Андрю Лаут (Andrew Louth) е почетен професор по патристика и византийски изследвания в Департа­мента по богословие и религия на Университета в Дърам, Великобритания. Ръкоположен е и служи като свещеник в православната енория в Дърам. Роден през 1944 г., завършва висше образование по мате­матика и богословие в Кеймбридж и Единбург. След това преподава патристика в Университета в Окс­форд и византийска и раннохристиянска история в Колежа „Голдсмит” към Университета в Лондон.

Изследователските му интереси са насочени към историята на византийското богословие, както и към историята на богословието в Русия и Румъния. „Интересът ми към богосло­вието от тези периоди не е чисто исторически – посочва той в едно свое предста­вяне, – защото намирам диалога с богословите от миналото за важен източник за богословския размисъл днес. В тази традиция (която по-широко може да бъде опреде­лена като източноправославна) богословието не може да бъде отделено от молит­вата и духовността – Бог, Когото се опитваме да разберем, не може да бъде отде­лен от Бог, на Когото се молим. Затова според утвърдената на Запад терминология може да се каже, че интересът ми е насочен към т.нар. „мистицизъм”.

Сред по-важните книги на отец Андрю Лаут са: Гръцкият Изток и латинският Запад: Църквата през 681–1071 (Greek East and Latin West: the church, AD 681–1071, Church history, St. Vladimir Seminary Press, 2007); Св. Йоан Дамаскин: традиция и новаторство във визан­тийското богословие (St. John Damascene : tradition and originality in Byzantine theology, Oxford University Press, 2002); Максим Изповедник. Ранни отци на Църквата (Maximus the Confessor, Early church fathers, Routledge London, 1996); Различаване на тайната. Есе за природата на богословието (Discerning the Mystery: An Essay on the Nature of Theology, Clarendon, 1989).

Преводът е направен по: Andrew Louth. Modern Orthodox Thinkers_ From the Philokalia to the Present. Society for Promoting Christian Knowledge (2015), p. 299-314.

 

 

Първото английско издание на книгата на отец Софроний за св. Силуан Неизопаченият образ започва с предговор на отец Георги Флоровски (който липсва, доколкото съм запознат, в по-късните английски издания). Ето какво казва о. Георги:

Отец Силуан беше смирен човек. Но учението му беше смело. Това не беше смелостта на дързък ум, зает със спекулативни изследвания и спорове. Беше смелост, основана на духовна увереност. Защото, по думите на самия отец, „съвършените никога не говорят нищо от себе си, те говорят само това, което Духът им дава да кажат”. Отец Силуан без съмнение трябва да бъде причислен към съвършените. „Съвършенство”, което е плод на смирението. То може да бъде придо­бито, и не по-малко важно – да бъде съхранено и запазено, само чрез постоянното и непрекъснато усилие за самоунижение и самоотрича­не. Но този процес на самоотричане не е само негативно усилие. Той не се състои просто в отричане, в смаляване, в ограничаване на себе си. Напротив, това е процес, насочен към възстановяване на истинс­ката същност. Процесът е ръководен от положителна цел. Целта ви­наги е градивна. Тя се състои в „придобиването на Светия Дух”, както казва св. Серафим Саровски. И тук се появява едно парадоксално напре­жение. Целта на духовното търсене е висока и амбициозна: consortium divinae naturae, да „станете участници в божественото естество” (срв. 2 Петр. 1:4). Както и да се тълкува тази изумителна фраза от Писанието, тя насочва ясно и видимо към крайната цел на цялото християнско съществуване: „живот вечен”, живот „в Христос”, „обще­ние в Светия Дух”. Гръцките отци използват дори дръзкия израз theosis, „обожение”. А методът, т.е. именно „пътят”, за постигането на тази цел е методът на радикалното самоотричане. Благодатта е дарявана само на смирените и кротките. Нещо повече, самото смирение никога не е човешко постижение. То винаги е безкористен дар от Бога, gratia gratis data. Цялата структура на духовния живот е в същността си па­радоксална. Богатствата на царството се даряват само на бедните. А богатствата носят и авторитет. Смирените не говорят нищо от себе си. Ала въпреки това те говорят с авторитет, когато бъдат под­тикнати да говорят. Те не претендират за никакъв авторитет от себе си. Претендират за авторитет от това, което е било откровено чрез тяхното посредничество отгоре. Иначе биха си замълчали. „Вие имате помазание от Светаго и знаете всичко” (1 Иоан. 2:20).

