Володимир Бурега (род. 1971) е украински богослов и църко­вен историк, професор и заместник-ректор на Киевската духовна академия и семинария към Украинската православ­на църква (УПЦ). От 2010 г. е член на Синодалната богослов­ско-каноническа комисия на УПЦ.

 

Томосът за автокефалия на ПЦУ се възприе от мнозина като възможност за изграждане на нова църковна структура, която да въплъти на дело прин­ципите за съборност и христоцентричност. Няколко месеца по-късно ми­ряни и свещеници от новосъздадената поместна църква издигнаха 10 те­зиса, сред които имаше призиви за откритост и диалогичност, отказ от „симфонията“ между Църква и държава и изграждане на отношения с граж­данското общество, вътрешна мисия и евангелизация и т.н. Доколко тези очаквания и надежди се сбъднаха?

Издаването на Томоса за автокефалия през 2019 г. беше посрещнато в Украйна с голям ентусиазъм и очакванията бяха, че новата Православна църква на Украйна (ПЦУ), като млада църква, несвързана с предходна традиция, ще има възможност да се изгради по различен начин. Да се изгради такава, каквато иска да бъде. Затова и в началото Томосът беше възприет в Украйна като го­лям шанс за ПЦУ. Много миряни и свещеници, които влязоха в състава на ПЦУ, имаха очаквания за мащабна църковна реформа, която да даде отражение и върху църковното управление, църковния живот и богослужение, диалога между Църквата и обществото, и богословското образование. Тези очаква­ния бяха отразени в т.нар. „10 тезиса“ за ПЦУ, обявени през януари 2019 г. и оповестени от ПЦУ. Аз самият не принадлежа към ПЦУ, затова и гледната ми точка е на наблюдател, но ми се струва, че днес вече смело може да се каже, че тези надежди не се оправдаха. Ако се погледнат „10-те тезиса“ за ПЦУ, публи­кувани тогава, ще се види, че нито един от тях не е изпълнен изцяло. Наред с това смятам, че някои от тези тезиси противоречат на настоящата ситу­ация на ПЦУ, един от тях например осъжда „симфонията“ и говори за необхо­димостта от създаване на нов модел на църковно-държавни отношения. Ала виждаме, че това не се случва и макар официално Църквата да е отделена от държавата, днес ПЦУ активно разчита на държавната подкрепа. Затова мис­ля, че очакваното позитивно вътрешно развитие в ПЦУ след получаването на автокефалията почти не се случи. За съжаление, според мен ПЦУ страда от твърде много от традиционните болести на православието, които така и не успя да превъзмогне. Не говоря само за симфонията, но и за други неща. Такова поне е моето усещане.

А дали успява да открие своята идентичност Украинската православна църква (УПЦ) след поместния събор от май 2022 г., на който обяви своето отделяне от Московската патриаршия, но без да използва неудобния тер­мин „автокефалия“? Успява ли тя да спечели подкрепата на украинското общество и с какво доверие се ползва?

След началото на войната Украинската православна църква (УПЦ), която по-ра­но влизаше в състава на Московската патриаршия, направи сериозни промени в своя устав. Това се случи на Събор на 27 май 2022 г. След тази дата УПЦ повече не се смята за част от Московската патриаршия, без обаче тогава да обяви и автокефалия. Веднага ще кажа, че според мен УПЦ съзнателно се отказа от про­възгласяването на автокефалия, за да не влезе в конфликт с другите поместни църкви, защото, ако беше обявила автокефалия, уверено може да се прогнозира, че тя нямаше да бъде призната от нито една поместна църква, а това щеше да доведе до разрив в отношенията между УПЦ и другите поместни църкви. Затова ръководството на УПЦ се ограничи с думите, че тя е „напълно самоуправляема и независима“, без да се употребява думата „автокефалия“. Действително това породи сериозен проблем с нейната идентичност, защото днешният неин статут не е нито автокефалия, нито автономия, а използваният термин не е тра­диционен в каноничното право, защото там подобен термин не съществува. Веднага ще добавя, че и терминът „автокефалия“ не съществува в постанов­ленията на вселенските събори, т. е. терминът „автокефалия“ също не е ясно дефиниран в каноните на Църквата. Ние го приемаме по начина, по който той е дефиниран през XIX и XX век, т.е. и този термин като принцип е ново явление. Но това е друг, голям проблем, който сега няма да обсъждаме.

