Доц. д-р Венцислав Каравълчев е роден в Бургас, през 1992 г. завършва Богословския факултет на Софийския
университет. Специализира в областта на богословието и историята в университетите в Женева, „Грегориана“ в Рим и в Атина (PhD). Изучава ислям и християно-мюсюлманските отношения в Бирмингамския университет (PgD и MPhil). В периода 2003–2007 г. преподава в Батумската семинария в Грузия. През 2008–2011 г. работи в Киев към Института за богословски изследвания „Св. Андрей Първозвани“. В периода 2017–2019 г. е директор на фондацията на българския манастир на Атон „Наследство на Зографската света обител“. През 2016 г. защитава докторат в Богословския факултет на Софийския университет. От същата година става преподавател по църковна археология и църковна история във факултета. Ръководител е на магистърската програма „Християнско поклонничество“.
 

Коя е основната причина да има пауза от близо 120 години от момента на откриването на гроба и мощите на свети патриарх Евтимий до тяхната прослава от страна на Св. синод на БПЦ? Това се дължи на силни аргументи на чути още тогава скептични гласове, в началото на XX век, или има някаква друга причина?

Трудно ми е да посоча само една причина. През годините се наблюдава известна инертност в Светия синод. Да си дадем сметка колко канонизации бяха извършени през този период. Преди 1944 г., когато Църквата ни е била в схизма, е имало други задачи за решаване. След четиридесет и четвърта година, по време на комунистическия период, бяха извършени две канонизации, срещу които официалната власт нямаше как да възрази, тъй като това са големи исторически личности – преподобни Паисий Хилендарски и свети Софроний Врачански. На фона на всичко това се откроява една липса на памет, може би желание за презастраховане от страх да не се направи грешка. Не говоря за свети Евтимий, тъй като за конкретния случай имам някакво обяснение, което ще споделя след малко. Опитвам се да намеря отговор на фона на цялата картина – толкова незаинтересованост към светостта, просияла по нашите земи. Как градим бъдеще, без да гледаме назад и без да вадим примерите, които вдъхновяват? Да погледнем какво се случва в Румънската православна църква. Там например тече кампания за свети Никита Ремесиански, който никога не е стъпвал в сегашните румънски територии, но в момента се обявява за равноапостолен просветител и покръстител на даките. Само че той е бил епископ, подчинен на Сердикийския митрополит в Средиземна или Вътрешна Дакия, която няма нищо общо с Дакия на север от Дунава. Освен това румънците провъзгласиха и свети Андрей Първозвани за покровител на техните земи, твърдейки, че бил ходил тук и там, не знам си къде. Нищо общо с достигналите до нас свидетелства. В най-достоверното житие ясно и просто е казано: стигнал до Варна, постоял там, ръкоположил свети апостол Апий или Амппий, както е известен днес, за епископ на Одесос, преминал през Тракия, отишъл в Ахая и загинал мъченически. Никой не се сеща за свети Йоан Касиан, тръгнал от нашите земи и направил чудеса. Той е един от големите стълбове на монашеството на Запад. И никой не се интересува, че този човек тръгва от Малка Скития, т.е. от сегашна Добруджа.

Още по-озадачаваща е липсата на признание за светостта на архиереи и ярки фигури от страна на техни съвременници. През годините несъмнено Църквата ни е раждала ярки духовни личности, но може би злободневието, други приоритети, като например винаги многобройните проблеми на епархиите, е водило до това да се неглижира въпросът за светостта сред нашия народ. Успокоявали са се, че църковният календар и без това е пълен със светци.

Да се върнем към въпроса за забравата на мощите на св. патриарх Евтимий. Първоначалният ентусиазъм от откриването им е последван от появата на негативни гласове „против“, което води до бързо охлаждане на приповдигнатото настроение. Обяснението, което аз имам, е свързано с една спорна личност в църковната ни история – бившия скопски митрополит Теодосий (Гологанов). Той е назначен в Скопие като митрополит на Екзархията, но много бързо екзарх Йосиф се убеждава, че не е подходящият човек, и го отстранява. Митрополит Теодосий прави опит да се присъедини към Вселенската патриаршия, но и там не е приет добре, прави след това опит за сключване на уния, пише писма до папата, но и папата не му обръща сериозно внимание.