Словата на отец Силуан са прости. В тях няма нищо зрелищно, с изклю­чение на самата им простота. Той няма специални „откровения”, кои­то да разкрие. Той обикновено говори за обичайни неща. Ала дори и за обичайните неща говори по необичаен начин. Говори от вътрешния си опит. Любовта е едновременно и отправната точка, и сърцевината на християнското усилие. Ала „новостта” на християнската любов често е пренебрегвана и подценявана. Според самия Христос единствената истинска любов е „любовта към враговете”. Това по никакъв начин не е просто непостижим съвет или възможност. Това е всъщност първи­ят критерий и отличителният белег на истинската Любов. И свети Павел също е много ясен по този въпрос. Бог ни е заобичал, докато сме Негови врагове. Самият Кръст е вечният символ и знак на тази Любов. Християните сега трябва да споделят тази изкупителна Любов на своя Господ. В противен случай те не могат да „пребъдат в Неговата любов”. Отец Силуан не само говореше за Любовта. Той я практикуваше. По един смирен, но в същото време смел начин той посвети живота си на молит­ва за враговете, за страдащия и отчужден свят. Тази молитва може да бъде опасно и двусмислено начинание, ако не е отправена в пълно сми­рение. А съзнаването на тази любов от човека лесно може да доведе до нейното разяждане от суетата и гордостта. Човек не може да обича в чистота освен с любовта на самия Христос, която се излива и действа в смиреното сърце. Човек не може да бъде „светец”, без да има съзнание­то, че когато е себе си, е „жалък грешник”, който има нужда от помощ и прошка. Ала Божията благодат измива всяко петно и изцелява всяка немощ. Славата на светиите се проявява в тяхното смирение, също както славата на Единородния се проявява в крайното самоунижение в Неговия земен живот. На кръста беше разпъната самата Любов.

В своя духовен възход отец Силуан премина през тъжния опит на „тъм­ната нощ”, на пълната самота и изоставеност. Но в него нямаше нищо мрачно или болезнено. Винаги беше тих и спокоен, сияещ от радост. Това беше радост в Христос, която действително се отличава от вся­ка земна радост. Както научаваме от историята на неговия живот, тази радост е била придобита след дълго и изтощително изпитание, след непрестанна „невидима бран”. Оставен сам на себе си, човекът остава пленник на отчаянието и запустението. Спасението е само в Господа. Душата трябва да се прилепи към Него. Човек никога не оста­ва сам, освен ако не направи избора сам да изостави Бог. Отец Силуан познаваше от личен опит ужаса и опасностите на външния мрак. Но той също от личен опит опозна необятността на Божествената лю­бов. Тя блести дори над бездната от изпитания, мъки и премеждия. Тъкмо защото Бог е Любов.

Отец Силуан е продължител на една дълга и почитана традиция. Не беше сам и в своето време. Всяко поколение има своя облак от свидете­ли на Тайните на Царството. Трудността пред нас се състои в това, че ние не ги познаваме, нито ни е грижа за тях и за тяхното свидетел­ство. Пленени сме от светски грижи. Историята на отец Силуан е едно своевременно напомняне на нашето поколение за онова единствено „добро нещо”, което никога не може да бъде отнето. То също е и покана за поклонение във вяра и надежда.[1]

Използвах този дълъг цитат, защото ми се струва, че той най-точно обоб­щава какво можем да научим от отец (а сега вече свети) Силуан. Той е атонски монах и ако изобщо е изключителен, той е изключителен само с това, с което са изключителни атонските монаси; той е един от „облака свидетели”, пове­чето от които остават неизвестни. Но о. Георги се фокусира върху това, кое­то все пак е отличително за св. Силуан: неговото учение за любовта, особено любовта към нашите врагове, и наред с това, преживяването му на мрака, на „тъмната нощ” – което го сродява с великия западен мистик свети Йоан Кръстни, който също подчертава ролята на любовта: A la tarde te examinaran en el amor – В залеза на живота ще бъдете изпитвани в любовта[2]. Опитът на св. Силуан напомня опита и на една друга западна светица, негова съвремен­ничка, св. Тереза от Лизио.[3] Допълнителна причина да цитирам думите на о. Георги е, че макар о. Софроний да търси и да получава одобрението на атон­ските монаси за своя разказ за св. Силуан като автентично представяне на атонската духовност[4], отец Георги, изразявайки мнението и на академичния свят, признава св. Силуан за носител на мъдростта на светиите.