Вътре в УПЦ според мен не може да се говори за единна идентичност. По- точно в УПЦ има различни групи, които по различен начин интерпретират решенията на Събора от 27 май 2022 г. Съществува групата на тези, които смятат, че връзката с Московската патриаршия не е била напълно прекъсна­та и дори в Киев има манастири и храмове, които продължават да поменават в литургията патриарх Кирил. Съществува и групата, която смята, че тези решения са довели до пълно прекъсване на връзките и че УПЦ е фактически автокефална, макар и да не употребява този термин.

Има и голямо количество свещеници и миряни, които просто са объркани, които така и не разбират какъв е статутът на нашата Църква, дали сме с Москва, или вече не сме с Москва. Основният проблем според мен се състои в това, че след приемането от Събора на новия Устав ръководството на УПЦ не публикува никакви разяснения по този въпрос. Ръководството на Църквата дори не публикува официално новия устав, той е публикуван единствено на сайта на Държавната служба на Украйна по етническа политика и свобода на съвестта. Уставът е публикуван от държавата, защото по закон се подава за сведение в съответната държавна служба. Така че самата Църква дори не публикува устава, не направи съответните разяснения, затова и днес раз­лични хора по различен начин интерпретират тези решения. В това се със­тои проблемът, затова и трудно може да се говори за единна идентичност. Подобни решения позволяват вътре в УПЦ да съжителстват хора с промос­ковска идентичност, хора с украинска идентичност, такива, които подкре­пят идеята за автокефалия, но и такива, които са против. И двете групи на­мират потвърждение на своите възгледи в решенията на Събора. Смятам, че това представлява слабост на съборното решение, защото днес УПЦ е до из­вестна степен разделена. От друга страна, с тези решения ръководството определи посоката, в която се движим. Посоката е към пълна независимост. Но днес свещениците не виждат ясен план и не разбират как сега трябва да се държим, как да се позиционираме в диалога с държавата.

Разбираемо това поражда и проблем в отношенията с обществото. Тъй като не беше ясно казано, че сме поели по пътя към автокефалия – употребеният в документа термин беше „разграничаване“ („отмеживание“) от МП, дори не „разрив“, а максимално мек термин. Украинското общество, което днес е ра­дикално настроено против Русия и Москва, като цяло се отнесе негативно към тези решения. УПЦ не успя да даде на обществото ясен знак за разрив с Москва, бяха употребени възможно най-меките изрази, които в период на война не са достатъчни. Този конфликт с обществото съществува и ако проследим украинските медии, в тях преобладава като цяло негативното отношение към УПЦ. Обикновено решенията на Събора се интерпретират в смисъл, че ръководството на УПЦ се страхува от конфликт с Москва и за­това приема максимално меки решения, а и се надява така да успее да съхрани подчинението или връзките си с патр. Кирил; че съществува някаква тайна връзка с Москва, дори и тя да не е декларирана. Въпреки че днес няма никакви отношения с Москва, а УПЦ не изпълнява никакви постановления на Синода на Москва, обществото си остава подозрително към УПЦ. Така че отношения­та между УПЦ и общественото мнение остават напрегнати.

Има ли алтернатива или изход от това положение, в което обществото е настроено много по-радикално от църковното ръководство?

Тази част от УПЦ, която се застъпва за пълна независимост от Москва, за автокефалия, тя очертава някакъв алтернативен план. Той се състои в това УПЦ първо да възстанови отношенията с Константинополската патриаршия, които сега са прекъснати, и да възстанови евхаристийното общение с Константинопол. Второ, да изпрати делегация в Константинопол и да започне преговори за урегулиране на статута на УПЦ, а в същото вре­ме вътре в Украйна УПЦ да започне преговори и с ПЦУ. Тези крачки биха били разбираеми за обществото и така би могъл да бъде преодолян и разривът с Константинопол. Разбира се, ясно е, че тези крачки ще предизвикат остър отговор от Москва във вид на църковен съд, забрани или дори отлъчване от Църквата. Струва ми се, че епископите не искат да поемат по този път, за­щото се опасяват от тежки санкции от страна на Московската патриар­шия. По-радикалните свещеници настояват, че на тези мерки не трябва да се обръща вниман ие, защото Московската патриаршия все повече губи своя­та легитимност.

Доколкото разбирам, ръководството на УПЦ се придържа към мнението, че вече е сторен максимумът от това, което може да бъде направено. Това е максимумът в ситуацията на война и решението трябва да се отложи за мирно време. Това е позицията на ръководството, отдолу обаче има ради­кална партия на духовенството, която оказва натиск, но засега не може да промени ситуацията.

