С отец Серафим Янев разговаря Ангел Иванов

Вероятно това, че е бил военен, впоследствие през годините помага в разнообразното свеще­ническо служение на отец Серафим. Под негово ръководство като игумен повереният му Кре­миковски манастир „Св. великомъченик Георги Победоносец“ (от XIV век) претърпява забележи­телна обнова и надграждане. Актуална и всъщ­ност емблематична духовно-социална дейност на манастира са детските лагери, които тради­ционно се провеждат в него през последните бли­зо дузина лета, а от няколко години в графика на заниманията неизменно са включени и групи от деца със специални образователни потребнос­ти.

И това не е всичко. Отново под ръководство­то на отец Серафим преди близо 5 години са из­градени и започват да функционират пълноцен­но два идентични детски църковни центъра за социална рехабилитация и интеграция, и двата носещи името на св. Йоан Рилски. Единият е в град Елин Пелин, понастоящем с капацитет от 50 места, но обгрижващ 260 подрастващи. Другият е в село Гор­на Малина, към местния храм „Успение Богородично“, с капацитет от 30 места, към днешна дата обгрижващ 106 деца.

Инициативите в Кремиковци, Елин Пелин и Горна Малина се случват с благосло­вията на трима български патриарси – Максим, Неофит и Даниил.

Няма по-подходящ ден за среща с отец Серафим от 2 февруари – Сретение Гос­подне. Изгазвам снега на горската пътека, продължавам по асфалтирания път и след малко на входа на Кремиковската света обител ме посреща нейният игу­мен. По същото време тук се провежда Международна младежка православна среща, на която той е домакин. 70 участници от Румъния, Германия, Франция, Италия, Полша, Грузия, България и други страни няколко дни беседват върху живота, творчеството и поученията на св. Софроний Сахаров.

Ние двамата обаче, бивши младежи, си пускаме кафе от машината, отпускаме се смиром в удобните кресла на новия Информационен център и започваме на­шия разговор…

 

Неотдавна имах възможност да посетя Центъра към храма в с. Горна Малина, където също служите. Даже вие и екипът ви тогава пред­ставихте дейностите си на Негово Светейшество патриарх Даниил. Центърът съществува паралелно с още един такъв в Елин Пелин. Какви са тези места? Защо е важно Църквата да припознае грижата за децата със специални потребности – с двигателни, интелектуални и когнитивни затруднения? Такива групи подрастващи има и през лятото на лагерите тук, в Кремиковския манастир.

Църквата има място във всяка сфера на човешкия живот. Тези центрове в с. Горна Малина и в Елин Пелин възникнаха вследствие на това, че когато имахме такива групи деца със специални потребности тук, в манастира, на летните лагери, аз си дадох сметка, че трябва да има едно специализирано, ако щете, луксозно място за тях. Да влязат в едно хубаво, подредено, чисто и спретна­то пространство, което да им помогне да се социализират, да се чувстват комфортно, разбира се, с помощта и на техниките и методите от нашите специалисти. Защото например за децата с аутизъм почти всичко е стре­сиращо – звънчетата на кадилницата, пламъчетата на кандилата, многото хора на едно място. В същото време тук, на лагерите, те са си като у дома. Не можете да си представите колко са спокойни, колко са различни. Не им се изли­за от храма. Като почне службата, участват, пеят, молят се и като свърши, не искат да си тръгват. Даже заради тях направихме службите по-продъл­жителни. Понеже обикновено на стандартните лагери утринните и вечер­ните молитви са по-кратички, около 20 минути, но специално за тези деца си служим нормално и те стоят през цялото време. И даже искат още и още. Та на базата на тоя опит, че тук, при Бога, те се чувстват различно, се породи това желание за центровете, за да може да се работи с тях не само през този ограничен период от една седмица на лагерите, не само през лятото, не само по Коледа и Великден, както сме свикнали като общество, а целогодишно, постоянно и устойчиво. Центровете са опит за надграждане на грижата към тях. Освен това техните семейства също имат нужда от подкрепа. При тях подвигът е много тежък. Единият от родителите задължително не може да работи, защото гледа детето, така че са налице два проблема. Първо – соци­алният: тези деца не общуват с никого. И второ – финансово е много трудно за семействата им. И точно тук е ролята на Църквата да осигури както под­крепа, така и смисъл в живота на тези хора, защото в повечето случаи те се чувстват като наказани от Бога с тоя недъг и едва ли не нямат право да живеят, а всъщност техният подвиг е по-голям от нашия, които сме здрави. И центровете, слава Богу, станаха много успешни.