Животът на св. Силуан

Кой е човекът, превърнал се в св. Силуан? Ето какво казват за него манастир­ските регистри:

Схимонах отец Силуан. Име в света: Семьон Иванович Антонов. Селянин от Тамбовска губерния, Лебедянска област, село Шовск. Роден през 1866 г. Пристига в Атон през 1892 г. Дава обети през 1896 г. Схима – 1911 г. Изпълнява послушание на мелницата в Каломар в Стария Русик. Умира на 11/24 септември 1938 г. [5]

Ако се поразровим малко, можем да добавим още малко подробности. Възпитан е в благочестиво селско семейство и отрано проявява интерес към вярата. Дърводелец, работил като член на артел, занаятчийска група. Една възраст­на селянка, която им приготвяла храната, отишла веднъж на поклонение на гроба на отшелника Йоан Сезьонов. А когато се върнала, разказала за неговия свят живот и чудесата, които се случват на гроба му. Това накарало младия Семьон да повярва в реалността на Бога, започнал да се моли и изпитал влече­ние към монашеския живот. Ала първо трябвало да отбие военната си служ­ба, където се оказал въвлечен в светския живот. Веднъж участвал в сбиване и едва не убил човек, и продължавал да носи спомена за това до края на живо­та си. Малко по-късно отново почувствал стария призив, когато му се при­сънила змия да пълзи в гърлото му; събудил се изпълнен с отвращение, но чул глас: „също както за теб е отвратително да погълнеш змия насън, така и аз намирам твоите пътища за грозни за гледане”. Убеден е, че този глас, „нео­бичайно сладък и красив”, е гласът на Божията майка, която го зове. В края на военната си служба отива да посети отец (сега свети) Йоан Кронщадски. Не успява да го срещне, но оставя писмо, написано от писаря на ротата, който пътува с него, към което добавя няколко думи от себе си, с които отправя молба отецът да се моли за него, защото иска да приеме монашество. Малко по-късно заминава за Атон.

Отец Софроний разказва какво е научил от св. Силуан по времето в Атон – за изкушенията му да се върне в света и да се ожени, а сетне, след като открива склонността си към молитвата, за опасностите от суетата и самодоволство­то. Продължава да разказва, докато стига до момента, в който чува в неговата молитва думите: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай”, за да завърши накрая с разказ за смъртта на стареца. За всичко това отец Софроний разказва в кни­гата си Св. Силуан и към този разказ ще се върнем малко по-късно. Налага се да спрем, защото един от проблемите, пред които се изправяме, е, че не разполага­ме с друг разказ за св. Силуан освен този на отец Софроний. А наистина е трудно да бъде направена разлика между учението на единия и на другия, просто защо­то отец Софроний признава колко много е задължен на стареца и как сам той е виждал своето призвание в това да разпространява наученото от св. Силуан.

В книгата, озаглавена в нейното първо английско издание Неизопаченият об­раз, отец Софроний излага своя разказ в две части: първата се казва „Живот и коментари”, а втората „Из писанията на Стареца” – което създава пред­ставата, че първо се запознаваме с разказа на отец Софроний, а след това и с писанията, въз основа на които този разказ е написан. Ала внимателното вглеждане показва, че това не е точно така. Първата част е изпълнена с дъл­ги цитати от св. Силуан, без да става ясно как е съставена втората част: някои части изглеждат като компилации, други – сякаш имат завършеност. Накратко, в тази книга читателят трудно различава учителя от ученика. И все пак те си остават много различни. Светецът е представен като слабо образован селянин; докато отец Софроний е високообразован човек, който продължава да чете и да мисли задълбочено през целия си живот. Не всичко от това, което той развива въз основа и на наученото от свети Силуан, може да бъде приписано само на учението на самия светец.

Животът на отец Софроний

Кой е отец Софроний? Най-доброто описание на живота му, както и на него­вото влияние, е дело на неговия племенник, сам приел монашество в манас­тира, създаден от отец Софроний в Англия – отец Николай, и неговата книга, написана въз основа на докторската му дисертация: Обичам, следователно съм: Богословското наследство на архимандрит Софроний[6]. Съществува и по-кратко описание, дело на английската преводачка на неговите творби, написано като въведение към книгата му Животът Му е мой живот[7].

