Гнили лилии
Клайв Стейпълз Луис (1898–1963) е един от най-големите християнски писатели на ХХ век. Професор по английска литература в Модлин Колидж в Оксфорд, религиозен философ, християнски романист, блестящ публицист, автор на много научни философски и културологични произведения и на християнски книги, написани в най-широк жанров диапазон. Основните му богословско-апологетични съчинения са: „Обикновено християнство“, „Християнски размишления“, „Размишления върху псалмите“, „Страданието“, „Писмата на Баламут“ и др. Автор е на романовата трилогия с християнско-алегорично съдържание: „Отвъд безмълвната планета“, „Переландра“, Най-скверната сила и на донеслата му огромна известност поредица от повести за деца „Хрониките на Нарния“. Написал е още десетки романи, студии, есета и статии в различни списания.
В Кеймбриджкото издание на списание Двайсети век от 1955 г. господин Джон Алън зададе въпроса защо мнозина „с такова усърдие се стремят да ни докажат, че в действителност не са никакви интелектуалци и определено не са култивирани“. Мисля, че знам отговора. Два паралела вероятно биха помогнали на читателя също да достигне до него.
Всички познаваме хора, които потръпват при споменаването на думата изисканост като понятие, изразяващо социално одобрение. Понякога те дават воля на негативното си отношение към тази употреба, като подигравателно я изписват изискуемост, намеквайки, че е най-често срещана предимно в устите на онези, чиято реч притежава определена полирана пошлост. Предполагам, че всички бихме могли да разберем потръпването, независимо дали го одобряваме, или не. Човекът, който потръпва, смята, че мисловното състояние и поведението, които наричаме изискани, са най-малко вероятни да се проявят при хора, които се стремят към и говорят надълго и нашироко за изисканост. Тези, които притежават това качество, не се подчиняват на някаква идея за изисканост, когато се въздържат от перчене, съскане, резки движения, тържествуване, обиждане, хвалби или противоречене. Тези начини на поведение дори не им хрумват като възможни. Ако биха им хрумнали, образованието и чувствителността, които съставляват изискаността, биха ги отхвърлили като грозни без позоваване на някакъв идеал за поведение, както отхвърляме разваленото яйце без позоваване на вероятния му ефект върху стомаха. Всъщност изисканост е името, което се дава на определено поведение отвън. Отвътре то не изглежда като изисканост, даже изобщо не изглежда, не се превръща в обект на съзнанието. Там, където е най-обговаряно, най-често отсъства.
Към втория си паралел пристъпвам с най-различни видове неохота. Мисля обаче, че е прекалено красноречив, за да бъде премахнат. Думата религия е изключително рядка в Новия завет или в съчиненията на мистиците. Причината е проста. Тези нагласи и практики, които наричаме със събирателното наименование религия, в същината си почти не се занимават с религия. Да си религиозен означава вниманието ти да е приковано върху Бога и върху ближния ти през Бога. Следователно почти по дефиниция религиозният човек или човекът, когато е религиозен, не мисли за религия – той няма време за това. Религия е онова, което ние (или той в по-късен момент) наричаме дейността си, погледната отвън.
Разбира се, онези, които се отнасят с пренебрежение към думите изисканост и религия, могат да го правят с лоши мотиви. Могат да искат да ни впечатлят с идеята, че са добре възпитани или свети. Подобни хора гледат на разговорите за изисканост или религия просто като на симптоматични за пошлост или светскост и избягват симптома, за да се очистят от подозрението за болестта. Има обаче и други, които чистосърдечно и – вярвам – правилно смятат, че такъв разговор не е просто симптом, а активна причина за създаването на болестта. Разговорът е враждебен към обговаряното. Много вероятно е да го развали там, където вече съществува, и да предотврати раждането му, ако е неродено.