Как започна всичко на чисто институционално ниво?

Просто отидох в Министерството на труда и социалната политика, където разговарях с тогавашния министър Деница Сачева. И някак си ни се довериха, защото, да си го кажем честно – никой не си представя, че Църквата може да предоставя такъв тип дейност, за мнозина Църквата си е за Рождество и Великден, а тук говорим за директно влизане в живота на хората и преобразяването му в път към Царството Божие. Успехът на центровете е благодарение и на вярата на колегите в тях, които наистина полагат го­леми усилия. Самите те знаят, че не всичко е по силите им, но знаят още, че Бог помага, когато искрено Го помолим, и допълва това, което не ни стига по човешки. И наистина има чудеса… Има деца, които са проговорили; има деца, които са проходили; има деца, които ги бяха отписали и трябваше да са умрели още преди 2–3 години, а днес са живи и здрави. Има и много спасени деца с опити за самоубийство. Всички хора, които го посещават, знаят, че това е Църковният център. Търсят помощ от Бога, не непременно в храма, но знаят, че това е Църковният център, в който могат да получат подкре­па и добри условия за децата си. Работата на колегите допринесе за добро­то отношение в региона, за доверието на хората, за приближаването им до Църквата. Колежката ни Ели Цветанова например в момента прави страшен фурор в ромските общности. Приемат я като помощник, като човек, който може да се погрижи и на когото може да се разчита, включително започнаха да я канят и пасторите в евангелските църкви. И в тия моменти разбираш колко е важно Църквата да бъде сред хората, защото ние тези хора няма да ги използваме да гласуват за нас, няма да се кандидатираме за кметове, а иде­ята ни е да ги заведем при Господа.

Знаете ли какво ми хрумна, докато ви слушах? Като казвате, че голя­ма част от родителите носят усещането, че са наказани от Бога, че са маргинализирани… Като видяха тази грижа и че децата им се чувстват по-добре, имаше ли промяна в разбирането им и не говоря за въцърковя­ване, а просто да им падне този тежък, страшен и недостоверен кръст, че Господ ни наказва? Усетиха ли, че ето, тъкмо обратното – Господ и Църквата Му ни помагат?

Нещо повече, мнозинството от тези хора, основно от лагерите тук, в Кремиковския манастир – и родители, и деца – вече са в Църквата, ходят си на служба, изповядват се, причастяват се… Няма как да не ти повлияе това и да не те промени. Защото ти си отчаян, отвсякъде те подиграват. Даже сега работим по един друг проблем. Има много случаи на деца, на които може да се помогне още в ранна фаза, обаче родителят не иска да го приеме, не иска по никакъв начин да си признае, че детето има проблем, точно защото об­ществото ще го дамгоса. И може би тук е много важно, че нашите центро­ве са църковни, защото ние действаме по различен начин. Не става дума за някакъв държавен център, в който отиваш, за да ти напишат, че детето ти има еди-какъв си проблем, а отиваш при Бога в храма, отиваш в центъра ни, който е там, в Божия дом. И се надявам да имаме успех, защото има много деца, при които, ако се реагира в ранна възраст, после е голям шансът те да израснат като пълноценни личности.

