Никълъс Е. Лоу е изследовател в постдокторантска­та програма на центъра за изследване на световни­те религии в Богословското училище на Харвардския университет. Неговите изследвания са фокусирани върху пресечната точка между богословието, рели­гията и модерната философия и по-конкретно върху сенчестите алтернативи на божественото във фи­лософията.

Текстът му Dreaming of Superhumans: New Reactionary Nietzschean Fantasies е публикуван в спи­санието на Богословското училище на Харвардския университет през лятото на 2024 г.

 

Една нова тенденция набира сила: група реакционни мислители имат голе­ми, „ницшеански“ мечти – мечти за свръхчовека. Идеите на Фридрих Ницше имат отколешни и нечистоплътни връзки с десните политически движения ‒ най-известната сред тях е възприемането на този мизантроп и рушител на ценности за философски талисман от страна на нацистите, ала реакцион­ните общности претендират за наследството на Ницше още от смъртта му през 1900 г.[1] През последното десетилетие сме свидетели на появата на политическата и културна сцена на ново поколение реакционни мислители и макар редица елементи от техните ницшеански мечти да са добре познати, техните копнежи по свръхчовека вече са скрити под одеждите на XXI век.

Централна за мисленето на Ницше е неговата идея за Übermensch ‒ термин, превеждан най-добре като „свръхчовек“, по-висша форма на живот, към съз­даването на която според Ницше съвременните хора трябва да се стремят. Нацистите създават своя расова и „арийска“ визия за свръхчовека, която съграждат въз основа на разрушителния брак между евгениката и индустри­ализирания геноцид. Напълно разбираемо това наследство хвърля сянка вър­ху ницшеанската идея за свръхчовека и става причина поколения философи да омаловажават централното място на тази идея в мисълта на Ницше.[2] Ала днес една нова група реакционни ницшеанци с удоволствие гради своите нови свръхчовешки фантазии, които намират и последователи.

Споменавам „нова група реакционни ницшеанци“, макар в действителност тази тенденция да не е еднородна и да има няколко разновидности: вероят­но защото представлява по-скоро едно неясно обръщане към псевдоницше­анството, зараждаща се чувствителност, а не движение с ясни черти. Ала някои особености на тази чувствителност кристализират в сравнително ясно очертани идеологии, а две от тях поставят в центъра на посланията си тъкмо своето разбиране за свръхчовека.

Първото движение е на „ефективните акселерационисти“ (съкратено E/ acc), чиито корени могат да бъдат открити в „неореакционните“ („NRx“) идеи на Ник Ланд и Къртис Ярвин (известен също и с псевдонима Менций Молбуг), придоби наскоро популярност сред лидерите на технологичния свят. „Ефективните акселерационисти“ представляват отговор на „ефек­тивния алтруизъм“, философия, която поставя акцент върху необходимост­та от предпазливост и регулация на технологичната индустрия, особено по отношение на развитието на изкуствения интелект. Последователите на акселерационистите настояват, че тази предпазливост спъва развитието на страхотния потенциал на новите технологии: като регулираме и забавя­ме технологичното ускорение, ние лишаваме милиони хора от предимствата на виртуалните технологии, на които те биха се радвали, ако технологиите бъдат оставени да се развиват безпрепятствено.

Втора такава група е тази на привържениците на подражателските творе­ния на онлайн провокатора, известен като Перверзника от бронзовата ера (BAP)[3], набор от ницшеподобни притчи, тролски публикации в социалните мрежи и изображения на мускулести млади мъже. Групата на BAP набира попу­лярност сред предани интернет тролове, които се състоят от военни, нев­ротизирани академични преподаватели, политици и дори редица съветници в Белия дом на Тръмп[4], наричани с общото име BAP-исти.[5] Своеобразната и нечестива псевдофилософия на BAP е по-откровено шовинистична от всич­ко, което идва от страна на „ефективните акселерационисти“. Групата на акселерационистите е представена от технологични служители и рискови предприемачи, все хора, които работят с лъскави опаковки и продаваеми ло­зунги; BAP и неговите епигони изцяло се отказват от подобни преструвки. Книгата Манталитетът на Бронзовата епоха, публикувана самостоятелно от BAP, е изпълнена с толкова расизъм и женомразство, че би накарала дори Ницше да пребледнее – в нея се осъжда „мръсният свят“ (третият свят)[6] и неговите „зомбирани“ дрождеподобни обитатели: отличителната черта на BAP е фанатизмът, превърнат в нещо по-важно от живота.

