Отец Владан Перишич е роден през 1956 г. и е доктор на философските науки. Докторската му дисертация е на тема: „Рецепцията на древ­ногръцката философия в ранната патристич­на мисъл“. Той е професор в Православния богос­ловски факултет на Белградския университет и ръководител на Катедрата по патрология. Преподава патрология, богословска епистемо­логия, онтология и Fides et ratio. Той е ставрофорен протойерей на Сръбска­та православна църква. Член е на Сръбското философско дружество, на Об­ществото за антични изследвания на Сърбия, на International Association of Patristic Studies и Saint Irenaeus Joint Orthodox-Catholic Working Group. Автор е на монографии, студии и статии, по-важните от които са: Кръстопътища: изследвания по древногръцка и християнска философия (Раскршћа: студије о је­линској и хришћанској философији, 1996); И вяра, и разум (И вера и разум, 2009); От богословска гледна точка (Са теолошке тачке гледишта, 2010); Игнатий Антиохийски, епископ – мъченик – богоносец (Игњатије Антиохијски: епископ – мученик – богоносац, 2012); Богословски изяснения: неконвенционален наръч­ник по православно богословие (Theological Disambiguations: An Unconventional Handbook of Orthodox Theology, 2012).

Какво толкова има в тази сръбска реалност – мрачна и зловеща поради ши­рещата се така дълго престъпност и всеобщо безразсъдно ограбване от страна на властимащите, както и поради „мъдрото“ мълчание, обръщането на главата и „занимаването със своите дела“ от страна на останалите (все едно дали поради егоистични интереси, или от страх) – какво толкова има в тази смазана от духовна нищета и несигурност Сърбия, което на практи­ка бунтовните студенти и ученици жадуват? Кое е онова, за което толко­ва плаче сръбската младеж? Отговорът на този въпрос може да бъде разли­чен – в зависимост от това от коя страна се подхожда към него. А към него подхождат и политически, и социологически и пр., и пр. Тук аз ще се опитам да интерпретирам техните протести от един ъгъл, който не е широко раз­пространен в сръбското общество, а именно – богословския. Погледнато бо­гословски, всички тези удивителни, интелигентни и храбри сръбски младежи търсят едно-единствено нещо и това нещо е божественото. По същество всички те жадуват за рая. Как обаче? Не виждаме това да присъства в нито една подадена петиция, такъв лозунг не е издигнат от никого. И все пак… Сътворявайки човека по Своя собствен образ, Бог, Който е Благо, Правда, Милост и Истина, която като Път води към вечния живот, е всадил в него не­изличим копнеж по Себе си, по живота с Него. Този импулс, този най-дълбинен стремеж към възможно най-тясната връзка с Бога и нещо повече, към вечно­то единение с Него, човекът носи някъде дълбоко в подсъзнанието си (някои биха казали в колективното несъзнавано). И макар и несъзнаван, този подтик е извънредно силен подбудител и мотивираща сила за много от нашите мис­ли и нашите действия – още от самото начало на съществуването на чове­ка. Вярвам, че това е така и сега.

Търсене на рая

Нека сега се върнем към сръбските студенти. От християнска гледна точ­ка винаги, когато протестираме срещу неправдата, ние всъщност търсим справедливо водителство от Бога (нали Сам Иисус казва, че „гладните и жад­ните за правда“ са блажени[1]). Разбира се, студентите (както вярващите, така и атеистите) ще кажат, че те искат само съдебната система в Сърбия да работи съгласно конституцията и закона. И погледнато от гледната точка на нормалното функциониране на държавата, те ще бъдат прави. Ако обаче това се погледне богословски (което не обезсилва предходното, а само го допълва), навсякъде, където правосъдната система функционира както трябва, ние сме с една стъпка по-близо до начина, по който Бог иска от нас да уреждаме нашите взаимоотношения. Или, казано с други думи, в общест­во, където царува правдата, ние сме по-близо до Бога и до Неговия рай. Така всеки път, когато изправяме гръб и вдигаме глава, ние се доближаваме до предопределеното ни от Бога достойнство на словесни същества (защото, както добре го е отбелязал поетът, „вечно приведената глава в определен момент започва да пасе“, или, с други думи, да регресира от словесно към нес­ловесно същество). По същия начин всеки път, когато – като по-слаби – оказ­ваме съпротива на по-силния, ние заемаме божествена позиция („силата се в слабост проявява“, както казва отново Иисус[2]). И всеки път, когато за нас истината е свещена, ние със сигурност сме на Божия път (защото, както каз­ва също Иисус, „Аз съм истината“[3], а сатаната е „баща“ – сиреч изворът и подбудителят на всяка лъжа[4], а в сръбското общество ги има твърде много такива). Всеки път, когато отстояваме добрите закони и справедлив поря­дък, ние всъщност отстояваме повече присъствие на божественото, което носи светлина, справедливост, мир и изначална сигурност в нашето всеки­дневие, което е демоничен хаос и тъмнина. Защото, както казах, стремежът ни към божественото е дълбоко запечатан в подсъзнанието на всеки човек (бил той вярващ или атеист), така че никой не може (нито пък трябва) да спира този стремеж. Този божествен рай, който ние не можем да достигнем в този живот, но и който не можем да престанем да търсим, нахлува в живо­та ни с редки, но силни усещания за удовлетворение и пълнота, когато ние успяваме да организираме съвместния си живот справедливо, добродетелно, мирно и правдиво. Е, точно това е, което казва, че иска да стори сръбската младеж, която протестира против беззаконието и неправдата. И макар и да е вярно, че раят не може да бъде намерен в този свят, вярно е също така, че в този свят той започва да бъде осъзнаван и това се случва всеки път, когато ние честно търсим справедливост, истина, състрадание, мир, човеколюбие, любов…