Култура, изглежда, принадлежи към същата група от опасни и смущаващи думи. Каквото и друго да означава, тя определено покрива дълбокото и искрено наслаждение от литературата и другите изкуства. (С използването на думата наслаждение съвсем не искам да повдигам трудния въпрос за ролята на удоволствието в преживяването на изкуствата. Имам предвид frui, а не delectari – както говорим за човек, който „се наслаждава“ на добро здраве или имот.) Ако съм сигурен в нещо на този свят, то е, че докато човек се наслаждава в този смисъл на думата на „Дон Жуан“ или на „Орестия“, той ни най-малко не мисли за култура. Култура ли? Колко нерелевантно! Понеже точно както да бъдеш пълен или умен означава да си по-пълен или по-умен от повечето, по същия начин да си културен трябва да значи да бъдеш по-културен от мнозинството. Самата дума следователно веднага насочва мисълта към сравнения, групирания и обществен живот. Какво общо има обаче това с роговете, които тръбят при влизането на статуята, или с вика на Клитемнестра „Сега ме назова правилно“? В Хауардс Енд Е. М. Форстър прекрасно описва момиче, което слуша симфония. То не мисли за култура, нито за Музика, нито дори за „тази музика“. То вижда целия свят през музиката. Култура, също като религия, е име, дадено отвън, на дейности, които сами по себе си изобщо не се интересуват от култура и биха били съсипани в момента, в който го сторят.
Не искам да кажа, че никога не бива да се говори за нещата отвън. Когато обаче са с висока стойност и лесно разрушими, трябва да говорим много внимателно. Вероятно колкото по-малко говорим, толкова по-добре. Да бъдеш непрекъснато зает с идеята за култура и (преди всичко) за културата като нещо завидно, похвално или престижно, сякаш застрашава самите тези „удоволствия“, заради които така високо я ценим. Ако насърчаваме другите или себе си да слушат, гледат или четат велико изкуство въз основа на това, че така е културно, то задействаме точно онези елементи в човека, които трябва временно да изключим, преди изобщо да можем да се наслаждаваме на изкуството. Задействаме желанието за самоусъвършенстване, за отличаване, за бунт (спрямо една група) и за принадлежност (към друга) и още дузина активни страсти, които, независимо дали добри или лоши сами по себе си, по отношение на изкуството са просто заслепяващо и парализиращо разсейване.
На този етап някои биха могли да възразят, че под култура нямат предвид самите „наслаждения“, а цялостния навик на ума, който подобни преживявания перманентно изграждат посредством взаимодействията едно с друго и размишленията върху им. Други пък ще пожелаят да включат деликатния и обогатяващ социален живот, който по тяхно мнение ще се зароди сред групи от хора, които споделят съответния навик. Първата нова интерпретация обаче ме изправя пред същата трудност. Мога да си представя как цял един живот, изпълнен с подобни наслаждения, би довел човек до подобен навик на ума, но при едно условие – че не се е насочил към изкуствата с подобна цел. Тези, които четат поезия, за да усъвършенстват умовете си, никога няма да го постигнат с четене на поезия. Истинските удоволствия трябва да са спонтанни и поглъщащи, и нищо повече. Музите няма да се съгласят на брак по сметка. Желаният навик на ума, ако изобщо се появи, трябва да дойде като страничен ефект, неосъзнато. Превръщането му в цел напомня за съкрушителната тайна, която Гьоте доверил на Екерман: „Във всичките ми младежки любови целта ми беше моето собствено облагородяване“. В отговор, предполагам, повечето от нас биха казали, че дори да вярваме, че любовната връзка може да облагороди младия човек, със сигурност връзката, предприета с подобна цел, ще се провали в това отношение – защото, разбира се, тя съвсем няма да бъде любовна връзка.
Толкова за индивидуалното. Твърденията относно „културните“ групи обаче поставят неудобен въпрос. Какво точно е доказателството, че културата води до деликатен и обогатяващ социален живот сред тези, които я споделят? Ако под „деликатен“ имаме предвид „чувствителен към реалните или въображаеми оскърбления“, това би бил възможен аргумент. Хораций отдавна е отбелязал, че „бардовете са деликатна порода“. Животът и писанията на ренесансовите хуманисти и кореспонденциите в най-уважаваните литературни списания от собствения ни век показват, че критиците и академиците са същите. Само че деликатен в този смисъл не може да се комбинира с обогатяващ. Надпреварващият се и злопаметен егоизъм може само да направи социалния живот по-беден. Обогатяващата чувствителност следва да бъде чувствителност, която пази човека да не обиди другите, а не такава, която го прави готов сам да нанася обиди. Моят собствен опит не предполага никаква каузална връзка между първата чувствителност и културата. Често пъти съм я откривал сред некултивирани хора. Сред култивираните понякога съм я намирал, понякога – не.