Тези две направления на псевдоницшеанска мисъл не са едно общо цяло (меж­ду тях несъмнено има допирни точки, не на последно място сред които е и нескритото одобрение на Ярвин по отношение на BAP[7]), но те споделят две важни общи характеристики. Първо, и двете генерират неголеми, но напъл­но реални (и нарастващи като бройка) последователи – читатели и енту­сиасти, които виждат в тях хора, които казват истината за либералната власт, за „камералистката“[8] форма на управление, за „будната“ култура[9] и т.н. На второ място, както акселерационистите, така и BAP-истите поста­вят в основата на своите светогледи тъкмо идеята за свръхчовека: и две­те гледни точки се въртят около неясни мечти за свръхчовешка форма на живот и тъкмо в това, смятам аз, се състои привлекателността на тези разбирания.

Ще бъде твърде опростено откровено чудатите елементи в мисленето на „ефективните акселерационисти“ и на BAP-истите да бъдат омаловажава­ни като чиста научна фантастика или като реторична хипербола, чиято цел е да привлече вниманието към техните политически послания. Ала разглеж­дането на тези движения само като политически, както и обясняването на тяхната привлекателност само с политически причини изпуска от внима­ние едно ключово измерение в тяхната същност и разбирания. Авторите на тези нови свръхчовешки мечти не просто предлагат решения на политичес­ки проблеми; те са носители на една много по-дълбока форма на нихилизъм, на едно много по-дълбоко недоволство от обикновения човешки живот. Това ги ситуира в по-общия контекст на идеята за свръхчовека на Ницше, но и ги прави разпознаваеми в рамките на една по-широка съвременна културна тен­денция: нашата обсебеност от свръхчовеците. В среда на страхове и фанта­зии от изкуствения интелект, в контекста на възхода на бляскавите „кине­матографични вселени“, населени от могъщи мутанти и супергерои, дори в академичните дискусии за транс- и постхуманизма, навсякъде изобилстват видения за свръхчовечество. Новите реакционери не са самотни в своите мечти за свръхчовека.

Ницше трябва да бъде признат за автентичния съвременен пророк на свръх- човечеството. Най-ярко неговият übermenschlich идеал е представен в книгата му от 1884 г. Тъй рече Заратустра: Книга за всички и никого[10]. Заратустра е преди всичко една странна книга. Повествованието проследява стран­стващия учител Заратустра, след като той напуска своята пещера, скита се из градове, катери планински вериги, прекосява морета и океани до „бла­жените острови“, а след това се връща обратно към своята пещера. Среща шутове, отшелници, различни животни и дори пияни от вино магарета. Има видения за „огромни като деца пеперуди“, вижда фантастична версия на са­мия себе си да лети в небето и преживява безброй мистични видения. С други думи, текстът представлява пъстра палитра от жанрове, образи и лири­зъм – но в никакъв случай това не е обичаен философски трактат.

В основата на книгата лежи желанието на Заратустра да създаде свръхчо­вешка форма на живот. При първото си слизане в града – първия му опит да запознае хората със своето учение – той се обръща към тях с думите: „Аз ще ви уча на свръхчовека. Човекът е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато. Какво сте сторили вие, за да го превъзмогнете?“. Макар стилът на проповяд­ване на Заратустра да се променя драстично в хода на творбата, това си ос­тава централният въпрос: Може ли човечеството да бъде превъзмогнато? И какви нови форми на живот ще се появят, след като то бъде превъзмогнато?

