Тодор Велчев е астрофизик и дългогодишен препо­давател в катедра „Астрономия“ на Физическия факултет на Софийския университет. През 1990 г. приема християнската вяра след самостоятелно изминат духовен път. Съосновател на гражданско­то сдружение ХАРТА (2003 г.), което развива духов­но-просветна дейност, и редактор във вестник „Зорница“. Изнасял е множество лекции и е участ­вал в публични дискусии, представящи християн­ския възглед по редица въпроси от областта на науката, културата и обществения живот.

Настоящата статия е преработена версия на част от доклад, изнесен на меж­дународния семинар Physics vs. Theology: the big questions in the 21st century, про­веден през юни 2022 г. в Софийския университет в рамките на проекта „Пра­вославието и науките по света“ (https://project-sow.org/). Някои от целите на семинара бяха да се откликне на подновения интерес към разбирането на връз­ката между Бога, човека и света и да се обсъди отново взаимодействието меж­ду физика и богословие в светлината на въпросите, поставени от най-новите научни и технологични постижения.

Едно класическо определение за християнска апологетика гласи: разумна защита на вярата в полемика с онези, които я осмиват, опровергават или просто отхвърлят. Всъщност това е само една от целите на апологетика­та. Думата „защита“ извиква представата за една по-скоро пасивна роля на християнския апологет. Но крайното предназначение на Христовото учение е да достигне до ума на хората и да бъде прието от тях със спасителна вяра (виж 2 Кор. 10:3-5). Затова то трябва да бъде не само защитавано, но и да се покаже неговото превъзходство над други разбирания за Бога и света. Щом е предназначено за спасението на човека, то има отношение към всички стра­ни на неговото битие и трябва да предложи отговор на сериозните въпроси, които го вълнуват. А това предполага изграждане на цялостен и задълбочен християнски светоглед и убедителното му представяне пред невярващи и вярващи.

Апологетиката не е вид катехизиране с готови отговори на предварително формулирани въпроси. Тя преди всичко е християнски диалог със света в него­вото многообразие, като и двете страни в този диалог могат и трябва да се учат една от друга. Уверен съм, че християнинът няма от какво да се страху­ва при такъв диалог – светът е Божие творение и принадлежи на Бога, а взаи­модействието на вярващия със света (включително разпалената полемика) винаги може да ни разкрие нещо относно богатството на Божиите намере­ния и дела в човешкия живот.

В дългата история на Църквата има два периода, през които християнство­то е трябвало да отстоява самото си право на съществуване. В първите векове след Христа то е заклеймявано като „пагубно суеверие“ (Тацит) от философски образования елит на римското общество и като сериозна опас­ност за императорската власт. Тогава апологетиката, разбирана именно като диалог със света, се е развила и процъфтяла. От друга страна, през мо­дерната епоха и особено от Просвещението насетне християнството бива стилизирано от опонентите си като ретроградно учение, несъвместимо с напредъка на обществото и обслужващо властта на старите политичес­ки режими. Особена роля при тази идеологическа атака е била приписана на природните науки, представяни като алтернатива на остарялата – ergo, вече ненужна – християнска вяра. Възниква проблемът „наука vеrsus религия“, като това versus (vs.) се разбира като противопоставяне или даже взаимно изключване.

С настоящия текст ще разгледам каква апологетика е била развита в отго­вор на този проблем и как той може да бъде преодолян. Ако апологетиката е преди всичко диалог със света, то една научна апологетика (апологетика на науката) трябва да изхожда от разбирането за науката като уникална чо­вешка дейност и да оценява богословското значение на научните открития. (Оттук насетне под „наука“ ще имам предвид изключително природните науки.) Тя следва да се опира на базисното убеждение, че усилията да разбира­ме и тълкуваме постиженията на науката ще ни помагат да научим повече за величието и премъдростта на Създателя. Друга главна задача на христи­янската научна апологетика е да покаже: а) че картината на природата, раз­крита чрез научните изследвания, е в съгласие с рамките на християнското богословие и б) че научното познание само по себе си е неспособно да даде отговор на най-важните светогледни въпроси, но пък ни тласка да търсим по-настойчиво техните отговори.

Произход на проблема „наука vs. религия“

Идейните бащи на противопоставянето между наука и религия търсят ко­рените на явлението в християнското Средновековие. В действителност техният разказ е тежко наследство от модерната епоха, което трябва да бъде добре разбрано и отхвърлено, за да е възможна изобщо добра научна апологетика.