Нека бъдем честни. Аз самият твърдя, че съм един от култивираните, и нямам никакво желание да трупам камъни в собствената си градина. И дори ако това твърдение бъде отхвърлено, най-малкото съм живял сред такива хора и не бих искал да очерням приятелите си. Но тук си говорим между свои, при затворени врати. Най-добре е да сме откровени. Истинският предател в ордена не е този, който в границите му говори за неговите недостатъци, а този, който ласкае колективното самодоволство. С удоволствие признавам, че сред нас има мъже и жени, чиито скромност, учтивост, справедливост, търпение в спора и готовност да вникнат в гледната точка на противника, са достойни за възхищение. Имам късмета да съм ги познавал. Също така обаче трябва да признаем, че притежаваме също толкова висок процент на хулигани, параноици и жалки страхливци, на клеветници, ексхибиционисти, глупаци, мекушавци и неописуеми сухари, колкото всяка друга група. Безхаберието, което превръща всеки спор в свада, действително се среща не по-рядко сред нас в сравнение с неграмотните. Вечният комплекс за малоценност („неумолим в нанасянето на удари“, но не и „упорит в понасянето им“), който кърви при допир, но драска като дива котка, е почти толкова често срещан в нашите среди, колкото и сред ученици.
Ако се съмнявате, опитайте следния експеримент. Вземете който и да било от онези, които най-високо превъзнасят коригиращите, очистващи, освобождаващи и цивилизоващи ефекти на културата, и го разпитайте за други поети, критици, учени, не накуп, а един по един и поименно. В девет от десет случая ще отрече на индивида онова, което е твърдял за групата. Със сигурност ще изведе нищожен брой случаи, в които по собствената му преценка културата е дала похвалните си резултати. Понякога подозираме, че може да изведе само един. Заключението, което най-естествено следва от забележките му, е, че най-сигурната похвала, за която нашият орден може да претендира, е тази, която д-р Джонсън е отправил към ирландците – „Те са честен народ: никога не говорят с добро един за друг“.
Следователно е изключително съмнително, в най добрия случай, дали културата поражда което и да било от онези качества, които биха позволили на хората да общуват любезно, с разбиране и винаги с удоволствие. Когато Овидий е казал, че тя „омекотява нравите“, е ласкаел варварски крал. Но дори и културата да вършеше всички тези неща, ние не бихме могли да я приемем заради тях. Това би означавало да използваме съзнателно и нарочно, като средство за постигане на неприсъщи цели, неща, които следва да загубят цялата си сила да водят към подобни цели именно защото са толкова използвани. Понеже много от модерните показатели за култура ми се струват безсрамни в етимологическия смисъл на думата – липсва им срам, липсва срамежливост там, където е необходима. Боравят с най-скъпоценните и крехки неща с грубостта на аукционер и говорят за нашите най-дълбоко съкровени и мимолетни преживявания като да ни продават прахосмукачка. Наистина, всичко е много добре обобщено във фразата „вярата в културата“ на господин Алън от въпросния брой на Двайсети век. Една „вяра в културата“ е също толкова лоша, колкото вяра в религията – и двата израза намекват за отвръщане от същите онези неща, които са смисълът на културата и религията. „Култура“ като колективно название за определени много ценни занимания е допустима дума; но хипостазираната култура, застанала самостоятелно, превърната във вяра, кауза, знаме, „платформа“, е непоносима. Защото никоя от въпросните дейности не се интересува грам от тази вяра или кауза. Това е като завръщане към ранните авраамически религии, където самите имена са били възприемани като сила.