Какви дейности развиват центровете? В Горна Малина видях социални работници, кинезитерапевти, логопед, детски психолог, специална сен­зорна стая…

Съвременната наука е установила, че един проблем не е сам по себе си. Примерно, едно заекване или неспособност да се изговарят определени думич­ки понякога не означава, че детето е просто с говорен дефект, т.е. работа­та само с логопед не е достатъчна. Там се включват и психолог, и кинезите­рапевт. Сформира се екип, който прецизира и обслужва всеки отделен казус и цялостно се сработва с детето. Оказва се, че дори за много елементарни неща децата трябва да се приучват. В това отношение помага трудотера­пията – как да си обуеш панталона, как да си вържеш обувките… Но има и много повече от това – работа с деца, които ще бъдат осиновени; работа с възрастни, които ще им станат родители, и с приемни семейства; помощ за професионално ориентиране и кариерно развитие при по-големите младежи и много такива дейности, които са отвъд, да ги наречем, базовите медицинс­ки грижи.

Силно впечатление ми направи тази зала за мултисензорна стимулация…

Аз ѝ казвам Дискотеката, специалистите много я хвалят. Идеята на тази стая е на игрови принцип да влияе на различните възприятия и по този на­чин – чрез звук, светлина, тактилен контакт и т.н. – да се въздейства бла­готворно и да се постига оздравителен ефект.

Говорим си сякаш повече за Центъра в с. Горна Малина заради моите преки впечатления от него, но както стана ясно, подобен църковен детски цен­тър има и в Елин Пелин, даже той е първият. Какво е специфичното при него? Съвсем сходен ли е с другия, или има някаква отлика в профила му?

Той е по-мащабен като големина и функционалност. В Горна Малина бяхме ограничени от църковния двор и от това, че все пак храмът там трябва да си остане водещата сграда – не можеше да направим нещо голямо, което да го закрие. Докато в Елин Пелин за построяването на центъра вече спомена­тата Ели Цветанова дари едно място, наследено от баба й. Той е близо два и половина пъти по-голям от другия. Даде ни се възможност да построим и физ­културен салон, който е изключително важен за груповите занимания с деца­та. Там дори има и фитнес, който е пригоден за деца с увреждания, за такива в инвалидни колички, които също могат да спортуват. Патриарх Неофит, веч­на му памет, първо ни дари един специален магнитен уред, а после ни помогна да изградим и солна стая, която се оказа изключително полезна. Там, наред с всички дейности, имаме и занималня за деца след училище, на които помагаме в обучението. Имаме и уроци по различни езици. Много интересно как извед­нъж това място стана притегателен център за местната общност в Елин Пелин. Клубове по народни танци ни помолиха да си провеждат репетициите при нас, също един баскетболен отбор да тренира в салона. Малко сме като „Дядовата ръкавичка“. Ако човек отиде в нормален ден там към 18:00 ч., да речем, ще види, че е пълно с родители и деца.

Свикнали сме да слушаме как Църквата не развива социална дейност, но това така ли е? Какво може да кажете вие по този въпрос отвътре? Когато чуете нещо подобно, това замисля ли ви? Или пък ви уязвява, нас­кърбява, мотивира?

