След като в последно време с една сприхава – политизирана – защита на „тра­диционното християнско семейство” се заеха да ни занимават куп люде, кои­то често пъти нямат никакъв (или имат само ущърбен) опит в това по същ­ността си благодатно тайнство, у мен възникна желанието да се опитам да кажа за него нещо повече от баналното „съюз между мъж и жена”. Защото в действителност семейството (и най-вече християнски осъщественото се­мейство) е нещо много по-дълбоко и по-богато от въпросния „съюз”, който в наши дни лесно може да се сключи, но също тъй лесно може да се разпадне и съвсем няма високата – християнска – стойност, ако е бил просто един „нор­мален хетеросексуален съюз”.

Всъщност християните добре знаят, че същинското семейство не се ражда нито просто от акта на субективната воля, нито просто от акта на обек­тивния закон. То е тайнство, което не може да се извърши само със субектив­ните сили на човека. То е и дело на Божията благодат – трансцендентен на всяка субективна воля акт на благословение за това еросът да се „тран­сформира” в обективно-изпълненото само по себе си битие на семейството. Благословение еросът да се „трансформира” в агапи – жертвено-благодатна из-пълнена любов.

Това е същинско Божие чудо над обичащите се личности, в което е родена една наистина нова реалност, една обективна духовна субстанция-любов, на която людете стават „членове”, в която те оживяват поновому, единени един с друг наистина като членовете на едно тяло. Като запазват напълно своята различност и самостоятелност, своята личностна засференост, те все пак не са вече двама, а едно „тяло”, което е тези двама.

Как субективно влюбените личности стават истинско семейство, е, значи, тайна на синергията на човешката жертвеност и на Божията благодат – едно чудесно прераждане, което не може да се постигне, но в което може да се участва. И само на участниците в него това чудо е откровено. То никак не прилича на „щастливия край” на голямата субективна любов, който по­етите с право избягват. Това е нещо качествено друго, но то е недостъпно за външно художество именно защото е откровено само на участващите в него и не може да се предаде другиму чрез изкуство. Брачната реалност не е просто субективен съюз, не е просто лична емоционално-волева връзка, нито – още по-малко – „обществен договор” Брачната реалност – това чув­ства всеки действително семеен човек – е обективно духовно битие, нова „транссубективна” личност; любов, превърната по тайнствен начин в уни­кална духовна субстанция на двама. Субстанция, в която субективностите са преобразени така, че са вече нейни „членове”.

Семейството е тайнствена превърнатост на неповторимата субектив­на любов в неповторимо, транссубективно битие-само-по-себе-си, в което личностите са осъществени по един небивал дотогава начин. Тяхната пове­че от субективна любовна пълнота е осъществена така, че една нова лич­ност – семейството, е едновременно повече от тях самите и е тях самите. Семейството, което не е просто субективна връзка на въплътени личнос­ти, е „една плът”, то е единица, монада, имаща реалност сама по себе си, и вече тя е тези хора, а не те я „образуват”.

Превръщането на любовта в субстанциално битие, чиято воля и акт вече са семейните „членове”, е още и фамилиаризирането на любовта. А фамилиари­зирането не е обикновено успокояване, не е тривиализиране на отношения­та, явяващо се при изхабяването на плътската връзка, макар че за външния на семейното тайнство наблюдател това може да изглежда именно така. Фамилиаризирането е чудесна промяна, извършена от Божията благодат, която снема безконечния интензитет на субективната любов, опростява я от нейната романтичност, но не защото я отслабва и ограничава, а защо­то я изпълнява. Фамилиаризирането е покой не от изчезването на любовта, а от нейното изпълване. Фамилиаризирането е благодатното спасение на трагичния в себе си ерос; спасение, което той от себе си не може да си даде. От изгаряща с незавършимостта си субективна страст по открилата се „райска красота” на личността любовта се превръща в естествена тъкан на двамата, а после на тримата или на четиримата (съпрузите и децата). Фамилиаризираната любов вече не е безумната (защото е антиномична в себе си) жажда на душите, а тяхната нова, богозданна основа, техният общ интимен фундамент – жизнен корен, който ги едини сякаш независимо от тях самите, като пронизва с тихата си вътрешна светлина всичко, което от тук нататък става с тях.

Казвам – сякаш независимо от тях самите ги едини, защото тяхната воля за интерперсонално единение се е изпълнила и сега живее (по Божие благослове­ние) онази битийна единица, която волята е жадувала. От напрегната и ни­кога неутолима жажда на субективните души да се обединят любовта сама се превръща в духовна единица, в която душите имат своето единство, от която имат непостижимия за никой външен общ живот.