Заратустра описва човечеството като „мост“ към свръхчовешкото, като облак, от който ще произлязат мълниите на свръхчовешкото, като стълба към по-висша форма на живот. Част от това, което хората трябва да пре­възмогнат, е антропоцентризмът, включително мисълта, че човекът е вър­хът на еволюцията. Заратустра учи, че по никакъв начин не можем да бъдем удовлетворени от настоящия си начин на живот, нито в социално, нито в културно, нито дори във физиологическо отношение. Вместо това трябва да мислим настоящите „човешки“ форми като подготвителни за създаване­то на нещо друго: човечеството е напрегнато като опъната тетива на лък, а свръхчовекът е целта на изстреляната от този лък стрела.

Вероятно най-голямото предизвикателство се състои в това, че този при­зив за превъзмогване на човешкото поставя под въпрос ценността на само­съхранението. Заратустра многократно учи, че човешкото трябва да „за­лезе“ – на немски Untergehen, да залезе като слънцето, но също и да загине или да потъне – което предполага, че вместо да се стреми към самосъхранение, човечеството трябва да прегърне своята саможертвата в името на свръх­човечеството: „Обичам тези, които не дирят повод чак над звездите, за да залязат и да станат жертва, а тези, които се жертвуват на земята, за да стане нявга тя земя на свръхчовека … Обичам този, който работи и изобре­тява, за да съгради дом за свръхчовека и подготви за него земята, животни­те и растенията, защото желае своя залез“.

Заратустра обича онези, които копнеят да „залязат“, защото само чрез са­можертвата си хората могат да създадат условията, необходими за поява­та на свръхчовечеството. Затова и стремежът към съхраняване на човеш­кото ни пречи да постигнем свръхчовешкото: егоистично трупаме жизнена енергия, ала по този начин отказваме да признаем, че сме само едно поредно стъпало към свръхчовешкото, само етап от по-широката икономика на жи­вота и растежа. Заратустра призовава човечеството да осъзнае мястото си в космичния поток на „живота“ и да прегърне саможертвата, за да може творческата енергия на живота да породи нови, свръхчовешки същества.

Този проект за свръхчовешкото твърде често е омаловажаван или пренеб­регван в академичните прочити на Ницше, подозирам тъкмо заради своята изумителна радикалност.[11] Но тъкмо този аспект от мисълта на Ницше на­мира нов живот сред „ефективните акселерационисти“ и в писанията на BAP-истите. Докато учени и философи акцентират върху по-разбираемите черти на ницшеанската мисъл, тези нови псевдоницшеанци се насочват ди­ректно към свръхчовешките копнежи на Ницше. И в тях се вслушват хора, които рядко обръща внимание на учени и философи.

Рисковият предприемач Марк Андрийсен, който стои зад капиталите в Netscape и Twitter, наскоро се обяви за говорител на движението на ефектив­ните акселерационисти със своя Манифест на технооптимиста. В него той се позовава на голям цитат от Заратустра на Ницше. В раздела, озаглавен „Врагът“, Андрийсен посочва „последните хора“ на Ницше като тези, които акселерационизмът трябва да превъзмогне. Той обвързва мисленето на „пос­ледния човек“ – формата на човешки живот, която се стреми да се съхрани на всяка цена – с онези, които спират безпрепятственото развитие на тех­нологичния прогрес: „Вярваме, че тези омагьосани хора страдат от ресенти­мент – вещерска смес от неприязън, горчивина и ярост, която ги кара да се придържат към грешни ценности, ценности, които вредят както на самите тях, така и на хората, за които се грижат“.