Доколко активен е процесът на преминаване на православни енории от юрисдикцията на УПЦ към ПЦУ? Дали това е движение „отдолу“, сред вярва­щите, или по-скоро е движение „отгоре“? Този процес доброволно и свобод­но ли протича, или има случаи на насилствени действия? Какво е състоя­нието на свободата на вероизповеданията в украинското общество след две години военни действия?

Мисля, че след издаването на Томоса за автокефалия на ПЦУ една част от све­щениците от УПЦ напълно искрено премина към ПЦУ. Познавам такива свеще­ници, които заедно със своите енории съвършено искрено и свободно взеха решение да преминат в състава на новосъздадената автокефална църква. Техните очаквания тогава бяха, че това ще бъде по-млада, открита и дина­мична църква, така че те преминаха към ПЦУ напълно искрено. Наред с това, след 2019 г. на места се стигна до конфликти, в много енории се стигна до вътрешни разколи, част от миряните подкрепяха преминаването към нова­та църква, други бяха против. Тези конфликти се отнасят предимно за ено­риите в селата, не в градовете. Защото в селата обикновено има един храм, там ходи цялото село, а когато в селото се разделят мненията, това означа­ва борба за храма. В градовете такъв проблем няма, защото в градовете има много храмове и ако човек не иска да ходи в църква към едната юрисдикция, може да отиде в друга. В селата обаче това води до разделение, стигна се до конфликти, в някои случаи до насилствени действия, незаконни решения за смяна на юрисдикцията. Преди войната имаше повече от 250 съдебни проце­са за статута на отделни храмове и ситуацията на много места беше неоп­ределена. Според статистиката на ПЦУ преди войната, около 600–700 бяха храмовете, преминали от УПЦ към ПЦУ. УПЦ не приема тази статистика и ци­тира броя на съдебните процеси.

След началото на войната настроенията в обществото станаха много по-радикални, тогава се появиха и случаи на силови превземания на храмове, появиха се и видеоклипове в интернет. Такива тежки случаи имаше в Ивано- Франковск, след това в Черкас, в Хмелницки по този начин беше превзет ка­тедралният събор. И това доведе до промяна на настроенията в УПЦ. Ако през 2022 г. свещениците от нашата Църква говориха за необходимостта от диалог с ПЦУ, то през 2023 г. идеята за диалог стана по-малко популярна, все повече започна да се говори, че диалогът с ПЦУ е невъзможен, защото те са склонни да употребяват насилие. Затова през 2023 г. ситуацията в отноше­нията между УПЦ и ПЦУ се влоши. Днес ръководствата и на двете църкви не разглеждат диалога като приоритетна задача. Мисля си, че който до този момент е искал доброволно да премине, вече го е сторил. Затова и ми се стру­ва, че днес вече няма предпоставки за масово преминаване на енории. Още по­вече че в някои региони на Украйна има случаи на насилие на религиозна основа. Затова и между УПЦ и ПЦУ днес няма конструктивен диалог.

Да поясним нещо, което ми се струва важно. В медиите УПЦ обикновено се представя като проруската църква в Украйна, докато от вашите думи раз­бирам, че това не е съвсем коректно. Очевидно има и известна търпимост от страна на държавата към УПЦ. Ситуацията изглежда много по-сложна, отколкото обикновено се представя.

Вярно е, че днес в украинското общество се е установило мнението, че УПЦ е промосковска сила, която не трябва да присъства в Украйна. Клишето про­московска църква много видимо се залепи за УПЦ, макар всъщност, ако се гле­дат фактите, това твърдение да е проблематично, защото митр. Онуфрий още в първия ден на войната осъди руската агресия и нееднократно е правил такива изказвания. Но както казах, УПЦ никога не е била еднородна, защото, от една страна, сме свидетели на осъждането на агресията от страна на митр. Онуфрий, но от друга, виждаме и съдебни процеси срещу свещеници от УПЦ, които пряко са заявявали подкрепа за агресията. Буквално преди дни беше съобщено за свещеник от Днепропетровска епархия, осъден на 5 години затвор за поддържане на агресията.

В отделни епархии настроенията сред свещениците са много различни и те трудно могат да бъдат приведени под общ знаменател. Затова и общест­вото с възмущение приема всяка новина за свещеник, който е арестуван, а съдът го е осъдил за сътрудничество с руските власти. Знаем, че няколко епископи на УПЦ, оказали се във временно окупираните територии, са съ­трудничили пряко на окупационните власти. Такъв беше случаят на митр. Елисей от Изюм, който избяга в Русия заедно с руските войски след освобож­даването на Изюм.