Нещо повече. Тази фамилиаризирана любов, тази душа на душите, тази суб­станциална духовна единица е способна да раз-реши всички жизнени ограни­чения, които в чисто субективния живот биха били просто тормоз за лю­бовното чувство. Битовите грижи, изпитанията, дори скуката – стават не лишения, а живот на тази душа на душите, стават собствени вътреш­ни движения на субстанцията-любов, а с това и се просветляват. Те вече не просто се търпят и понасят (както неминуемо би било в неосъщественото семейство, колкото и да би било то лоялно) – те са живот на фамилиаризира­ната любов, те също са любов. Как това е така, знаят само причастните на тайната на брака. Битовите грижи, дори големите изпитания на семейните „членове” не са вече обикновени грижи и изпитания, които субективността има като чисти ограничения, а са органично служение на обективната лю­бов. На онази любов-субстанция, на която те са „органи”, „членове”.

В любовта-лоно, в тази потопила ни в себе си, а не просто от нас извираща любов, жизнената проза се облекчава, възвисява се в своеобразна литургика. Заради жертвеността и литургичността на тази любов, заради нейната битийна съвършеност-в-себе-си аз именно я нарекох с християнския термин „агапи”.

Всъщност корените на така описаното брачно тайнство са още ветхоза­ветни. 3а Свещеното писание недостатъчността на чистата субектив­ност като че ли е нейна изначална черта. Говоря за онази необяснима изначал­на самота на Адам, невъзпълнима въпреки (и като че ли дори – тъкмо поради) всичките му съвършенства. Самота, невъзпълнима от неговото всезнание, с което той дава имена на всички земни твари; невъзпълнима и от неговото ценностно-централно място в мирозданието.

Да, Адам има имената на всички създания в себе си и от себе си. В известен смисъл той обладава вселената отвътре. Със своята свободна воля пък той е способен да определя не само своето битие, но и характера на целокупното битие. Този характер се определя в него и от него, защото той сам е негови­ят смислов център. Адам наистина е микрокосмос.

И въпреки всичко той е сам.

Нещо повече – като че ли тъкмо защото той е микровселена, за него „не се намери помощник подобен нему” (Бит. 2:20). А такъв „помощник” и именно „нему подобен” се оказва нужен, защото индивидуалното субективно съвър­шенство е самота. И в това има необяснима тайна. Тайна, в която може би е коренът на субективния еротизъм, който Бог е пред-знаел и изначално е спа­сил. Не е унищожил, а именно е спасил. Защото положителното раз-решаване на Адамовата „самотност” в брака несъмнено е Божие дело.

Според недвусмисленото свидетелство на Писанието брачното единение не е дело на човека, не е във възможностите на субективната воля на Адам (на нея е отредена само жаждата и мъката, желанието за „помощник”). Брачно­то единение е дело Божие, благословение свише, увенчание на творението. Като субективност, макар и преизобилно надарен, човекът е винаги сам, а това „не е добро за човека” (Бит. 2:18). Утоляването на онтологичната еро­тичност на субективността, на потребността от транссубективна пъл­нота на човека е Божие благодеяние, непосредствено извършено чрез Божие­то Слово, което – спускайки се върху Адам – го накарва да пожертва своето, да даде реброто си, та едното същество да стане двама, а тези двама да са все тази една, първозданна плът.

Не субективната, еротичната мъка по друг „подобен нему” е благословил Бог у човека (макар че му е дал тази мъка като субективно условие за брачна пълно­та). Бог е благословил брачното единение. 3а разлика от субективната страст, която е от нас самите, битийната изпълненост на любовта е от Бога. Тя не е човешко постижение, а тайнство, в което човекът, разбира се, лично участва.

Изпълнеността на любовта в битие-на-любовта е дори първото по време­то на установяването си тайнство. Бракът е ветхозаветно, прехристиян­ско тайнство, изпълнено и потвърдено лично от Христа в Новия завет.

Нека си припомнят това апологетите на висшето достойнство на роман­тичната любов, които в своя естетско-моралистичен ентусиазъм често развенчават брака като „твърде натуралистичен”. Нека си помислят – не приписват ли на брака натурализъм просто защото го объркват с човешки­те опити за брак? Защото не виждат специфичната му духовност, измервай­ки я с принципно различната мярка на еротичната любов?

Повтарям, в брака любовта е надхвърлила субективното и е обективна реал­ност, на която субективността (която не е унищожена) е проява. Семейст­вото е нова личност, която Божията благодат сътворява от „материята” на личностите. Прочетете внимателно: „И създаде Бог от реброто, взето от човека, жена, и я заведе при човека. И рече човекът: ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарича жена, защото е взета от мъжа си. Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат двамата една плът” (Бит.2:22-24). Забележете, че тук Бог съз­дава, а човекът постига в самото създание. Бог оживотворява пожертва­ното от човека. Човекът (и това е особено важно) говори за себе си като за двама и едновременно като за себе си („кост от костите ми” и „тя ще се на­рича жена”; „ще остави човек...” и „ще бъдат двамата една плът”). Забележи­телно е също, че тук за любовта се говори в понятията на природата (не във веществен, а в онтологически смисъл). Забележете, че любовта се описва не като страст към някого, а като съ-телесност с някого („кост от костите ми”). Говори се не за мъжа и жената, които се обичат, а за една плът, която те са, която е любов, която е мъжът и жената. Говори се не за страстен копнеж за постигане на друга личност, а за едино-същие, за едно-утробие. Лю­бовта тук не е страст да се о-съществиш с другия, а едно „тяло”, което има „костите” си. Любов, която има, а не иска. Как може тази любов да бъде прос­то субективно чувство, след като е субстанция, в която всички субективни преживявания са нейни жизнени движения? Ето това изпълнение на любовта е Божие дело в отговор на страстната Адамова „самотност”.