Отец Софроний се ражда като Сергей Семьонович Сахаров в Москва на 22 сеп­тември 1896 г. в дълбоко православно семейство. Скоро той проявява своята склонност към молитвата. Отрано чете много руска литература и приема кенотичното възприятие на християнството, характерно за руската кул­тура. От ранните си години започва да проявява интерес към живописта, както и към източната мистика. Изявява се като талантлив художник и учи в Художествената академия в Москва и в Московското училище по живопис, скулптура и архитектура; дълбоко е увлечен от мистичните тенденции, харак­терни за теорията и практиката на руското изкуство по това време. Докато все още е в Русия, чете задълбочено произведенията на Бердяев и Розанов.

През 1921 г. пристига в Париж малко преди „кораба на философите”, прого­нени от Троцки, и там продължава своята кариера на художник, излагайки в Salon d'Automne и в по-престижния Salon des Tuileries. Няколко години по-късно, уморен от артистичните си търсения и след като преживява нетварната светлина на Великден през 1924 г., приема християнството с цялото си сър­це[8]. Скоро след това става един от първите студенти в новосъздадения институт „Св. Сергий” в Париж, декан на който е Булгаков. Отец Софроний е задължен много на отец Булгаков за своето богословско развитие. Ала го­дина по-късно, когато разбира, че чисто интелектуалният подход към пра­вославието не отговаря на същинските му желания, свързани с молитвата и преживяването на Бога в молитвата, той напуска Париж и заминава за Атон, където се присъединява към руския манастир „Св. Пантелеймон”. След някол­ко години открива свети Силуан и става негов духовен ученик. След смъртта на светеца през 1938 г. отец Софроний живее няколко години като отшелник. През 1941 г. е ръкоположен за свещеник и продължавайки своя отшелнически живот, става изповедник и духовен отец на много подвижници на Света гора. Това се случва в годините на Втората световна война, през които се чувства призован да се моли толкова интензивно за страданията на света, че това води до влошаване на здравето му.

След войната напуска Атон и пристига в Западна Европа, воден от чувство­то за призвание да направи достъпно на Запад учението на своя старец. Първоначално се завръща в Париж, където прекарва 12 години. Там се запоз­нава с авторите от така наречената Парижка школа и с техните твор­би, запознава се и с Владимир Лоски: много неща ги сближават, но и много ги раздалечават.

През 1959 г. пристига в Англия, където основава манастир, посветен на св. Йоан Кръстител, в стара църковна сграда в село Толесхънт Найтс в Есекс. Постепенно около него се събира общност от монаси и монахини. В също­то време започва да издава книги, които представят духовния облик на св. Силуан, както и неговото собствено разбиране за него. Първата книга, публи­кувана през 1958 г. още преди да пристигне в Англия, е Неизопаченият образ[9].

В следващата си голяма творба, Животът Му е мой живот, започва да разви­ва и собствени богословски идеи, основани на наученото от свети Силуан. Последната му книга, публикувана приживе, е издадената за пръв път на френски език в 1984 г. Ще видим Бога както си е и се оказва силно противоречи­ва[10]. В нея отец Софроний задълбочава своите богословски разбирания и ги из­разява много смело. Книгата е приета много добре от западните християни, симпатизиращи на православието, но и много негативно от православните, особено руските. След смъртта му през 1993 г. са публикувани още много дру­ги творби: беседите му пред неговата общност, негови писма до различни адресати, както и статии, които е публикувал през живота си, най-вече през 50-те години.

Учението на св. Силуан

Какво е научил отец Софроний от своя атонски старец? В Неизопаченият об­раз има две глави, посветени на „доктриналното учение на стареца”[11], макар и в главите, които следват първата част, също да е изложено духовното уче­ние на светеца. Първо ще разгледаме тези две глави, а след това ще се насо­чим към двата въпроса, споменати и от отец Георги – любовта към врагове­те и думите, чути от светеца: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай!”.