Ще отида и по-далеч. Господин Алън се оплака, че вече не ни е достатъчно просто да се отдалечим, когато не можем повече да понасяме гласовете на определени културни подстрекатели. Вместо това безразсъдно сме започнали да се движим или да се преструваме, че се движим, с възможно най-безкултурните хора и уж да споделяме техните удоволствия. Тук (все още на стр. 127) има доста алюзии, които ми убягват. Не знам какво е AFN, нямам слабост към изби и модерното уиски не е съвместимо нито с портфейла, нито с небцето, нито с храносмилането ми. Мисля обаче, че знам за какво става дума и че мога да го обясня. Както и преди, ще започна с паралел. Да предположим, че сте прекарали една вечер сред много млади и много прозрачни сноби, които са симулирали изтънчено удоволствие от хубаво порто, макар всеки запознат да е можел да забележи, че единственото порто, което са консумирали до момента, е било купено от бакалията. Да предположим след това, че на връщане към къщи сте влезли в неугледно малко кафене и там сте чули една старица с перната боа да казва на друга, премлясквайки: „Какъв хубав чай, мила моя, наистина. Добре ми се отрази“. Няма ли да почувствате в този момент, че това е като свеж планински въздух? Понеже тук най-накрая би имало нещо истинско. Тук би имало съзнание, което наистина се интересува от това, за което говори. Тук би имало наслада, непорочно изживяване, спонтанно и поглъщащо, от извора. Едно живо куче е по-добро от мъртъв лъв. По същия начин след определен тип събирания на по шери, където е имало тонове култура, но нито дума или поглед, които биха издали реално удоволствие от което и да било изкуство, личност или природен обект, сърцето ми се стопля при вида на ученика в автобуса, който чете Фентъзи и научна фантастика, абсолютно погълнат и в неведение за света наоколо. Защото в този случай също бих имал усещането, че съм срещнал нещо истинско и живо, не изфабрикувано – искрено литературно преживяване, спонтанно и поглъщащо, без задни мисли. Бих имал надежда за това момче. Тези, които дълбоко са се вълнували от каквато и да е книга, биха могли да се развълнуват някой ден и от добри книги. В тях съществуват органите за оценяване. Не са импотентни. И дори и това конкретно момче никога да не хареса нещо по-сериозно от научна фантастика, дори и тогава,
Детето, щом обича, най-малкото ще жъне един безценен дар – че ще забрави себе си.[1]
Във всеки случай бих предпочел живото куче пред мъртвия лъв; може би дори дивото куче пред свръхпитомния пудел или пекинез.
Не бих отговарял толкова многословно на въпроса на господин Алън (никой от двама ни не е дотолкова важен), освен ако не смятах, че дискусията води до нещо по-съществено. Сега ще се опитам да развия именно това. Господин Форстър изпитва тревожност, защото се бои от теокрацията. Ако очаква обаче да види установяване на теокрация в съвременна Англия, това според мен е илюзорно. И все пак искам да съм пределно ясен – ако смятах, че е дори и на косъм вероятно, щях да изпитвам същото усещане като него. Напълно приемам максимата (която той заема от християнин), че „всяка власт покварява“. Ще отида и по-далеч. Колкото по-възвишени претенции има властта, толкова по-натрапчива, нечовешка и потисническа ще бъде. Теокрацията е най-лошото от всички възможни управления. Всяка политическа власт е в най-добрия случай необходимо зло – но е най-малко зло, когато санкциите ѝ са най-сдържани и обикновени, когато не претендира за повече от това да бъде полезна или удобна и когато си поставя строго ограничени цели. Всичко трансцендентално или духовно, или дори твърде етично е опасно в претенциите си и насърчава вмешателство в личния ни живот. Нека обущарят се придържа към обувките. В този смисъл ренесансовата доктрина за Божественото право за мен представлява покваряване на монархията; общата воля на Русо, на демокрацията; расовите мистицизми, на националността. И признавам и дори настоявам, че теокрацията е най-лошата поквара от всички. Само че не смятам, че сме застрашени от нея. Това, което действително мисля, че ни застрашава, е нещо, което би било почти също толкова непоносимо, и непоносимо по почти същия начин. Бих го нарекъл хариентокрация[2] – власт не на светците, а на χαρίεντες, на venustiores[3], на Hôtel de Rambouillet[4], на Остроумните, на Учтивите, на Духовните, на „Апостолите“, на Чувствителните, на Културните, на Интегрираните, или както се наричат напоследък. Ще обясня как според мен това би могло да се случи.
Старите социални съсловия са се разпаднали. От това следват две неща. От една страна, тъй като повечето хора, както е отбелязал Аристотел, не обичат да са просто равни с всички останали, наблюдаваме обединяването им в групи, в които могат да чувстват, че превъзхождат масата – малки, неофициални, самопровъзгласили се аристокрации. Културните все повече оформят подобна група. Забележете склонността им да използват социалния термин вулгарен по отношение на онези, които не са съгласни с тях. Забележете, че господин Алън говори за бунтовниците срещу или за дезертьорите от тази група като за хора, които отричат не че са „интелектуални“, а че са „интелектуалци“, които не крият качество, а отхвърлят включването в съсловие. От друга страна, неизбежно се появява нова, реална управляваща класа – онова, което наричаме мениджърска класа. Сливането на тези две групи, на неофициалната самоназначила се аристокрация на Културните и на реалните управляващи от мениджърската класа, ще ни доведе до хариентокрацията.