След това прави опит да създаде Македонска църква и се превръща в един от бащите на македонизма. Теодосий Гологанов е брат на Иван Гологанов и те двамата са в основата на голямата мистификация в българската и световната литература – сборника Веда Словена. Този човек, който е бил и игумен на Бачковския манастир, е искал да се кандидатира за Пловдивски митрополит. Точно по време на предизборната подготовка архим. Паисий (Пастирев) прави своето откритие през 1905 г. Можем да си представим реакцията на това, че някакъв учил-недоучил младок, дошъл наскоро от Русия, прави откритие, което другите не са успели да направят. Започва една масирана кампания срещу архимандрита и срещу неговото откритие най-вече от страна на Теодосий (Гологанов). И ако човек проследи най-вече пловдивската преса от онзи период, ще види, че започват нападки и срещу проф. Васил Златарски.

Ние не сме проучили докрай какво е било обкръжението на митрополита, но очевидно е било много влиятелно, за да могат да стопират това голямо откритие и не просто да го стопират, а да успеят да го пратят в забрава за близо сто и двадесет години.

След като проучването на Богдан Филов и Йордан Иванов през 1911 г. установява, че откритите в Бачковския манастир гробове са не по-стари от началото на XVII в., а оловният свитък не е от времето на патриарх Евтимий, по-късно някой правил ли е опити за датиране на откритите артефакти и мощи със съвременните методи за датировка?

Първата комисия, която Синодът създава, е от 1905 г. Има и втора комисия, която е слабо известна. Тогавашният министър на просветата, големият авторитет професор Шишманов, възлага на един изключително талантлив историк и археолог, който току-що се е върнал от Сорбоната и работи в Пловдивския музей, Борис Дякович, да отиде и да направи независимо изследване. Това се случва през 1906 г. Комисията на Богдан Филов и по това време все още доцент Йордан Иванов отиват шест години по-късно. Ако се прочете внимателно техният доклад, ще се види, че те възразяват най-вече за надписа върху оловната плоча. Те нямат някакви сериозни претенции към самото откритие и мощите на светеца. Възраженията са, че плочата не е автентична и надписът е нов.

Да погледнем обаче историята на Бачковския манастир. От храмовете, които имаме днес, най-старият е „Свети Архангели“. Докато храмът „Успение Богородично“, за който навремето се твърдеше, че минали турците и го изгорили, това не е вярно, всъщност е съборен от монасите и в самото началото на XVII в., около 1602–1604 г., е построен във вида, който имаме днес. Паметта за патриарха със сигурност е била жива по онова време. Тогава все още нямаме разделението българско-гръцко, нямаме „мегали идея“, което по-късно ще доведе до унищожаването на много документи и безценни за българската история свидетелства. Когато правиш ремонт или изграждаш наново храм, ти не изхвърляш най-ценните светини, които имаш. Съвсем естествено е да имаме повторно погребение и полагане в нов гроб. Освен това има запазена и до наши дни практика в деня на светеца мощите му да бъдат преобличани, да се правят литийни шествия и т.н.

Има нещо, което прави изключително впечатление на акад. Златарски, и той го документира. Всеки ден, в който те работят на гроба и го отварят, дворът на манастира се изпълва с изключително силно благовоние, което ясно и недвусмислено говори за мощи на светец.

Какво имаме открито в гроба? По време на изследването, което направихме сега, поканихме един от най-големите гръцки специалисти, проф. Каридис. Имахме нужда от помощ, тъй като намерените одежди бяха в трагично състояние – увити в амбалажна хартия, сложени в найлонови чували, изгнили и разпадащи се. Изгубихме мантията, която е била увредена още при откриването, но е имало запазени парчета от нея. В момента нямаме нищо от нея, тя е станала на прах. Освен мантията в гроба са открити два омофора и два епитрахила, тоест със сигурност имаме епископско погребение. При разгъването, което извършихме сега, видяхме, че става дума за голям и малък омофор. Платът, от който са изработени и двата омофора, е идентичен. Освен тези предмети имаме открити още и обувки. Всичко беше потънало в мухъл и се радвам, че успяхме да спасим по-голямата част от откритите предмети. Освен с помощта на гръцкия специалист това стана възможно и благодарение на спонсорството на адвокат Станислав Коев, който подпомогна с лични средства начинанието, което не беше никак евтино. Освен разгъването на одеждите ние им направихме и няколко изследвания – с електронен микроскоп, както и взехме проби за радиоактивно изследване с С14, което се направи в гръцка и в германска лаборатория. Трябва да напомним все пак, че методът С14 е много неточен, когато вещите са неправилно съхранявани и пробите са замърсени поради допир с всякакви други предмети и материали. В конкретния случай изследването даде големи отклонения, от порядъка на плюс-минус 120–140 години. Обувките са от средата на XVI – средата на XVII в.