Андрийсен е прелиствал или по-скоро чел по диагонала Ницше: освен че цити­ра Заратустра и се позовава на неговия „последен човек“, в текста си той използва и ressentiment, един от любимите термини на Ницше. Андрийсен ползва ницшеански език по отношение на съвременните дебати за техноло­гиите и капитализма, като предполага, че либералните или леви стремежи за регулиране на технологиите и следване на прогресивни социални политики представляват съвременен израз на нихилизма. В главата със заглавие „Да станем технологични супермени“ Андрийсен пише: „Вярваме в съзнателното и систематично преобразяване на самите нас в хора, които могат да напред­нат в технологиите“[12]. Какво представлява това систематично преобразя­ване, не се казва, но посланието е достатъчно ясно: дайте воля на своята übermenschlich технологична визия – Тъй рече Андрийсен.

Има и по-скрити връзки с мисленето на Ницше, които могат да се открият в манифеста на Андрийсен, и те се състоят не само в полубуквалните опити за следване на афористичния стил на Ницше. Освен на Ницше в своя манифест Андрийсен се позовава и на британския самозван философ Ник Ланд. Идеите на Ланд могат да бъдат представени като „Ницше плюс научната фантас­тика от 80-те“: Übermenschen, обрамчен с кибернетични импланти, който се движи сред терминатори, невроманти и други подобни. Но това е също така представа за един „Ницше минус натурализма“ и тя изгражда картина, в коя­то визията за свръхчовечеството се разгръща с ясно различими технологич­ни и капиталистически черти.

Този научнофантастичен технопейзаж отговаря на целите и на Андрийсен: „Съчетанието между технология и пазари ще създаде това, което Ник Ланд нарече технокапиталистическа машина, двигател за вечно материално творчество, растеж и изобилие. Вярваме, че технокапиталистическата ма­шина на пазарите и иновациите никога не спира, че тя спираловидно се разви­ва нагоре“. Вместо да приеме нашето потапяне в жизнената сила, наречена „живот“, както прави Заратустра, Андрийсен призовава хората да осъзнаят съучастието си в неустоимите пазарни сили, задвижвани от „технокапита­листическата машина“. Също както „животът“ на Заратустра, отдаване­то на човека на тези сили ще има въздигащ и преобразяващ ефект, ще го из­веде магично и неизбежно „нагоре“.[13] Но нагоре към какво?

Отговорът на Андрийсен е – към все по-голям растеж и благоденствие: „Вярваме, че машината на технокапитализма не е антихуманна ‒ всъщност тя може да бъде най-прохуманното нещо, създавано някога. Тя служи на нас. Машината на технокапитализма работи за нас. Всички машини работят за нас“. Възходящата спирала на машината създава постоянен модел на „инте­лигентността“, потенциално и до симбиоза между човешкия и изкуствения интелект: „Вярваме, че интелектът се развива във възходяща спирала ... за­щото хората формират симбиотични взаимоотношения с машините в нови кибернетични системи под формата на компании и мрежи ... а изкуственият интелект подхранва възможностите на машините и на самите нас“[14].

Тук придобива ясни очертания визията за свръхчовечеството, за киберне­тичното сливане между човек и машина, в което обаче „машините“ и тех­ният „интелект“ са безопасно покорени в името на човешкото освобожде­ние: „Вярваме, че технологията е освобождаваща. Освобождаваща човешкия потенциал. Освобождаваща човешката душа, човешкия дух“. С други думи, машината на технокапитализма се разгръща спираловидно нагоре към уто­пия, в която всяко човешко същество ще може максимално да се възползва от технологичния и материален напредък ‒ освобождение чрез неограничавана комодификация[15], в която човешката „душа“ се превръща в апотеоз на ра­ботника-консуматор. Андрийсен ни уверява, че възходът на „технологични­те супермени“ ще бъде добро за всички, добро за човечеството – това е ос­новата за Технооптимизма. Но какво общо има тази „душа“, този освободен „дух“ с човека?[16]