Двете групи обаче вече се сливат, защото образованието все повече се превръща в средство за достъп до мениджърската класа. Разбира се, образованието в определен смисъл е много порядъчно средство за достъп – не искаме управниците ни да бъдат глупаци. Само че образованието започва да придобива нова роля. То се стреми да върши с ученика и може да върши с него много повече, отколкото образованието (с изключение може би на йезуитското) някога е вършило.
Първо, ученикът сега е далеч по-беззащитен в ръцете на учителите си. Все по-често той произхожда от апартамента на бизнесмен или къщичката на работник, в които има малко до никакви книги. Почти не е прекарвал време сам. Образователната машина го сграбчва много рано и структурира целия му живот до степен на изключване на всякакви безнадзорни моменти на самота или свободно време. Часовете на неорганизирано, неподлежащо на проверка, може би дори на забранено четене, блуждаене на ума и „дълги, дълги мисли“, в които тези от по-късметлийските поколения за първи път откриха литературата, природата и самите себе си, вече са минало. Ако някой Трахърн или Уърдсуърт бе роден в наши дни, би бил „излекуван“, преди да навърши дванайсет. Накратко, съвременният ученик е идеалният пациент за онези учители, които не се задоволяват с това да преподават предмет, а искат да създават характер – един безпомощен пластилин. Или, ако по случайност (понеже природата си знае работата), ученикът има някакви съпротивителни сили, те знаят как да се справят с него. Ще стигна и до тази тема.
Второ, природата на преподаването се е променила. В известен смисъл се е променила към по-добро, тъй като изисква далеч повече от преподавателя и в отплата прави работата му по-интересна. Станала е по-близка и проницателна, по-насочена навътре. Не се задоволява да се увери, че ученикът е прочел и запомнил текста, а се стреми да го научи да оценява текста. Звучи твърде грубо да възразяваме на нещо, което на пръв поглед изглежда като толкова разумна цел. И все пак тук се таи опасност. Сега всички се смеят на старите контролни с контекстуалните им и други подобни въпроси, и питат: „Как това би се отразило добре на ученика?“. Да искаш обаче от контролното да се отразява добре на ученика е като да искаш от термометъра да отоплява стаята. Предполагаше се, че четенето на текста ще му се отрази добре – контролното беше, за да провериш дали го е прочел. И тъкмо защото контролното не принуждаваше ученика да произвежда или да симулира оценяване, то му оставяше свободата да развива самостоятелно и спонтанно като извънучилищна дейност без оценка такова оценяване, на каквото е способен. Това беше лична работа между него и Вергилий или между него и Шекспир. Най-вероятно в девет от десет случая не се случваше нищо. Но когато оценяването се появеше (а то определено се появяваше понякога), то беше искрено, съобразено с възрастта и характера на детето – съвсем не екзотичен, но затова пък здрав стрък от естествените му почва и климат.
От друга страна, когато заместим старите сухи контролни с упражнения по „практическа критика“, положението се променя. Ученикът няма да получи добри оценки (което в дългосрочен план означава, че няма да влезе в мениджърската класа), освен ако не възпроизведе вида отговори и аналитичен метод, които изисква учителят му. В най-добрия случай това означава, че е обучаван в преждевременното предусещане на отговори и на метод, които не са подходящи за годините му. В най-лошия – че е обучаван в (не особено трудното) изкуство на симулиране на правилните отговори. Почти всички деца са добри в имитацията. Можете да сте сигурни, че още преди срокът да изтече, всички в класа знаят много добре „какво минава при онзи господин“. В суровите отминали дни знаеха, че „минават“ единствено правилните отговори на фактологични въпроси, които се възпроизвеждаха само по два начина: чрез работа или преписване.
Нещата нямаше да са толкова зле, ако въпросните отговори зависеха от индивидуалния учител. Отдавна обаче сме преминали този етап. Някъде (все още не съм открил къде) трябва да има нещо като централа на културните подстрекатели, която зорко следи за отклонения от нормата. Със сигурност има най-малкото някой, който разпраща до учителите брошурки с по половин дузина поеми вътре и им обяснява не само кои трябва да бъдат предпочитани от учениците, но и точно защо. (Какво нахалство! Знаем много добре какво биха направили Мълкастър[5] или Бойер[6] с подобни брошурки.)