За омофорите и епитрахилите датировката с С14 се вдига още нагоре – от порядъка на XVII–XIX в. На базата на всичко това е ясно, че не можем да говорим за фалшификация от страна на архим. Паисий, тъй като основните обвинения срещу него са точно такива – че той е направил оловната плоча, организирал е и сложил в гроба предметите и т.н.

А самите мощи дали са изследвани?

При откриването им никой не ги е изследвал. Когато идват комунистите на власт, през седемдесетте години, се появява кадър на ДС, който уж идвал по поръчение на патриарх Кирил, за да вземе мощите и да ги изпрати за изследване в СССР. Лично аз съм убеден, че монасите, които не пасат трева и разполагат с огромно количество кости от манастирската костница, са дали на това младо момче някакви кости. До нас не са достигнали никакви резултати от това изследване, ако изобщо се е провело. Преди двайсетина години обаче, докато работех в Украйна, попаднах на съобщение в руски сайт, който продаваше мощи на св. патриарх Евтимий. Предполагам, че някой се е добрал до това, което евентуално е заминало за Москва, освен ако не става дума за откровена шарлатания.

Иначе мощите са гледани от антрополози, но не са изследвани с С14 и не е правено ДНК изследване, както постъпиха с мощите на св. Йоан Кръстител в Созопол.

Знаем ли кога е канонизиран св. Евтимий Търновски, при положение че най-известното негово житие, това на митр. Григорий Цамблак, е писано най-късно петнадесет години след смъртта на патриарха?

Трябва да си даваме сметка, че канонизацията на светеца е нещо, което съществува в паметта на народа. Ние не можем в случая да говорим за официална канонизация, тъй като тя по принцип се появява сравнително късно в историята на Църквата – първата подобна е от XIV в. и е на св. Григорий Палама, направена от цариградския патриарх св. Филотей Кокин. Обяснявам си, че нещата са се случвали така, както това е ставало в Ранната църква.

Ако погледнем св. Симеон Стълпник, докато той е жив и си е на стълпа, във всички околни села държат в домовете си икона на светеца и се молят на нея. Ако очакваме някакъв документ или официален акт – такъв няма. Имаме ли документ за канонизацията на светите Седмочисленици? Също така нямаме. И не е необходимо да имаме, за да съществува сред народа обич и почитане към един или друг светец.

Чия е основната заслуга позабравената тема за св. патриарх Евтимий да излезе отново на дневен ред и най-сетне да имаме решение?

Много хора допринесоха – основната заслуга е на част от братството на Зографския манастир, на Митко Димитров от Пазарджик, на игумена на Бачковския манастир Велички епископ Сионий и на моята скромна личност. Дядо Сионий много бързо успя да разчупи ледовете, вероятно не без помощта и на Пловдивския митрополит Николай. Всички ние се надяваме, че мощите на светеца ще се превърнат в притегателен център на всенародна почит. Поне така е било в началото на миналия век, когато по 4–5 хиляди души ежедневно са се стичали в манастира, за да се поклонят на светеца. И след тази огромна всенародна почит да имаш в продължение на десетилетия пълна забрава – за мен е непростимо. Това е личност, която следва да честваме и помним така, както почитаме св. Иван Рилски, светите братя Кирил и Методий. Не бива такъв велик мъж да тъне в забрава.

Какво не ни достига, за да може не просто да помним личности като св. Евтимий, св. Теодосий Търновски, а сърцето ни да е пълно и с благодарност за стореното от тях?

Светостта ни изобличава – изобличава нашата греховност, леност, маловерие. Затова ние бягаме от светостта. Търсим си негативните примери от живота днес, от заобикалящите ни хора, които ни позволяват „легитимно“ да снижим изискванията към нас. Страх и неудобство – така си го обяснявам. Може би и поради нашата топлохладност, въпреки че отлично знаем как Господ ще постъпи с такива хора.

 

На архивната снимка: Братята от Бачковския манастир пред гроба на св. патриарх Евтимий, декември 1905 г.