Повдигайки завесата, се оказва, че идеята на Ник Ланд за свръхчовека е още по-малко хуманна от тази на Андрийсен. Във Fanged Noumena Ланд говори за капитализма като за сила, която насърчава миграцията на мисълта отвъд органичните, човешки форми на живот: „Възвишеният път на мисленето вече не се основава на задълбочаването на човешкото познание, а по-скоро през превръщането му в нечовешко познание... Човешките мозъци за мисле­нето са това, което са били средновековните села за инженерството: пред­дверия за експериментиране, ограничени и провинциални места“[17]. Според Ланд възходящата спирала на капиталистическите сили ще разшири обхва­та на „мисленето“ и „чувстването“, но и ще ги отдели от човешкия мозък и тяло. Самата култура ще бъде „разтворена“ в „дехуманизирани пейзажи“. В неговата визия за превъзмогването „човешкият вид отстъпва като един отвратителен сън“[18]. За Ланд – и в това отношение той е много по-близо до Ницше, отколкото до Андрийсен – хуманността е проблем, ужасяващ кошмар, от който „ние“ или нещо подобно на нас скоро трябва да се събуди. Андрийсен настоява, че ни продава безопасен, удобен за потребителя софтуер, ала в него има скрит вирус, който неприкрито замисля заличаването на човешкото.

Перверзникът от бронзовата ера, псевдоним на Костин Аламариу[19], който има докторска степен по политически науки от Йейлския университет, е нещо много различно. BAP е много повече полемичен измамник, нахакан интер­нет трол, който смесва ницшеански обиди с чувствителността на социална мрежа. В него трудно може да бъде различен някакъв блясък: негова основна валута са зловещите публикации в социалните медии и подкасти и в този смисъл външно той наподобява редица други обитатели на интернет „ма­носферата“, които също разпространяват конспиративни теории и образи на неограничавана мъжественост. И все пак зад този колаж от очертани мус­кули и тръмпистки безсмислици BAP изгражда свое собствено гностическо пророчество за предстоящия преход към свръхчовечеството.

Още в първите няколко страници от Bronze Age Mindset авторът става дос­та странен: „Животът има нещо в себе си, което преминава отвъд самия него. Това е един междугалактически червей, тук не мога го опиша, трябва да изчакате. Но ако не достигнеш отвъд себе си, ще бъдеш мъртъв! По-голямата част от човечеството са ходещи мъртъвци“[20]. (На места BAP пише с фал­шив руски акцент, изпускайки членове и игнорирайки общоприетите грама­тически конвенции.) Като се има предвид скандалността в стила и изказа на BAP, може да се допусне, че твърдения от сорта на това, че животът е обитаван от междугалактически червей, са по-скоро част от търсения об­раз. Несъмнено по-„традиционните“ консерватори, които забелязват BAP, са склонни да пренебрегват странностите в полза на потенциалната полити­ческа енергия, която той генерира.

В своята рецензия за Манталитетът на бронзовата епоха бившият служи­тел на Тръмп Майкъл Антон се препъва само за миг заради зашеметяващия расизъм и женомразство на ВАР, преди да похвали енергията, с която той кри­тикува „равенството, пропагандирано и налагано в наши дни“. Той твърди, че книгата е важна, „защото се обръща директно към младежкото недовол­ство (особено сред младите бели мъже)“ срещу тази налагана форма на равен­ство.[21] В католическия New Oxford Review Джеймс Ноел Уорд също преповтаря почти неприкритата завист на Антон: „Накратко, BAP печели обръщенци, докато нашите семинарии пустеят. Католиците правят нещо грешно“[22]. Антон е съгласен с тази оценка: „В духовната война за сърцата и умовете на недоволните млади хора отдясно консерватизмът губи. BAP-измът печели“[23].