Аз мисля, че дейността на Църквата е изцяло социална. Да вземем например една литургия – трябва да е светло, трябва да е топло, трябва да има прос­фора, певци… Всичко това струва пари, а човек идва и не плаща нищо. Ето ти социална дейност. Да не говорим, че хората в затруднение първо идват в храма. Кой няма за храна, кой няма за лекарства, всеки със затрудненията и проблемите си, но знае, че в храма ще му се помогне. Ето ти отново социална дейност, която обаче не се афишира, защото целта на Църквата не е да се стреми към някакъв светски авторитет, а да изпълнява възложеното ѝ от Бога – да се грижи за всички тези най-малки страдащи ближни хора. И това даже е извън основната ѝ задача – спасението на човека. Това е същината на Църквата, без това всичко друго няма значение като грижа за човека. Тук, в манастира, например затова разширихме стопанството, за да може да не сме постоянно просяци, защото разходите са сериозни, миналата година за осигуряването на детските лагери ни бяха необходими малко над 100 000 лв. Отделно – всеки месец заплати и осигуровки на специалистите в центрове­те. И за да можем да осъществяваме тези дейности, решихме да не чакаме на просия, а да видим какво можем ние да направим. Така че Църквата има соци­ална дейност, но това, което виждам отвътре, е, че в нея все още има мно­го трудности, с които не се е справила, но опитва да се справи и да устои. Колкото и да звучи като клише, например и до ден днешен последиците от разкола имат значение, все още има неща, които се решават и се преодоля­ват. Да съхраниш храмове, свещенство… Сега хората много говорят за дър­жавната помощ, но допреди няколко години такова нещо нямаше и Църквата се справяше сама, но цялата ѝ енергия отиваше там. Но сега виждаме, че вече много неща не са новости и не са необичайни. Да речем, детските лагери не само тук, в манастира, но и в други епархии, които преди това не са органи­зирали подобни прояви, като изключим Неврокопска, които така или иначе са първите. Но хората вече усещат необходимостта и даже задължението да организират такива лагери. Онзи ден слушах слово на дядо Гавриил Ловчански, казва: „И ние направихме лагери“. Епархиите почнаха да се палят взаимно по­между си. Казват си: „Вижте там какво хубаво нещо са направили, дайте и ние!“. Наблюдавам и че доста млади хора започнаха да посещават храмовете. Има някакво раздвижване наистина, забелязва се. Въпросът е с Божията по­мощ да се движим добре, да не е, както се казва, буря в чаша вода. И пак няма да забравя дядо Неофит, колкото и пъти да сме се срещали с него, винаги е повтарял: „Всичко е хубаво, но не забравяйте децата, не забравяйте децата! Те са най-важното…“.

Подавате ми много добре за следващия въпрос през спомена от приснопа­метния ни патриарх Неофит. Защо обичате толкова деятелно работата и обгрижването на деца и младежи в Църквата?

Истината е, че Бог устрои нещата да тръгнат по този начин, да съм полезен с това нещо. Децата са изключително нелъжовни в общуването си. Само ако погледнеш въпросите, които понякога задават и които, от богословска глед­на точка са въпроси, които аз самият никога не съм си задавал. Карат те да мислиш, да търсиш, да си обясняваш. Отделно, те още не са закоравели тол­кова в греха и страстите, ето защо е толкова важно и смислено да се работи с тях. Това е абсолютна мисия, защото, първо, това ще определи живота им, и второ – самите деца променят родителите и семействата си. Нещата, които правят при нас, после ги споделят вкъщи. И ето, при някои вече всич­ки домашни сядат заедно на масата да вечерят, казват си молитва и всичко това е заради детето. Сега е моментът да дадем на децата онова, за което те всъщност са отворени, защото техните души най-добре усещат Бога, а ние просто трябва да им отворим вратата към Него и да им помогнем да хванат подадената Му ръка. Това би променило много родината ни, не само Църквата, ами изобщо обществото ни. Все пак това са хората, които утре ще застъпят смяна във всички сфери и дейности от живота на България.

Защо правите всичко това? Можехте да сте редови свещеник в някой град­ски храм или просто да си служите тук, в стария разпадащ се манастир…

Може би с напредването на годините нещата се променят… Когато през 2004 г. ме ръкоположиха за свещеник, бях на 27, тогава хората на 50 години ми се струваха вече страшно възрастни, едва ли не накрая на живота си (смее се). Говорим за онзи младежки поглед, който съм имал тогава. И сега, когато вече аз самият съм почти на толкова, все повече разсъждавам за отговора, който ще трябва да дам, когато се изправя пред Господ. Това ме кара с всички сили, възможности и способности да отговарям на Неговия призив там, къ­дето Той ме е поставил. Ако сега например Той устрои група млади хора да се съберат тук, в манастира, но аз им кажа: „А бе искам да си поспя, сега не мога да ви видя…“, то какво означава това? Бог ги е призовал, а аз ще им затворя вратата, защото искам да си почина… Тази отговорност ни дава сили да не спираме и да завършим онова, което в крайна сметка сме длъжни да направим.