Отец Софроний отбелязва, също както и о. Георги, че познанието на св. Силуан идва от опита; знанието му не е резултат от развиване на аргумен­ти или размисъл. Отец Софроний дава следния пример от неговите творби:

Знаем, че колкото по-голяма е любовта, толкова по-големи са страда­нията на душата. Колкото по-пълна е любовта, толкова по-пълно е по­знанието [за Бога]. Колкото по-пламенна е любовта, толкова по-горе­ща е молитвата. Колкото по-съвършена е любовта, толкова по-свят е животът.[12]

Коментарът му е: „Всяко едно от тези четири предположения би могло да бъде драгоценна кулминация на сложни философски, психологически и теоло­гични аргументи, но старецът никога не е имал нужда от такива аргументи и не се е опитвал да ги развива”[13] В края на предходната глава отец Софроний разказва история за един „православен чужденец”, посещавал манастира в продължение на години, който бил дълбоко впечатлен от светеца. На въпрос на един от монасите какво „учен” човек като него е открил в „отец Силуан, един неграмотен селянин”, той отговорил: „Трябва да си „учен”, за да разбе­реш отец Силуан”. По-късно същият монах изказал удивлението си пред отец Методий, управляващ манастирската книжарница, от големия интерес към св. Силуан, тъй като „все пак той нищо не чете”. А отец Методий отговорил: „Не чете нищо, но изпълнява всичко, докато другите четат много, но не из­пълняват нищо”[14].

Отец Софроний представя учението на светеца, започвайки с „Откриване на Божията воля”. Познаването на Божията воля е най-важното нещо в жи­вота на човека, но това е много трудно заради „безкрайната сложност на ситуациите” в заплетеното състояние на падналия свят. Да се радваме на Божията любов в сърцата ни означава нашите действия да бъдат близки до Божията воля, но това може да бъде само относително: съвършенството е извън нашите възможности. Пътят към това е да отхвърлим собствено­то си знание, нашите предубедени идеи и да се обърнем към Бога с молит­ва и внимание. Тъй като всички ние сме сътворени по Божи образ и подобие, всички ние сме призвани към пълнотата на прякото общение с Бога, но този път не може да бъде последван от всеки. Има алтернатива: да потърсим ду­ховен отец. Отношенията с духовния отец са много деликатни: ако срещне съпротива от страна на питащия, той не трябва да настоява, да изисква, а следва да се оттегли. Отец Софроний продължава, като говори за природата на послушанието и припомня древното учение на Църквата, че на духовния отец трябва да се вярва безпрекословно дори и когато видимо самият той не е лишен от недостатъци (св. Йоан Лествичник подчертава това напр.), не защото духовният отец е непогрешим, а защото Светият Дух използва тази връзка (която включва и вече описаната деликатност), за да помогне на обърналия се за помощ към духовния отец да открие каква е Божията воля за него. Отец Софроний отбелязва:

В необятното море, което представлява животът на Църквата, ис­тинското Предание на Духа се носи като тънък чист поток и който иска да бъде в този поток, трябва да се откаже да спори. Когато въве­де нещо от себе си, водите престават да бъдат чисти, защото вър­ховната Божия мъдрост и истина са противоположни на човешката мъдрост и истина. Подобно отрицание изглежда непоносимо, дори без­умно за своеволните, но всеки, който не се страхува да „стане безу­мен”, открива истинския живот и истинската мъдрост.[15]

Крайният източник на Божията воля може да бъде открит в Преданието и Писанията. „За Стареца животът на Църквата означаваше живот в Светия Дух, а Свещеното предание – непрестанното действие на Светия Дух в нея.”[16] Светецът е убеден, че това живо предание, животът в Светия Дух, е истинският източник на авторитет. Дори Църквата да изгуби всичките си книги – Писанията, творбите на светите отци, всички литургични тексто­ве – „Свещеното предание би възстановило Писанията, сигурно не дума по дума, защото словесната форма може да е различна, но в същината си новите писания биха били израз на същата тази „вяра, която някога е била дадена на светиите”[17]. Светията изпитва, казва отец Софроний, голямо уважение към труда на учените, но тяхната работа има отношение само към историчес­кия аспект на Църквата, „не към истинския, вечен живот на Духа”.[18] Цялото Писание е обобщено в любовта, а значението на тази дума „ще остане загад­ка за филолога за вечността”. Думата любов е самото име на Бога, а нейното истинско значение се разкрива само от действието на самия Бог.[19]