Проблемът се състои в това, че ръководството на УПЦ никога не осъди в прав текст колаборационистите. Няма решение, в което не само да се изказ­ва подкрепа за целостта на Украйна, но и ясно да бъде осъдено сътрудничес­твото с руските окупационни власти. Синодът на УПЦ никъде не осъди пряко случаите на колаборация, а радикализираното украинско общество веднага го интерпретира в смисъл, че това едва ли не се подкрепя. Затова и борба­та срещу УПЦ се възприема като легитимна борба с тези, които могат да се окажат потенциални колаборанти. А УПЦ от своя страна се обърква във вътрешната си нееднородност и се въздържа да осъди очевидните случаи на колаборация…

Какво е положението в окупираните територии? На пръв поглед в Православната църква възтържествува старият принцип от времето на Реформацията и Контрареформацията – чиято е властта, негова е и вяра­та. Епископатът и свещенослужителите от почти всички окупирани от Русия територии вече са част от РПЦ – МП, включително и трите епархии на Кримския полуостров, които и след 2014 г. формално останаха част от УПЦ.

След Събора на УПЦ, който заяви, че прекъсва отношенията с Московската патриаршия, вероятно още през юни 2022 г. в Москва е било взето принципно­то решение, че всички епархии в окупираните територии трябва да преминат на пряко подчинение на патриарха. На 27 май 2022 г. се проведе Съборът в Киев, а още на 7 юни, 10 дни по-късно, беше взето първото решение, с което трите епархии в Крим преминаха на пряко подчинение на патр. Кирил и веднага беше създадена Кримската митрополия в състава на Московската патриаршия. Така беше даден знак какъв ще бъде отговорът на Москва на Събора в Киев.

Най-лесно това беше осъществено в Крим. Доколкото може да съдим от съобщенията в медиите, предполагаше се, че това ще се случи и с епархии­те в Донецка и Луганска област. Но поне доколкото на мен ми е известно, Донецкият митр. Иларион се е отказал от подобна стъпка. Той присъстваше на Събора на УПЦ от 27 май дистанционно и там заяви, че Донецка епархия няма да излезе от състава на УПЦ и иска да остане част от Църквата, ма­кар и да не може да се съгласи с взетите решения. Доколкото ми е известно, той е отказал да премине на пряко подчинение на патриарха с аргумента, че част от териториите на неговата епархия са контролирани от Украйна. Там има още една епархия, Горловска епархия, която също следва примера на Донецкия митрополит. Затова и не мисля, че там се подготвя преминаване към Московската патриаршия.

Луганска епархия се държи по същия начин. Единствената епархия в региона, която заяви, че иска да премине към Москва, това е Ровенковска епархия в Луганска област, която също както и Крим, премина на пряко подчинение на патриарха още през 2022 г. Всички останали епархии в Донецка и Луганска об­ласт не са се обръщали към патриарха с такова искане. Но са били принудени да се пререгистрират по руското законодателство. Така те остават част от УПЦ, но юридически са регистрирани по руското законодателство, защо­то без тази регистрация не могат да имат никаква дейност, банкова смет­ка и т.н. Дори на сайта на Московската патриаршия те са посочени като част от УПЦ. В украинските медии има съобщения за това, че тези епископи удържат на натиска и отказват да преминат към Московската патриаршия, така че впечатлението ми е, че на място положението е напрегнато, те са подложени на натиск.

Има и свещеници, които са служили в окупираните територии и са успели да избягат, които разказват за оказван много тежък натиск над хората и над епархията. Имаме случая и в Бердянска епархия, където епископът замина в чужбина, а когато той напусна, веднага беше назначен нов управляващ от Москва. Може да се допусне, че върху него е бил оказан натиск и той затова е напуснал епархията, публично самият той не е говорил за това, официално е напуснал по здравословни причини. Но е видимо, че има натиск и той е силен.

Тук трябва да се добави, че свещениците на ПЦУ, които са се оказали в оку­пираните територии, са подложени на жестоки репресии. Известни са слу­чаи на свещеници, които са арестувани и изпратени в затвора. Неотдавна се получи и още по-ужасната новина, че на 13 февруари 2024 г. в окупирана­та Херсонска област е бил разстрелян протойерей Стефан Подолчак, който беше клирик на ПЦУ. Затова и за никаква свобода на изповеданията в окупира­ните от Русия територии не може да става и дума.

Наскоро ПЦУ премина към новоюлианския календар. Как се приема тази про­мяна в църковните среди и в украинското общество? Има ли опасност от нова разделителна линия, вече заради календарния въпрос, каквито приме­ри сме виждали и в други поместни църкви, включително и в Българската.