От натурална философия към наука

Модерната наука се ражда в Европа едва през XVI–XVII век, в хода на т.нар. Първа научна революция. Историческото време е натоварено с ожесточени богословски дискусии и църковни конфликти – достатъчно е да споменем про­тестантската Реформация и последвалата Контрареформация. Процесите, положили основите на природните науки, не могат да се мислят отделно от духовната атмосфера на епохата. Трудовете на „бащите“ на отделните на­учни направления като Галилео Галилей, Йоханес Кеплер, Исак Нютон, Робърт Бойл, Карл Линей и др. изобилстват от разсъждения, които са богословски по характер. Някои от фундаменталните принципи на модерната наука са из­ведени от християнските доктрини за творението и човека: рационалното устройство на природата, универсалността на природните закони, способ­ността на човека да открива тези закони и неговия авторитет да провежда експерименти с творението.[1] Тук можем да прибавим и разбирането – особе­но сред протестантските реформатори, а сетне и сред пуританите[2] – че да се посветиш на „натуралната философия“ е достойно за похвала и служи за Божия прослава не по-малко от проповядването на Евангелието. Заедно с многобройните и изумителни научни открития през Първата научна рево­люция, всички тези фактори допринасят за отделянето на натуралната фи­лософия от религията. Впоследствие натуралната философия се преобразува в природна наука в днешния смисъл на думата – със своя ясно очертана област на изследването, специфични научни понятия, научна методология и матема­тически модели.

На фона на непримиримите богословски спорове и на войните, водени в име­то на религията, забележителният успех на природонаучния подход през XVII век кара много хора в Западна Европа да прегърнат идеята, че науката е но­вият и единствено сигурен път към истината. Едно по-скрито проявление на този дух на времето става разпространената представа, че полето на компетентност на учения е с универсален обхват (обективната истина, валидна за всички), докато това на свещеника или пастора е най-вече да се изказва по морални въпроси или по църковни доктрини. Последните се схва­щат все повече като въпрос на частни убеждения, т.е. непредставляващи обществен интерес. Така се оформя един популярен образ на науката, който спомага за омаловажаване на значението на Църквата и на религията изобщо за човешкото познание.

Сциентизъм: науката като идеологическо оръжие

Дори и днес невинаги е лесно да се направи ясно разграничение между попу­ляризацията на науката и сциентизма: философския възглед, че истинно поз­нание може да се постигне само чрез природонаучния метод. Може да се спо­ри дали културните развития след Първата научна революция са главната причина за появата на сциентизма. Но е сигурно, че влиятелни мислители на Просвещението се възползват от положителния популярен образ на нау­ката, за да прикачат към него своите постановки срещу християнството. Науката вече си е спечелила славата на водеща сила за преобразяване на све­та. Така фигури като Волтер, маркиз Дьо Кондорсе, Монтескьо, а след това и Конт представят световната история като непрестанен и неумолим прог­рес и усъвършенстване на човешката природа чрез нарастването на научно­то познание, което в крайна сметка ще измести всички религиозни възгледи.[3] С други думи, те възлагат на науката една мисия, далеч надхвърляща нейно­то поле и цели. Наскоро еманципирала се от философията, науката – образно казано – бива „свикана под бойните знамена“, за да обслужва дневния ред на нова, войнствена секуларистична философия. Християнството бива обри­сувано като враг на световния прогрес към благоденствие, а като довод за това се сочи дългият период на „Тъмните векове“: един впечатляващ пейо­ративен термин за обозначаване на средновековната култура.[4] Важно е да отбележим, че почти никой от идеолозите на сциентизма не е бил учен или, най-малкото, науката не е била негова основна дейност. За тези хора наука­та не е била призвание, а оръжие, което може да се използва срещу христи­янския светоглед и култура. Последователите им оттогава до ден днешен използват охотно всяко научно постижение, което изглежда несъвместимо с библейския текст, за атаки срещу християнството: например еволюционна­та теория в биологията или космологичната теория за Големия взрив.