Иронията на подобни възхвали се състои в това, че BAP с готовност призна­ва, че посланията му към „стандартната политическата сфера“ са отпра­вени недобросъвестно: троленето и политическите послания са прикритие, риторичен троянски кон, чиято цел е контрабандно да бъде въведена него­вата метафизична визия за свръхчовечеството. Книгата е пълна с крещя­щи метафизични твърдения: че „енергията“ притежава „вътрешен разум“, който „се стреми към създаването на един върховен вид“; че „богове, които със сигурност съществуват, но остават скрити, имат най-красивите тела, които можем да си представим“; че красивите младежи имат сила, която има свое „начертание“ и „план“... отвъд човешкото разбиране“; че „пътят от бронзовата епоха“ е „възвишена психоза“, която читателите могат да се на­учат да култивират; че „ телепатията“ е публична и митологична версия на нещо съществуващо“ и че „Манталитетът на бронзовата епоха... трябва да бъде почитан като бог!“[24]. Това са само няколко примера.

Към края на книгата BAP дава на своите по-притеснителни читатели един прагматичен съвет: „Онези от вас, които избират този път, ако харесват тази книга или други казани от мен неща, трябва да я заклеймят и да се от­рекат от мен. Ако някога бъдат попитани за тях, те трябва да се отрекат и от „всички други налудничави идеи“.[25] Целта на книгата е по хитър начин да разпространи семената на тази свръхчовешка визия: „налудничавите идеи“ са твърде странни за политиката на „стандартното“ и затова трябва да бъдат умело прикривани, но тъкмо затова и те са много важни. BAP препо­ръчва на своите фенове да се запишат в армията или да последват примера на фигури като Тръмп или Виктор Орбан, но само като пародия, като прием­лива публична личност: „Написах тази книга, защото всичко това може и да не е достатъчно за вас, в нея исках да говоря за света за следващите десе­тилетия и какви различни пътища могат да бъдат разкрити“[26]. „Различният път“ на BAP е подобен на този на акселерационистите – тъмно видение за един свръхчовешки живот.

Тези мечти за свръхчовека се оказват кошмари. Перспективите за появата на мутирал изкуствен интелект като последица от работата на неограни­чаваната технокапиталистическа машина или мечтите за възход към власт­та на арийски богове от фитнес залите за вдигане на тежести, проектират еднакво страховити представи за ужас и параноя. А онези, които се опитват да впрегнат тези визии в своите политически проекти, Андрийсен, Антон и други подобни, омаловажават тези кошмарни, халюцинаторни визии, опит­ват се да опитомят идеята за свръхчовешкото и да я сведат до нещо прием­ливо и буржоазно, до нещо по-разпознаваемо и „човешко“. Влизайте, водата е топла. Вирусът е добре прикрит.

Подобно на потенциалните привърженици на тези движения, ляво ориенти­раните критици на тези идеи като цяло също подценяват съдържащата се в тях идея за свръхчовешкото. Характеризирайки тази като цяло реакционна ницшеанска тенденция, Езра Клайн се опитва да обясни нейната привлека­телност в културен и политически план: „Това не е коалиция, която се инте­ресува от намаляване на данъците. Това е коалиция, обсебена от въпроса къде сме сгрешили: от слабостите, политическата коректност, либерализма, са­модоволните елити, тревожните предупреждения. Това е коалиция, която вярва, че някога сме били твърди, а сега сме станали меки; още по-лошо – че насърчаваме мекотата и наказваме твърдостта“[27]. Оценката на Клайн в общи линии съвпада с мнението на Антон: енергията на това движение (не­зависимо дали го одобрявате или не) идва от влечението му към политика на силата основно сред мъже, които негодуват срещу „будния“ елит и неговите доктрини за „мекота“. Следователно това, което хора като Андрийсен и BAP предлагат, е завръщане към една по-мускулеста, мъжествена култура, завръ­щане към „манталитета на бронзовата епоха“, който възхвалява военните ценности и се подиграва на женствеността, демокрацията и егалитаризма.

