдром. Те виждат всяко събитие в града (преместване на посолство, археологически разкопки) през призмата на апокалиптичното пророчество.

Що се отнася до обикновените поклонници, още блажени Йероним съветва своите последователки в писма до тях, да не бъдат натоварени с очаквания и да не приемат, че всеки извървян километър из тези земи ги доближава до светостта и съвършенството. Именно тогава идват разочарованията – когато не си очаквал да попаднеш на толкова шумно място, където хората се бутат, и това дори на Божи гроб. Изпитанията пред поклонника са от разли­чен характер. От климатичните условия до реалността, която се разминава с някои представи за местата, които се посещават. Всеки ден чуваме за ин­циденти, понякога пренареждаме програмата си, за да осигурим безопасност­та на пътуващите с нас. Усещането за война е всекидневие, а това засилва и безпокойството.

Винаги е добре да сме подготвени за средата, в която отиваме. Да сме с удоб­ни дрехи, с маратонки, защото може да се наложи да тичаме. Веднъж с група­та попаднахме в блокада на военните в Йерихон и трябваше да се молим да отместят лентите с шипове, за да премине автобусът и да не пропуснем важни места от заложената програма. Друг път попаднахме между младежи, които хвърляха камъни към полицейските постове, и трябваше да залягаме, докато край нас прелитаха камъни, осколки и гумени куршуми. Ставали сме свидетели как се обезврежда ракета във въздуха или как се извършва задържа­не на заподозрян. Това са моменти, които не бива да ни разколебават или от­клоняват от най-важният момент на пътуването ни – среднощната света Литургия на Божи гроб и приемането на Христовите тайни. Но съм забеляза­ла, че дори когато сме там и сме постигнали тази духовна награда, изкуше­нията се засилват непосредствено и след приемане на светото Причастие. Знаем, че поднебесните духове винаги дебнат, за да ни отдалечат от Бога. Бихме станали лесна плячка именно ако и за миг сме си помислили, че сме с ня­какво предимство и сме станали по-важни от тези, които не са се удостоили да се причастят в Йерусалим….

Важно е групата от поклонници да запази себе си като общност и тогава се случват хубавите неща, а често и чудеса. Нямам предвид, че тук чудеса не се случват. Но там някак човек по-лесно отваря сърцето си, когато вижда как християни от цял свят – от Етиопия до Кипър – идват да се поклонят като него. Това кара хората да се усмихват повече, да изпитват едно духовно спокойствие и радост, при които допускат Бог да действа. И самите хора често се учудват на това, което преживяват. Много са моментите, кои­то мога да определя като чудо, и описанието им би отнело много страници. Понякога хора от групата плачат без някаква видима причина, от умиление. Веднъж бяхме на поклонение в Дома на Марта и Мария в Ал Азариа (библейска­та Витания) и една жена ми сподели: „Не мога да спра да плача! Нещо става с мен“. Първоначално се притесних – да не би да има проблем с кръвното, да не се чувства добре. Но след като се уверих, че всичко е наред, ѝ казах „Спокойно! Поплачи си!“. На мястото има манастир, където е погребан един голям ду­ховник – отец Теодосий Макос. През 1951 г. палестински младежи извършват атентат и убиват в Йерусалим първия крал на Йордания, докато е на пок­лонение в „Ал Акса“. Тогава с него е и отец Теодосий, който го изчаква отвън, скрива под расото си малкия внук на краля и го завежда на сигурно място в Йерусалимската патриаршия. Тази история укрепва доброто отношение на кралското семейство на Йордания към източните християни в Йерусалим, наред с грижата, която арабите имат за тях от VII век насам. Йорданската страна е гарант за благополучието на Източен Йерусалим и на Божи гроб. По време на пандемията например крал Абдула II беше освободил от наем мага­зинчетата в Стария град, за да могат да оцелеят, докато се завърне пото­кът от поклонници. Също така кралят съдейства за началото на мащаб­ните реставрационни дейности на Божи гроб и дарява много средства за осъществяването им.

Споменавате за реставрация. Очакванията на мнозина от нас, стъпвай­ки по Светите земи, инспирирани от филми и от предавания на „Нешънъл Джиографик“, са да се пренесем в новозаветните времена, да се докоснем до автентичния дух на християнството… По кои места можем най-силно да усетим този дух?