Следването на Божията воля и спазването на заповедите ни уподобява на Христос – „кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим как­то си е” (1 Иоан. 3:2). В това подобие ние откриваме, че сме едно с нашите събратя: отношението ни към тях е изпитанието на нашата любов. От това следват различни последици. На първо място, това ни води към идеята за единството на духовния свят: благодарение на тази любов става реално единството на духовните същества. Съществува „неосезаемо единство в съществуването на всички неща”, което е „разбираемо за светиите”. Това познание, „което надхвърля границите на човешкото познание, [светията] приписва на действието на Светия Дух, в Когото душата „вижда” и прегръ­ща целия свят в своята любов”[20]. В това духовно видение „духовният човек се рее като орел във висините и с душата си чувства Бога и обгръща целия свят, дори и молитвата му да е в тъмнината на нощта”[21]. В това състо­яние „душата, откъсната от всичко и невиждаща нищо, обгръща в Бога це­лия свят и знае, че тя е едно с този свят, тъй като се моли за това”[22]. Ако се създава впечатлението, че тук има парадокс, защото душата е едновремен­но откъсната от света, но в същото време единена с него, това е парадокс, добре познат във византийската аскетична традиция: Евагрий говори за мо­наха като за „човек, който е отделен от всички и съединен с всички”[23].

Друга тема, за която говори светецът, е тази за природата на човешката свобода. Човешките същества търсят свобода, но по грешен начин.

„Хората търсят собствената си свобода”, тоест свобода извън Бога, извън истинския живот, във „външния мрак”, където няма и не може да има свобо­да, защото свобода може да има само там, където няма смърт, където има автентично вечно съществуване – тоест в Бога.[24]

 Свети Силуан признава „с цялата си душа, че съществува само едно истинско робство – робството на греха, и една истинска свобода – тази на възкресе­нието в Бога”[25]. Това извежда към следващи прозрения за природата на любов­та, която търси спасението на падналото човечество. Свети Силуан вярва, че „Христоподобната любов не може да позволи на никой човек да погине и загрижеността Му за спасението на всички хора Го кара да извърви пътя на Голгота”[26]. Такава любов действа, „привличайки хора. Няма място за какъв­то и да е вид принуда”[27]. Нито има усещане, че тази любов ограничава по ка­къвто и да било начин: тя обгръща всички, „цялото човечество на Адам”[28]. За светеца това изглеждало съвършено просто: „няма нужда да си блъскаме главата: всички имаме една и съща природа, затова и за нас трябва да бъде напълно естествено да обичаме всички хора; но Светият Дух е този, който дава силата да обичаме”[29]. Може да изглежда, че това ни води към всеобщото спасение – и не може да има съмнение, че за светията спасението на всички е нещо, на което трябва да се надяваме – но човешката свобода прави възмож­но противенето дори на съвършената любов: и това остава възможност, макар и трудна за вярване.

Други теми, които отец Софроний разглежда в своите глави за доктринал­ното учение на св. Силуан, включват любовта към враговете, на която ще се спрем отделно, природата на доброто и злото, по който въпрос светията е убеден в реалността на доброто и по същество в паразитната природа на злото, както и проблема за природата на справедливостта, където той въвежда дълбоко разграничение между понятието за правна отговорност и любовта на Христос, защото няма „нищо странно, а по-скоро е напълно ес­тествено да бъде споделяна вината на онези, които обичаме, дори с поема­нето на пълна отговорност за техните грешки”[30], което отрича всяка въз­можност за самооправдание. Всичко това е резултат от молитвения опит на светията, което е причина отец Софроний да направи следния коментар: „Интензивната молитва за света като тази на отец Силуан води до осъзна­ване на онтологичното единство между личното съществуване на човека и съществуването на цялото човечество”[31].