Тази диагноза със сигурност е вярна: привлекателността на тези движения, както и опасността от тях, се състои в техните политически и културни измерения, които не бива да бъдат пренебрегвани, особено техния яростен расизъм и женомразство. Подозирам обаче, че съществена част от привле­кателността на движенията на ефективните акселерационисти и на BAP- изма се корени в това, че те дават отговор на едно много по-дълбоко чувство за отчуждение: и двете се позовават на един конкретен вид нихилизъм, който предшества съвременните политически въпроси с векове, вид, който сами­ят Ницше диагностицира в своето собствено време и на който Заратустра си поставя за задача да отговори, а именно усещането, че „човечеството“ и неговите форми на живот приближават точката на изтощението.

Ницше критикува социализма, демокрацията и християнството по полити­чески причини и идентифицира в тогавашната политика дълбоки проблеми на културата. Основният проблем за него обаче е на нивото на „човешкия, твърде човешки“ живот, а неговото решение е да си представи как чове­чеството успява да се самопревъзмогне. Автори като BAP и Ланд се основа­ват тъкмо на този аспект от наследството на Ницше: политическите и социалните въпроси за тях са симптоми на онтологично отчуждение, сле­дователно те могат да бъдат излекувани с онтологични трансформации. Човечеството е обречено: сторете път на свръхчовека.

Разбирането за това ще ни помогне да диагностицираме правилно популяр­ността на тези нови разновидности на ницшеанството, но и да аргументи­раме отговора, от който те имат нужда.

В своята задълбочена статия за списание Атлантик Греъм Ууд – който поз­нава от детинство BAP – аргументира мнението, че BAP e вирусно нахлува­не на ницшеанската философия в „либералната имунна система“. Мисленето на BAP е „обострен вирус, живял в латентно състояние в продължение на десетилетия сред философите и техните непрочетени книги. Сега, когато тези идеи започват да се разпространяват сред човешката популация, те нанасят жесток удар по либералната имунна система. И това не е само лошо. Останали без предизвикателства, защитните сили на либерализма отслаб­наха, а либералите за известно време забравиха защо каузата им си струва да се защитава. Антителата бяха разтърсени“[28].

Ууд също идентифицира идеята за свръхчовека в мисленето на BAP като централна, макар и пренебрегвана черта на неговата мисъл. Ууд смята, че „отглеждането на каста от супермени не е просто псевдокомичен блян“, че вярата на BAP в метемпсихозата изглежда истинска и той настоява, че от­ношението към BAP просто като към още един „политически скандализиращ атлет“ крие опасността да бъде пренебрегнато неговото „искрено“ посве­щение на реалността на тези идеи.[29]

По същество Ууд вижда вируса на BAP-исткото свръхчовечество (а ние със сигурност можем да причислим към него и ефективните акселерационисти) като заплаха за либерализма. И разбира се, това е точно така: BAP, Ланд, Ярвин, Андрийсен са също толкова яростни антилиберали, колкото и самият Ницше. Не съм обаче убеден, че разтърсването на „антителата“ на либерализма само по себе си ще бъде достатъчно, за да се справят те с имунологичната задача за неутрализиране на този свръхчовешки вирус. Възможно е Ницше да е бил прав: че човешките форми на живот отслабват или се променят и че свръхчовешките форми на живот ще започнат или вече са започнали да въз­никват. Културната ни обсебеност от свръхчовешкото, независимо дали под формата на кинематографични мутанти, извънземни или НЛО, изкуствен интелект и трансхуманизъм, предполага, че този конкретен свръхчовешки вирус може да представлява недоволство от нещо повече от политическия или философски либерализъм. Може би вместо обновяване на привързаност­та към либералната традиция ще бъде нужно и изграждането на конкурент­на визия за свръхчовешкото или дори за истински свръхчовеци, за да успеем да се преборим с псевдоницшеанските кошмари, дебнещи на хоризонта.

Най-малкото тези кошмари не трябва да ни разубеждават от това да имаме наши собствени свръхчовешки сънища, особено такива, които въздигат дру­гите, често пренебрегвани идеали за радост, смях и любов.

 

 

Превод от английски: Момчил Методиев