Този преход беше очаквано събитие, за него се говори от няколко години, а още преди началото на войната Рождество и по стария, и по новия стил бяха почивни дни. Така не само римокатолиците, но и държавата приемаше, че и двете дати трябва да бъдат почивни. Така че обществото свикна, че у нас имаме два пъти Рождество. Имаше опити и в някои православни общини Рождество да се празнува на 25 декември. Миналата година почти синхрон­но решение за преминаване към новия календар взеха гръкокатолиците и Православната църква в Украйна. Доколкото разбирам, при гръкокатолиците ситуацията е специфична, защото в Украйна съществува Украинската гръ­ко-католическа църква (УГКЦ), но има и Мукачевска епархия, която е гръкока­толическа и се намира в Закарпатието, но която не е част от УГКЦ, а е подчи­нена пряко на Рим. Тази година Мукачевска епархия обяви преминаването си и към Западната пасхалия, т.е. те напълно приеха григорианския календар. Това предизвика известно напрежение сред останалите гръкокатолици, защото така се оказа, че тази година гръкокатолиците няма да отбележат Пасха за­едно, а в различни дни, което предизвика известно неразбиране от страна на гръкокатолиците в Лвов например.

Но важното е, че този процес започна още преди войната, а обществото го приема като още един маркер за отделяне от Москва. Това не е просто църко­вен въпрос, а въпрос на цивилизационен избор. Общественото настроение в Украйна е, че с приемането на новия календар ние се връщаме в семейството на европейските народи и се отказваме от традицията, наложена от Русия.

Не виждам причини за вътрешни проблеми в ПЦУ, не виждам и някакво недо­волство от преминаването към новия календар. Има конкретни енории, кои­то навярно биха искали да продължат да служат по стар стил, не знам колко са, но според ръководството на ПЦУ те са много малко. По мои наблюдения енориите от УПЦ, които преминаха към ПЦУ, имат по-консервативна нагласа, но не знам какви са настроенията сред тях.

Опасността, която аз виждам, е старият стил да се превърне в нов маркер на идентичността на УПЦ и така този въпрос да се превърне в нова раздели­телна линия. Това допълнително ще ограничи възможностите за диалог.

И на битово равнище мога да кажа, поне в източната част на Украйна има много хора, които съхраняват традицията на празнуване по стар стил, за­щото Рождество освен всичко друго е и традиция, народни обичаи и обреди.

Уверен съм, че следите развитията и в Руската православна църква, виж­даме какво се случи с о. Алексей Умински, превръщането на Московската патриаршия в носител на идеологията на режима. Как си обяснявате и как оценявате събитията в Руската църква?

Струва ми се, че сега в Руската православна църква се случват много сери­озни промени, които дори не знам как да ги опиша. Обикновено се говори, че патр. Кирил е възприел авторитарен подход, не допуска никакво инакомислие и всяко изказване, дори и най-внимателното, което не съвпада с генералната линия, е наказвано. Случаят на о. Алексей Умински, о. Йоан Ковал, по-рано на о. Йоан Бурдин – те са върхът на айсберга. В някои епархии в Русия има случаи на други свещеници, които са били отстранени от служение, но за тези слу­чаи не се говори толкова в публичното пространство.

Това, което мен ме поразява, дълбокото ми вътрешно огорчение се дължи на това как свещеници, които са част от Московския църковен съд, сред кои­то има уважавани свещеници, които познават каноничното право, как те се превръщат в пълни апологети на всяко спуснато отгоре решение. Създава се впечатление, че всяка задача, спусната от патриаршията, веднага се из­пълнява от църковния съд. В РПЦ има много грамотни и образовани свещени­ци. Затова сега съм поразен, че не виждам отдолу да има някакво несъгласие с този курс, обратно, виждам пълно съглашателство, което води до авто­матичност на решенията на църковния съд по съвършено фиктивни обви­нения. За мен проблемът не е, че отгоре стои един човек, който е станал авторитарен, а че отдолу има инфраструктура, която е готова да осъжда свещеници. Отгоре съществува един апарат, който се чувства напълно уве­рен, има възможността да приема и налага репресивни мерки, без да се опа­сява от реакция отдолу. За мен това е най-страшният симптом, защото означава, че болестта е по-дълбока. От това съм изненадан. Защото аз пом­ня друга Руска църква, която беше много по-адекватна към интелектуалния елит. За съжаление, днес вътре в Руската църква не виждаме сила, която да се противопостави на това, което се случва.