Ролята на Църквата в променянето на света

Дали пък Църквата не може да помогне на студентите и учениците в борбата им за господството на закона (като едно далечно отражение от божестве­ната справедливост, царяща на Небесата)? И по какъв начин? Как Църквата може да промени едно общество, което е разделено и поляризирано, в хуманно и справедливо общество? Единственият отговор е: Църквата може да про­мени света само давайки пример („По това ще познаят всички, че сте Мои ученици (ще рече – християни), ако любов имате помежду си“ – казва отново Иисус)[5]. Посредством пример следователно на любов и милост, на състрада­ние и справедливост. Както и до известна степен със собственото си слово, но само в случай че то е искрено и истинно. И особено ако тя е също така и безстрашна.

В тази връзка добре е да помним колко високо оценявана е била някога в Църквата т.нар. παρρησία, смелостта да се говори свободно и открито и да се казва истината право в лицето на властимащите, т.е. на тези, които са далеч по-могъщи от нас. Затова защото – подсещам ви – истината е свеще­на, тъй като е божествена. В древните и славни времена на Църквата се е смятало, че παρρησία (смелостта) е необходимо качество на всеки, който е искал да бъде начело на Църквата като епископ. И не само за да може да се каз­ва истината в лицето на неправедните управници, а и за да може Църквата непоклатимо да отстоява истината, с цялата си мощ да защитава слабите, лишените от права, унизените. Да може да защитава тези, които са били из­тласквани в периферията на обществото само защото са били политически неподходящи или икономически слаби. А затова и епископите, но също и през­витерите, и дяконите, и миряните – всички въобще християни са длъжни да поставят справедливостта и човечността над собствения си комфорт, над своя личен мир и самодостатъчност и самодоволна изолация. И че не трябва, прикривайки истината, да остават безмълвни пред неволите на тези, кои­то са им поверени, защото безмълвието е един пределно ясен избор – поня­кога по-гласовит от каквито и да било думи. А неволята е не просто угне­тяване на клетите, а и – може би дори още повече – правосъдна система, в която те не могат да получат справедливост. А най-важното от всичко е, че за библейския Бог обетът, даден към угнетените, е нещо, което засяга и лично Него. А щом засяга Него, нима е възможно да не засяга и онези, които са Неговите застъпници в този свят?

Църквата също така трябва да нарича нещата с истинските им имена. Лъжата не ще да престане да бъде лъжа, в случай че Църквата я представя като истина посредством умела демагогия и жонглиране с думите – за чуж­да сметка. Нито несправедливостта престава да бъде несправедливост, когато пропагандни медии описват едно корумпирано и заплашително пра­восъдие като справедливост. И тук никакво извинение за страхливото и опортюнистично мълчание пред чистото зло не би помогнало, защото църк­ва, чиито членове не са свободни и смели да казват това, което мислят, не е Църквата на Христос.

И накрая, аз работих като професор в Белградския университет в продълже­ние на тридесет и три години и не познавам нито една група от общество­то по-добре, отколкото познавам студентите, нито обичам някого повече, отколкото обичам студентите. Скъпи студенти, искам да ви открия една християнска истина и тя е, че доколкото вие се борите за истината и спра­ведливостта, вие сте с Бога и Бог е с вас. И не е най-важното нещо дали ис­тината и справедливостта могат да бъдат осъществени в един свят като нашия – винаги и навсякъде. Понякога могат, а понякога не могат. Това обаче, което е най-важното, е, че винаги съществуват хора, за които истината и справедливостта са нещо свещено, зад което ще стоят твърдо и непокла­тимо, изправяйки се пред всеки един насилник, който ги погазва и злоупот­ребява с тях. Най-важното е, че надеждата за тяхното осъществяване не е нещо, което е безоснователно, и че вие не сте сами в любовта към истината и справедливостта. И тук аз нямам предвид тези от нас, които ви подкрепя­ме с цялото си сърце. Повече от всичко, винаги, когато вие честно търсите истината, Бог е с вас. Винаги, когато искрено се борите за справедливостта – Бог е с вас. Независимо дали вие си давате сметка за това, или не. Независимо дали вие вярвате, или не. За вас не е задължително дори и да вярвате в Бога. Дотолкова обаче, доколкото вие вярвате в истината и в справедливостта, Бог вярва във вас. А какво повече от това бихте могли да си пожелаете?

Превод от английски: Борис Маринов

Източник: Perišić, V. „Church and student rebellion“ – https://vreme.com/en/razno/crkva-i-pobuna-studenata/.