Когато следователно се казва, че в рамките на зараждащата се система образованието само по себе си е достатъчно, за да станеш част от управляващата класа, това може да не значи единствено придобиване на определени знания или достигане до определено ниво на интелектуална компетентност. Този вариант би бил разумен. Някой ден обаче това може да означава – може би вече означава, нещо повече. Означава, че няма как да влезеш в управляващата класа, без да се превърнеш, или без да накараш учителите си да вярват, че си се превърнал в точно определен вид човек – такъв, който дава правилните отговори по отношение на правилните автори. Всъщност единственият начин да влезеш в нея е да станеш в съвременния смисъл на думата културен. Това положение трябва да бъде разграничено от друго, на което често сме били свидетели преди. Рано или късно, в една степен или в друга, почти всички управляващи класи са си присвоявали културата и са покровителствали изкуствата. Когато обаче това се случи, културата е резултат от статута им, резултат от лукса или привилегиите на ордена им. Сегашната ситуация ще бъде почти противоположна. Влизането в управляващата класа ще бъде наградата на културата. Така стигаме до хариентокрацията.
Това не е просто вероятно да се случи, а е вече планирано и заявено. Господин Дж. У. Сондърс[7] го е описал в една чудесна статия, озаглавена „Поезия в Мениджърската епоха“ (Опити в критиката, iv, 3, юли 1954). В нея той разсъждава върху факта, че съвременните поети се четат предимно един друг, и търси лек за това. Разбира се, съвсем не предлага поетите сами да направят нещо по въпроса. Цялата култура на нашето време приема като базисен факт, че когато творците и публиката загубят връзка, вината винаги пада изцяло върху публиката. (Аз самият никога не съм попадал на великата творба, която доказва тази важна доктрина.) Лекът, който хрумва на господин Сондърс, е да предоставим на нашите поети наборна публика – привилегия, на която май за последно се е радвал Нерон. Нещо повече, той описва как това може да стане. Намираме „координатори“ през образованието – там успехът е пътят към управляващата класа. Всичко, което се изисква от нас, следователно е да направим не просто поезията, а „интелектуалната дисциплина, която критическото четене на поезия може да формира“, гръбнак на образователната система. С други думи, практическата критика или нещо подобно на нея, без съмнение упражнявана основно върху съвременни поети, следва да бъде задължителен предмет, скъсването по който изключва от мениджърската класа. По този начин поетите ни получават своята наборна публика. Всяко момче или момиче е изправено през избор: „Чети поетите, които ние, културните, одобряваме, и говори нещата, които ние говорим за тях, или бъди парий“. Връщайки се назад в текста, това е начинът, по който хариентокрацията може да се справи с малцинството ученици, които имат собствен вкус и не са от пластилин – те получават лоши оценки. Изритваш ги на по-ниско стъпало на образователната стълба и те изчезват в масата.
Друго предимство освен моментното предоставяне на наборна публика на поетите е уверението, че царуващата литературна династия ще царува кажи-речи вечно. Девиантните личности, които си изритал от стълбата, включват, разбира се, всички онези проблемни типажи, които преди са били точните хора за започване на нови школи и движения. Ако имаше солидна хариентокрация в онези дни, тя щеше бързо да се справи с младия Чосър, младия Дън, младите Уърдсуърт и Колридж. Така литературната история – такава, каквато сме я познавали, може да приключи. Литературният човек, тъй дълго диво животно, ще се е превърнал в питомно.
Вече обясних защо смятам хариентокрацията за възможна. Трябва да завърша, обяснявайки защо не я намирам за желателна.
Културата е лоша квалификация за управляваща класа, защото не прави хората годни да управляват. Нещата, от които действително имаме нужда в управниците си – милосърдие, финансова почтеност, практическа интелигентност, трудолюбие и така нататък, е точно толкова вероятно да бъдат намерени сред култивираните хора, колкото и сред всички останали.
Културата е лоша квалификация по същия начин като светостта. И двете са трудни за установяване и лесни за симулиране. Разбира се, не всеки хариентократ ще бъде културен лицемер, нито всеки привърженик на теокрацията – Тартюф. И двете системи обаче насърчават лицемерието и затрудняват чистосърдечното занимание с качеството, което твърдят, че ценят.