Сциентистичният наратив е успешно оборен от редица историци на наука­та като антиисторичен и пропагандистки по своята същност[5], лишен от разбиране на историческия контекст[6] и като „вулгарен триумфализъм“, раз­делящ историята на герои и злодеи[7]. Такъв критичен поглед към сциентизма и демаскирането му като идеология обаче почти липсва извън специализира­ните среди. Сциентистичният наратив бива успешно популяризиран и раз­пространен в западните общества – от втората половина на XIX в. (Джон Дрейпър[8], Андрю Уайт[9]) до днес (Ричард Докинс). Влиянието му се поддържа чрез повечето гимназиални учебници, които обикновено предлагат просто хронология на научните открития, без да обсъждат философските и/или рели­гиозни корени на научните идеи. Изразена е тенденцията историческото раз­витие на науката да се представя линейно, като се премълчават грешките, неправилните концепции или задънените улици. Така представата за война между науката и религията се закрепва в масовото съзнание. За съжаление, някои християнски течения и богослови играят непренебрежима роля в този процес.

Християнски реакции спрямо проблема „наука vs. религия“

Нарастването на влиянието на сциентизма в западните общества предиз­виква широк спектър от християнски реакции. Обсъждането им в подроб­ности би било предмет на отделно изследване. Тук ще отбележа три направ­ления, заслужаващи по-специално внимание. Две от тях приемат, гласно или негласно, наратива за война между науката и християнството и се развиват в тези рамки.

Най-влиятелното направление сред мнозинството християни на Запад – и в частност в САЩ – си остава християнският фундаментализъм. Първоначално, през първата половина на XX век, това движение набира сила като мощен отпор спрямо либералното протестантско богословие, привнесено по онова време от Германия в американските богословски семинарии. Фундаментализмът бие тревога поради богословските заблуди на „модерни­стите“ (т.е. либералите) и призовава християните да се придържат строго към „фундаменталните истини на вярата“ (the fundamentals of faith), напри­мер ученията за първородния грях, Възкресението, изкуплението, боговдъ­хновеността на Библията. Очевидно тези фундаментални истини нямат отношение към възрастта на Вселената или на Земята, появата на живо­та и еволюцията на живите организми, механизмите на естествен подбор и др. Добре установен исторически факт е, че споровете около дарвинизма или революцията във физичната космология след Първата световна война не са били особено важни за ранния фундаментализъм в САЩ. Нещо повече, ня­кои от водачите на движението като Дж. Ор и Б. Уорфийлд са се стремели да хармонизират консервативните си богословски възгледи с еволюционната теория в биологията.[10] По-късно обаче положението се променя. В редиците на движението започват да преобладават привърженици на т.нар. диспенса­ционализъм: един специфичен есхатологичен възглед, поставящ много силно ударение върху греховността на човека, моралния разпад в съвременното секуларно общество и предстоящото Второто пришествие на Христос. Влиянието на диспенсационализма постепенно води до практическа липса на интерес към развитието на науката и цивилизацията.[11] Научните теории започват да се разглеждат през призмата на буквалистични тълкувания на Библията и като правило, се възприемат като опасни за духовния живот на посветения християнин. През втората половина на XX век християнският фундаментализъм се включва дейно в бушуващите в американското общес­тво културни войни. Осъзнавайки, че църквата е на път да загуби битката за умовете и сърцата на по-младото поколение и на просветените хора, ня­кои фундаменталисти с академично образование се заемат с изграждането на цели квазинаучни системи за опровергаване на водещите съвременни теории в биологията и астрономията. Тук можем да посочим т.нар. „младо­земен креационизъм“, чиито привърженици търсят подкрепа за тезите си изключително от Библията, и течението „Разумен замисъл“ (Intelligent Design, ID), съсредоточаващо се в критика на недостатъците на гореспоменатите теории, но без препратки към Библията и без да предлага собствени научни модели. И двете течения обаче възприемат наратива за война между науката и християнството и се опитват да водят сраженията в полето на науката.