Всъщност никой никога не ни е забранявал субективната любов, но за истин­ското и единствено възможно изпълнение на любовта, за нейната непонят­на за самата нея (и невъзможна за самата нея) „ентелехия” човек може само да се моли. И ако тази „ентелехия” му се даде, да живее благодарно в нея, с подобаващото за едно участие в тайнството благоговение.

Бог е вкоренил в нашата субективност еротическата жажда по трансценди­ране отвъд собствената личностна пълнота, но е благословил утолението ѝ, създал е битийстващата като семейство любов и както за всяко свое съз­дание – призвал е човека да пази семейството, да не го разрушава, да го има като тялото си: „И дойдоха при Него фарисеите и, изкушавайки Го, думаха Му: позволено ли е човеку да напусне жена си по всяка причина? Той им отговори и рече: не сте ли чели, че Оня, Който отначало ги сътвори, мъж и жена ги сътво­ри и каза: „затова ще остави човек баща и майка и ще се прилепи до жена си и ще бъдат двамата една плът! Тъй че те вече не са двама, а една плът. Прочее, което Бог е съчетал, човек да не разлъчва” (Мат. 19:3-6).

Като битие, обективно, бракът е любов-субстанция-на-двамата-от-Бога и в своя вътрешен аспект тази субстанция, тази „една плът” е само-хране­ние. Вътрешният живот на духовната единица е безусловно хранение на себе си в своите „членове”. Това хранение следователно не е само човешки-воле­во, а тайнствено-благодатно, то е вътрешният живот на тайнството, на из-пълнилата се в битие любов. Затова освен „агапична”, същността на се­мейството е неразделно и „пиетична”. Семейството е вярност-пиета.

И тази вярност (семейната вярност) също не е просто субективно чувство, защото семейството е по-скоро битийна форма, в която верността съ­ществува сама по себе си. Нейните едно-утробни „членове” са самата вяр­ност. Не вярност-чувство, а вярност-битие. Можем ли да кажем, че ръцете в тялото са верни на нозете в тялото? Или че лявата ръка е вярна на дясната? Не е ли по-точно да кажем, че тялото е вярност сама-по-себе-си, актуална в едино-същието на ръцете и нозете? Че тялото е онази обективна форма, която прави ръцете лява и дясна на едното тяло?

И ето, тази сама по себе си „пиета” трансцендира тайнствено също и своя­та времева крайност. Защото родените от едно-утробието, което мъжът и жената са, са новите „членове” на същата монада и нейният дух ги има така, както кост от костите си. Раждайки се в лоното на семейството, си­новете и дъщерите не са само уникални личности (макар че са такива напъл­но), те са и органи на вече съществуващото „семейно тяло” и в тях то не е друго, а същото. Душата на родените в семейството нови души е изконната душа. С тайната на тази една душевност на своите уникални души синовете са обективно, при-родно верни на истинската семейна монада. Или по-точно, семейната монада е онази тайнствено-обективна вярност, която ги прави тях – съвсем новите и различните – синове на семейството. Трябва съвсем да си объркал понятията си, за да кажеш, че тази обективна „същност” на „но­во-родените” идва от обективността на закона, който легитимира семейс­твото в света. Всеки, който се е чувствал син, знае, че тук законът само формулира една сама по себе си съществуваща духовна реалност. Непости­жимо е за разума, наистина, как така е една душата на уникалните души на семейните „членове”, но тази непостижимост никак не усъмнява същество­то ни, което участва в нея. Тя само убеждава, че тайната на обективното едино-душие на семейните души е реална тайна. И нейното име е „пиета”.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факул­тет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (SIEPM). Автор на книги­те: Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията; Религиозно-философски размишления; Философски опити върху самотата и надеждата; Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие; Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието; Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението; Метафизика и християнство; Светът на Средновековието. Генезис, исто­рия, общество; Res vitae, res publicae. Философски и философско-политиче­ски етюди от християнска перспектива; Европа. Паметта. Църквата. По­литико-исторически духовни записки; Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания; Историята и нейните „апокалипсиси”. Предизвикателството на вечния ад. Философия на послед­ните неща; Бог е с нас. Християнски слова и размисли; Политико-истори­чески полемики. Европа, Русия, България, съвременността; Метафизика на личността. Християнски перспективи. От 2015 г. е иподякон (чтец) на БПЦ.