Ако има твърде големи очаквания – ще се намери и пазар за тях. Много ту­ристи и поклонници са завеждани и на места, които не са автентични, но са важен източник на доходи за държавата. Такива са някои от спирките по кръстния път на страданието (Via Dolorosa) или всички места за потапяне в река Йордан на Западния бряг (Qasr el Yahud или Yardenit). Винаги трябва да помним, че срещата с Бога не е обвързана с географско място и всеки може да се докосне до автентичния дух на християнството, дори и да не се е отпра­вил на дълго поклонническо пътуване. Гробът на Христос е празен, гробът на Пресвета Богородица също е празен – те не ни чакат там, а на прага на нашето сърце, чакат ни както в Йерусалим, така и в храмовете у нас, където пристъпваме към тялото и кръвта Христови.

Изглед към манастира на св. Сава Освещени в Юдейската пустиня

Едно от тези места, които според мен те карат да се чувстваш така, както се е чувствал библейският човек, е Юдейската пустиня. Там се усещаш малък и си задаваш въпроса – ако ние сме там за един час или с лифт сме се изкачили до планината на изкушението и вече едва търпим горещината, то какво Му е било на Христос през 40-те дни, които е прекарал там; какво е усещал св. Йоан Кръстител и търсещите аскетичен подвиг? Много ранни християнски пок­лонници остават завинаги тук, в пустинята – като свети Сава Освещени, свети Евтимий Велики, свети Теодосий Велики, свети Герасим Йордански, св. Йоан Дамаскин.

Когато се потапяме в река Йордан, се пренасяме във времето на апостолите, четем текст от Свещеното писание и освежавайки се за миг, усещаме конт­раста с пустинята.

Гробът на Света Богородица е друго такова въздействащо място. Там си спомням за още една чудна проява на Божията воля, която доведе до първо­то съслужение между Македонската и Българската църква още преди да се уговори официално по църковно-дипломатически път съслужение след вдига­нето на схизмата на МПЦ. Това беше през септември 2022 г. Трябваше да по­сетим гроба на Пресвета Богородица, но не успяхме да влезем в него, както и да се поклоним на известната Йерусалимска икона в определения по програма­та ни ден, тъй като по това време имаше служба на арменските духовници. Много от поклонниците бяха разочаровани и започнаха да роптаят. Решихме да направим втори опит, като станем рано на другия ден и тръгнем от Витлеем, за да дойдем отново до Йерусалим преди началото на наситената програма за деня. Случи се така, че неочаквано там по същото време се ока­за игуменът на Бигорския манастир. Ние бяхме група заедно с Неврокопския митрополит Серафим. Игуменът и дядо Серафим се прегърнаха и няколко дни по-късно след непредвидени размествания на графика в богослуженията от страна на Йерусалимската патриаршия се оказа, че българското и маке­донското духовенство ще служат по едно и също време на Божи гроб. Така Неврокопският митрополит Серафим и епископ Партений се приобщиха в светата Евхаристия и вдигането на схизмата се утвърди по чуден и катего­ричен начин. Спомних си, че и когато се е вдигала нашата схизма, събитията са били свързани с преговори между тогавашния Неврокопски митрополит Борис и Йерусалимския патриарх.

Поклонниците в Светите земи се впечатляват от поведението на тамош­ните духовници. Когато сме госту­вали на митрополита на Назарет, на епископа във Витлеем или кога­то отидем при Йерусалимския пат­риарх за благословение, това, което чуваме от тях, е, че ние сме благос­ловение за тях. Те не стоят на вър­ха на някаква непристъпна планина, от която благославят идващите при тях, а ни приемат в искрено приятелство заради и в Христос.

За местните християни е много важно да покажат на своите събра­тя, различни по вероизповедание, че има хора, които идват не зара­ди спа процедури на Мъртво море, за разходка с джипове в Юдейската пустиня или за покупката на диа­манти – а за да се молят, да се пок­лонят. Това е важно за укрепването на вярата на местните християни.

 

Откритието на нови археологи­чески ценности е само по себе си чудо. Има ли какво още да бъде от­крито в Светите земи?...

Ковчегът на завета, разбира се (смее се). Всъщност може би само 20% от места­та, които се споменават в Свещеното писание, са разкрити. Притесненията са, че военните действия могат да заличат важни археологически обекти – не тези, които посещаваме и снимаме, а тези, които са в пустинята, които са във военните зони.

Археологическите изследвания и разкопки изискват голям ресурс и невинаги може да се разчита на реинвестиция. Наскоро слушах коментара на един архе­олог при откриването на най-древната църква в Израел, в района на Мегидо (легендарния Армагедон), през 2005 г. Става въпрос за уникални мозайки и надпис с най-древното споменаване на Христос като Бог, открити при пре­устройството на затвор в северната част на страната. Храмът, датиран към II или III век, още преди християнството да бъде обявено за разрешена религия, е открит на място под контрола на римски легион и вероятно е пос­троен и действал в годините на кратко спиране на гоненията срещу христи­яните. Днес затворът е преместен, а на мястото е обособен археологически парк. В отговор на идеята да се разшири намиращото се в близост летище, за да се улесни достъпа на християнски поклонници, водещият разкопките архе­олог Йотам Тепер обаче казва следното: „Не бързайте да правите планове за големи средства, които ще се излеят тук в очакването да дойдат стотици хиляди християни. Не бързайте, защото християните приемат, че могат да вървят по стъпките на Христос, без да дойдат дотук“. Значи този израелски археолог знае тази природа на християнина, а ние често пъти я забравяме и бързаме да отидем на даденото място – без значение дали е автентично, или не – да сме преди другите и така да се почувстваме по-важни от тях.