Но лицемерието не е единственото зло, което насърчават. Както в благочестието, така и в културата има състояния, които, макар и не толкова укорими, са не по-малко катастрофални. В единия случай имаме „угодника“: послушния младеж, който нито се е бунтувал срещу, нито се е издигнал над установените набожни и благоприлични привички на дома си. Конформизмът му е спечелил одобрението на родителите му, на влиятелните съседи и на собствената му съвест. Той не знае, че изобщо е пропуснал нещо, и е доволен. В другия случай имаме адаптивния младеж, за когото поезията винаги е била нещо „поставено“ за „оценяване“. Успехът в това упражнение му е доставял удоволствие и го е довел до управляващата класа. Той не знае какво е пропуснал, не знае, че поезията изобщо някога е имала друга цел, и е доволен.
И двата случая за достойни за съжаление – но и двата могат понякога да бъдат много неприятни. И двамата биха могли да проявяват духовна гордост, всеки под своя собствена форма, тъй като единият е успял посредством примирение и потискане, а другият с повтарящи се победи във вид надпревари. Към лукавата, угодническа, престорено скромна гордост на единия можем да приложим използваната от господин Алън дума „самодоволен“ (особено ако вмъкнем и малко от стария ѝ смисъл[8]). Епитетът ми за другия ще бъде, мисля, „наперен“. Според моя опит това означава груб, нападателен, готов да причинява неприятности, ненаситно изискващ подчинение, обидчив и подозрителен към всяко несъгласие. Там, където угодникът се промъква, прокрадва, мърка (и понякога драска) като котка, отражението му в редиците на културните гъргори като ядосан пуяк. Вероятно и двамата са по-тежки случаи от чистия лицемер. Лицемерът би могъл (евентуално) да се разкае и поправи или да бъде разобличен и обезвреден. Но кой е способен да подтикне към разкаяние или да разобличи онези, които не се преструват? Онези, които не осъзнават фалша, защото не знаят, че някога е имало нещо истинско?
Най-накрая стигам до момента, в който възраженията ми срещу теокрацията и хариентокрацията почти се препокриват. Най-зле миришат лилиите гнили.[9] Колкото по-високи са претенциите на управниците ни, толкова по-вероятно е управлението им да се меси в чужди работи и да е неуместно, и толкова повече онова, в чието име управляват, ще бъде замърсено. Най- възвишените неща са с най-несигурна опора в света. Превръщането на светостта или културата в moyen de parvenir[10] спомага за изгонването им от него. Нека господарите оставят поне тези две на мира; да оставят някаква област, където спонтанното, непродаваемото, абсолютно личното все още може да съществува.
Що се отнася до мен, господин Алън пропусна целта си с думите за „отстъпление от вярата в културата“. Не искам отстъпление – искам нападение или, ако предпочитате, бунт. Пиша с надеждата да подтикна други към бунт. Доколкото виждам, въпросът няма нищо общо с различията между християните и тези, които (за съжаление, тъй като думата дълго е носила полезно и напълно различно значение) наричат „хуманисти“. Надявам се, че подобна тема не би отвличала вниманието. Ще ми се да вярвам, че мнозина атеисти и агностици се вълнуват от нещата, за които ме е грижа. За тях писах. На тях казвам – „вярата в културата“ ще задуши всички тези неща, ако ние не я задушим първи. И няма време за губене.
Превод от английски: Ралицa Райкова
[1] Уилям Уърдсуърт, Прелюдията (The Prelude). Б.пр.
[2] Неологизмът Charientocracy, който Луис използва, вероятно идва от старогръцката дума χαρίεις – еле-
гантен, грациозен, изискан. Б.пр.
[3] Чаровни (лат.). Б.пр.
[4] Парижки хотел, известен с литературните си салони през XVII в. Б.пр.
[5] Ричард Мълкастър (1531–1611) е известен най-вече като директор на най-голямото за времето си английско училище, както и с педагогическите си трудове. В епоха, в която латинският език все още се ползва с голям престиж в образованието, Мълкастър призовава за по-широкото използване на английския език. Б.пр.
[6] Вероятно става дума за Джеймс Бойер (1736–1814), тираничния директор на известното английско училище Christ’s Hospital. Б.пр.
[7] Джон Уайтсайд Сондърс (1920–1995). Б.пр.
[8] Остарялото значение на използваната дума smug е спретнат, изряден в облеклото. Б.пр.
[9] Уилям Шекспир, сонет 94, превод Валери Петров. С.: Народна култура, 1992. Б.пр.
[10] Средство за постигане (фр.). Б.пр.