Съвременното българско протестантство поддържа интензивни връзки с евангелските църкви в САЩ и затова се влияе от фундаментализма в отно­шението си към съвременната наука. Авторът на тези редове, като принад­лежащ към родната протестантска общност, е изпитал това от собствен опит. Най-напред преживях предполагаемото противоречие между науката и християнското учение вътрешно. Станах християнин като студент по фи­зика, II курс, и имах острата нужда от ясно разбиране дали моята нова вяра е съвместима с научната кариера. Усещането за несъвместимост между две­те се подхранваше от два източника: несъзнателно попити представи от комунистическата пропаганда, с която бях израсъл, и недоверие към науката от страна на повечето вярващи, с които общувах. Читателят може да си представи какво се случваше в душата ми. По-късно, когато вече бях наясно с призванието си в науката, трябваше да устоявам на външен натиск – на нас­тояването от мои събратя във вярата, че аз, именно като учен, съм „длъжен да разбивам атеистичните теории на еволюцията“ (космична и биологична). Вметвам тази лична история, защото добре илюстрира объркването в умо­вете на немалко вярващи и невярващи сънародници относно проблема „наука vs. религия“.

Има и друго направление, което можем да впишем в рамките на наратива за война (но по-скоро студена) между науката и християнското богословие. Представителите му приемат, че между двете съществува дихотомия, и на­стояват, че всяка от двете области трябва да оперира стриктно и изклю­чително в границите на своите цели и методология. Този възглед обикновено се позовава на историческото разделяне на натуралната философия от бого­словието. За разлика от фундаменталистите, привържениците му уважават науката като уникално човешко занимание, с неоспорим и доказан принос към нарастващото ни познание на реалността. Науката обаче има твърде разли­чен подход и съответно твърде различен предмет на изследване от богосло­вието; например тя не може да ни каже нищо относно Божия характер или по въпроси от етичен характер. Следователно науката не може да се възприема като конкурент на каквато и да било вяра – по-скоро изобщо няма отноше­ние към религиозния светоглед. Изтъкнат представител на това направ­ление след нерелигиозните учени беше американският палеонтолог Стивън Дж. Гулд (1941–2002). Той формулира т.нар. „принцип на незастъпващите се домени“ (non-overlapping magisteria) на науката и религията: „Всяка от двете има свой легитимен домен или домен на учителен авторитет – и тези до­мени не се застъпват... Мрежата на науката покрива емпиричната вселена... мрежата на религията се разпростира върху въпросите за моралния смисъл и ценност“[12]. С други думи, науката и религията следва да се мислят като уни­кални инструменти за изучаване на съвсем отделни аспекти на реалността. Сред християните, споделящи тази концепция, изпъкват протестантските богослови от XX век Р. Бултман и П. Тилих със своя „подход на двете царства“ към доктрината за сътворението. Те интерпретират библейското учение за сътворението не като описание на определено събитие, а по-скоро като „базисно описание на отношението между Бога и света“, един символичен из­раз на вечна истина.[13] Образно казано, дихотомичният подход се стреми да запази „свещена земя“ за богословието, в която научните обяснения не мо­гат да нахлуят.

Третото основно направление при християнските реакции спрямо сциентиз­ма се опитва последователно да се освободи от наратива за войната в от­ношението „наука vs. религия“. Всъщност то се стреми да установи полезно партньорство (или поне диалог) между учени и богослови, което да спомага за изграждането на по-цялостен и основан на задълбочени познания светоглед. Бих казал, че подобен подход е опит за завръщане към духа на предмодерна християнска Европа – търсене на несепариран, холистичен поглед върху ре­алността, съчетан с уважение към научната дейност, упражнявана поради дадената от Бога способност на човека да разбира света. От такава перс­пектива науката по същността си няма как да представлява заплаха за хрис­тиянската вяра. Тя има положителната санкция на Създателя от самата зора на човечеството; нещо повече, тя влиза в Неговия план за човека като мъдър, способен да се учи и отговорен управител (οικονόμος) на Неговото творение. Разделянето на науката от богословието е било една необходима, „техническа“ стъпка в историческото развитие на човешкото познание. Но тя не съответства на някакво необходимо разделение в човешкия ум и във възприятието на реалността; камо ли да я тълкуваме като начало на нов стадий в историята на човечеството, когато то е започнало да опознава реалността само чрез природонаучния метод. По думите на Хауърд ван Тил науката и богословието не бива да „функционират изолирани един от друг, а да бъдат партньори в теоретизирането – всяко от двете ангажирано с кон­структивни усилия да даде собствен принос за по-добро разбиране на човеш­кото естество и на Вселената, която обитаваме“[14]. Като цяло аз споделям тази концепция. Тя ни дава ключ как да се отърсим от проблема „наука vs. ре­лигия“ като ненужно наследство от модерната епоха.

Нуждае ли се днешното християнство от научна апологетика?