„Да се почувствате по-важни от тях…“ В този контекст какви са инте­ресите на различните религиозни общности в Йерусалим и има ли конф­ликти между самите християни?

Напрежение в Йерусалим има от древни времена. Това е град с изключително сложна религиозна и политическа структура, където интересите на трите основни монотеистични религии (юдаизъм, християнство и ислям) често се преплитат, създавайки среда на постоянно напрежение, но и на крехко съ­жителство. Както споменах, за юдеите, които приемат Йерусалим за своя вечна столица, Храмовият хълм (Харам ал Шариф) е най-святото място. Интересът им е насочен към осигуряване на сигурен достъп за молитва на мястото на разрушения от римляните през 70 г. храм. Противно на това, мюсюлманите съсредоточават усилията си върху опазването на комплекса „Ал-Акса“ и Купола на скалата ‒ третото най-свято място в исляма, и за­пазването на правото си на управление и поклонение там. Що се отнася до християните, те се борят срещу намаляването на числеността си (под 1% от населението) и запазването на собствеността върху църковни имоти. Разпределението и съвместното им управление на Храма на Възкресението в Йерусалим е установено от столетия и е известно като Status Quo, но нап­режение все още има – около празници, около среднощни литургии, когато минават и кадят последователно копти, арменци и др. Често стават дори сблъсъци. Понякога и между православни и католици в дните около Пасха. Разпределението на зоните, часовете за богослужение и отговорностите за поддръжка се регулират с ферман на султан Сюлейман Великолепни, който е потвърден и от международни договори през годините. Всяка промяна в него изисква консенсус между всичките шест християнски деноминации (Гръцката православна църква, Арменската апостолическа църква, Сирийската пра­вославна църква, Коптската православна църква, Етиопската православ­на църква и Римокатолическата църква (францисканци), което я прави поч­ти невъзможна въпреки желанието на модерния свят Божи гроб да бъде стопанисван на един вид ротационен принцип. Освен на споменатия статус подобни опити са в противоречие и на документа, който халиф Омар дава на Йерусалимския патриарх Софроний при идването на арабите в Йерусалим през VII век. От него произтича и правото на православния йерарх единствен да влиза на Гроба Господен и да получава Благодатния огън.

Въпреки вътрешните разделения гръцкият патриарх, католическият латин­ски патриарх, арменският патриарх и другите често действат заедно, ко­гато става въпрос за нарастващия брой инциденти на физически нападения или хулиганство (напр. заплюването на духовници) от страна на по-крайни ортодоксални евреи, на което реагира и израелският премиер Нетаняху, кой­то призова за търпимост.

Повече в политическото поле и в разговори със споменатия израелски премиер са опитите на Руската православна църква за придобиване на Александровското подворие (църквата „Св. Александър Невски“) в Стария град на Йерусалим. Въпрос, който остава ключов и деликатен в отношения­та между Русия и Израел, като процесите се усложняват значително след на­чалото на войната в Украйна. Към днешна дата за тези интереси отговаря архимандрит Васиан (Змеев), който беше експулсиран от България през сеп­тември 2023 г.

Чувала съм за подписки на българи от Израел в подкрепа на идеята там да се построи български храм. Нужно ли е това?

Разбира се, за православните българи в Израел, особено в Яфа, собствен храм би бил център на общността, тъй като в момента те често използват рус­ки или гръцки църкви, където езикът и традициите са различни. Но не мис­ля, че това е крайно наложително, поне не на този етап. Има какво още да се прави по отношение на храмовете и служението в тях у нас, в България. Подобни планове са заредени повече с патриотичен, а не толкова с църковен дух. Светите земи са под юрисдикцията на Йерусалимската патриаршия и отварянето на „национален“ храм изисква сложни преговори и съгласуване между Българската православна църква и Йерусалимската патриаршия. Това, което зная и е реалистично, е, че кралят на Йордания е готов да даде терен за построяването на български храм откъм източната страна на река Йордан, където интензивно се строят църкви и манастири. Със сигурност това предстои да се случи, но дотогава трябва да се молим за мир в Светите земи.