Предвид всичко казано дотук, отговорът на горния въпрос може да се обоб­щи с многозначителното „Да, но…“. Утвърждението „да“ следва от заявката на християнството да предложи всеобхватен светоглед: цялостен възглед за Създателя, за Неговите цели и намерения в сътворената физична Вселена и относно потенциала и бъдещето на човечеството. Следователно вниква­нето в развитието на науката е повече от наложително. Трудно можем да си представим адекватен християнски подход към културата през XXI век, без да се отчитат настоящите и предстоящите глобални промени в света, как­то и промените в начина на мислене, обусловени от развитието на науката и технологиите.

Уговорката „но...“ съдържа поне няколко уточнения:

● Християнската научна апологетика не бива да се възприема като при­нуден отговор на възможни заплахи за вярата от страна на научните теории. Нужно е да се обяснява и да се подчертава, че развитието на проблема „наука vs. религия“ е силно повлияно от културните войни в за­падните общества, водени през последните два века и половина между секуларисти и защитници на „традиционните християнски норми и ценности“. Втората група обаче не съвпада задължително с вярващи­те християни в обществото. Най-гласовитите ѝ представители чес­то преследват откровено политически цели, отличават се с агресивно и асоциално поведение и/или имат съмнителен морал. Последното десе­тилетие ни предложи немалко красноречиви примери: борци с „измама­та, наречена глобално затопляне“, отрицатели на ковид или на проти­воепидемичните мерки, антиваксъри, дори вярващи в „плоската Земя“. Опасно и вредно е за християните да влизат в подобни идеологически схеми; последните съвсем не са необходими, за да се обсъждат научни проблеми в богословска светлина.

● Фундаменталните научни теории и/или големи открития обикновено вдъхновяват и дебати от философско естество, т.е. по светогледни въпроси. Но не защото учените специално си поставят такива цели. Главната причина, разбира се, е неизкоренимият човешки стремеж към истината. Той е присъщ на всяко човешко същество, включително на учените. Ето защо, преди да си изгради становище по определен нау­чен проблем, християнският апологет трябва правилно да разграничи конкретната теория или откритие от светогледа на отделни уче­ни, както и от идеологическата употреба на науката. Например хора като Р. Докинс, П. Аткинс и покойният Ф. Крик са добре известни със сциентистичните си и отявлено антитеистични възгледи, които раз­пространяват чрез книги и лекции, под формата на популяризация на съвременните научни постижения. В този контекст те представят становищата си по метафизични въпроси относно предназначението и смисъла като самоочевидни истини – или като изводи, до които може да се стигне пряко чрез природонаучния метод. Християнският аполо­гет следва да демаскира такъв скрит идеологически подход като неко­ректен, като същевременно цени всяко усилие да се обясняват природ­ните феномени и да се популяризират постиженията на съвременната наука.

● Ако дадена научна теория отправя реални предизвикателства към хрис­тиянското учение и светоглед, добрият апологет трябва внимателно да избягва грешката, която наричам смесване на нивата на дебат. Един светогледен дебат, който се позовава на науката, по принцип протича на две нива. На философско ниво се обсъждат пълнотата, състоятел­ността и непротиворечивостта на общата картина на реалността, предлагана от алтернативния светоглед, докато на научно ниво се оценява теорията, на която той се позовава. Например на философско ниво тече дебат между християнството и сциентизма, позоваващ се на еволюционната теория в биологията, а на научно ниво тази тео­рия се съпоставя с други модели и се дискутира съответствието им с наличните експериментални данни, а също тяхната приложимост и предсказвателна сила. „Смесване на нивата на дебат“ означава нелеги­тимен скок от едното към другото ниво, при което една научна тео­рия се атакува с философски/богословски доводи – или пък се опроверга­ва метафизичен възглед със средствата на науката. Така, вместо да се води полемика със светогледа, позоваващ се на дадена научна теория, се атакува самата теория. Ярък исторически пример са нападките на С. Уилбърфорс срещу Т. Хъксли в прословутия първи публичен дебат вър­ху Дарвиновата еволюционна теория.[15] По-късно се правят много други опити, най-вече от представители на „младоземния креационизъм“, за опровергаване на биологичната еволюция с преки цитати или косвени позовавания на Библията. Пример за смесване на нивата на дебат в об­ратната посока са атаките на Р. Докинс срещу християнското учение с аргументи от съвременната еволюционна биология. Удивително е, че фигурата на Дарвин е била стигматизирана като главен противник на християнското учение в много протестантски църкви, особено в САЩ, докато философите, използвали тази теория за своите идеологически цели, остават някак на заден план. Във все същия дух изследователи, работещи в рамката на Стандартния космологичен модел (теория за Големия взрив) или на биологичната еволюция, биват набързо катего­ризирани като „атеистични/материалистични учени“. Това е научна апологетика от лошо качество. Тя представлява ефектен „автогол“ и обслужва единствено наложения след Просвещението карикатурен образ на християнството като архивраг на науката, отхвърлящ сляпо нейните постижения и прогрес.

● Всъщност за да се опровергае един добре построен модел, плод на уси­лията на поколения учени, трябва да се развиват собствени алтерна­тивни модели, като се предложат тестове за проверка на тяхната ва­лидност. Простото изтъкване на проблеми или недостатъци на модел, който изглежда неприемлив от богословска гледна точка, с право може да бъде отхвърлено като проповядване на „бога на белите петна в научното познание“, т.е. като опит да се обяснят всички неизучени и трудни за интерпретация феномени като резултат от пряка божест­вена намеса.

● И най-сетне, но не на последно място, една здрава апологетика в об­ластта на науката се нуждае от здрава херменевтика: исторически релевантно тълкуване на библейските понятия и идеи, които сякаш предават научни истини. Подчертавам думата „сякаш“, тъй като съ­ответствието между библейските разкази и една научна картина на природата е тема, заслужаваща отделно задълбочено изследване. Главен източник на объркване по нея е необоснованото предположение на мнозина съвременни християни, че Светото писание ни предлага (фи­зичен) модел на Сътворението и появата на живота. Такова разбиране може да се опровергае със средствата на библейската екзегетика. Но то е напълно несъстоятелно и от чисто историческа гледна точка. Модерната наука се ражда хилядолетия след текстовете от Битие; едва след Първата научна революция започва да се говори за физични модели и със специфични научни понятия. Напразно ще търсим научни модели в Библията – по същество такива опити означават да се чете свещеният текст през очилата на съвременния човек, свикнал с научни понятия и очакващ да проумява истината (само) на научен език.

Можем да добавим и други доводи за нуждата от християнска апологетика на науката. Християнският светоглед е всеобхватен – той разпознава светог­ледните теми, произтичащи от човешкия опит с реалността, и се подхран­ва от тях. Всички удивителни успехи на съвременната наука провокират въпроси относно произхода и съдбата на човека, относно смисъла и предназ­начението на природните феномени. Тези въпроси стават все по-комплексни в сравнение с културната ситуация преди един век и дори преди няколко десе­тилетия. Една важна задача на апологета в областта на науката е да прив­лече вниманието към тях и да покаже, че те са собствено метафизични въп­роси, т.е. изискващи отговор отвъд границите на науката. Самото усилие в тази посока вече би било добро постижение. А целта при последващи дискусии би била да се покаже, че християнските отговори на тези метафизични въп­роси са смислени и са по-удовлетворителни от алтернативните обяснения. (Всъщност това е главната задача на християнската апологетика изобщо.) Освен това добрият апологет може да изтъква някои проникновения на съв­ременната наука, които обогатяват богословските размишления и спома­гат за по-дълбоко разбиране на библейските учения за творението и човека.

Заключение

През XXI век християните не бива да развиват апологетика „срещу“ разви­тията в науката, нито да търсят „научни доказателства“ на основните библейски учения. Искреният, лишен от предубеждения интерес към пос­тиженията на науката е от критично значение и може да породи плодот­ворни идеи за подход към философските проблеми, които тези постижения повдигат. Всяка дискусия по въпроси от светогледно естество е от полза за християнската апологетика – особено предвид прагматичната нагласа на хората в постмодерния свят. Самото съживяване на такива полемики би ле­гитимирало християнските отговори като смислени и сериозни.

Накрая бих се присъединил към призива на покойния физик теоретик и свеще­ник Джон Полкингхорн (1930–2021) за развиването на едно „естествено бого­словие от нов тип“[16]: търсещо по-скоро проникновения, отколкото логични доказателства, и гледащо на теологията не като конкурент на науката, а като дисциплина, допълваща природните науки в търсенето им на разбиране на физичния свят.