Любов към враговете                 

За светията изпитанието на тази любов е любовта към враговете. Заповедта на Христос – „обичайте враговете си, благославяйте ония, кои­то ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят” (Мат. 5:44) – и примерът на Христос – „би­дейки врагове, се помирихме с Бога чрез смъртта на Сина Му” (Рим. 5.10) – ни учи да обичаме своите врагове. Говорейки за „врагове”, светията възприема съвременен език. В действителност в Христос няма врагове, никой не е от­хвърлен от Божията любов. „Врагове” са онези, които отхвърлят любовта на Твореца, но те не са извън тази любов. Нито са извън молитвата на онези, които се молят в тази любов. „Бог е любов и в светиите Светият Дух е лю­бов. Обитавайки в Светия Дух, светиите виждат ада и прегръщат и него в своята любов.”[32]

Да обичаш врага, истинския враг на Бога, означава да обгърнеш и ада, кой­то те сами са си причинили. Свети Силуан живее сред ужасите на Първата световна война, когато омразата между народите за мнозина се превръща в правило; отец Софроний на свой ред говори за себе си като за „прокълнат да живее през този ужасяващ век”[33]. Да се молиш за такъв свят означава да обгърнеш и ада, който човешките същества са си причинили, и да навлезеш в този ад.

„Дръж ума си в ада и не се отчайвай”

Дръж ума си в ада и не се отчайвай. Това са думи, които светият е чул в края на своята молитва. Какво може да означават те? Наистина, те звучат парадок­сално, дори противоречиво: все пак на портите на Ада Данте вижда изписани думите Lasciate ogni speranza voi ch'entrate – „Надежда всяка тука оставете”[34] – защото Адът е място, лишено от надежда, място на отчаянието. Как може да бъдеш в ада и да не се отчайваш: възможно ли е това? Отец Софроний пред­лага различни начини за разбиране на тези думи.[35] Едното разбиране е аске­тично: да държиш ума си в ада, да бъдеш отчаян за собственото си спасение, е начин за справяне с нападенията на страстите, особено страстта на гор­достта, убеждението, че човек е постигнал съвършенство. Отец Софроний говори и за „любимата песен” на Силуан:

Скоро ще си отида и моята прокълната душа ще слезе в ада. Там ще страдам в самота в тъмницата на затвора и с горчиви сълзи ще оп­лаквам: душата ми страда за Господа и в ридания Го търси. Как да не Го потърся? Той пръв ме потърси и се откри пред грешника.[36]

Истинското изживяване на ада, на изоставеността, охлажда страстите и открива светеца за Христовата любов; тъкмо опитът от тази любов прави възможни думите „и не се отчайвайте”.

Отец Софроний предлага и друго значение, следствие от чувството за изос­тавеност, което те обгръща при молитвата за целия Адам:

Съзнанието на човека, че е недостоен за Бога, и самоосъждането му в ада за всеки грях по един необикновен начин го сродява с Духа на Истината и освобождава сърцето му за Божествената любов. А с на­растването на любовта и светлината на истината идва открове­нието на тайната на изкупителното слизане на Божия Син в ада. Така самият човек става по-Христоподобен; и чрез това Христоподобие в „изпразването” (кеносис) на Неговото земно същество той става по­добен Нему също и в пълнотата на вечното битие. Бог обгръща всич­ко, дори бездънните бездни на ада, защото няма територия извън Неговия обсег, затова и светиите гледат и пребивават в ада, но той няма власт над тях, а тяхното пребиваване там се отличава от пре­биваването на онези, които съставляват ада.[37]

Учението на отец Софроний

Това беше едно кратко и по неизбежност непълно изложение на учението на св. Силуан, представено от отец Софроний. Но какво е учението на самия отец Софроний? В повечето отношения то, както можем да очакваме, е раз­витие на това, което той е научил от светията. Ала все пак опитът на отец Софроний за Божията любов датира от времето преди срещата с неговия духовен отец. В Ще видим Бога както си е той разказва своя опит от изживя­ването на Божествената светлина. Първият разказ е от времето, когато той е в Париж, непосредствено след като напуска Русия.

Внезапно една Велика събота – трябва да е било през 1924 г. – Светлината ме посети, след като приех причастие, усетих го в душата си като докос­ване на Божията вечност. Мека, изпълнена с мир и любов, Светлината остана с мен три дни. Тя разпръсна сенките на нищото, които се из­дигаха пред мен. Възкръснах; и в мен и заедно с мен целият свят въз­кръсна. Словата на Йоан Златоуст, четени в края на Пасхалната ут­реня, прозвучаха с поразителна сила; „Възкръсна Христос, и нито един мъртвец няма в гроба”. До този миг живеех с отчаянието от призрака на всеобщата смърт, но в този миг се върнах към живота: да, душата ми беше възкръснала и от този миг вече не виждах никого в смъртта ... Ако нашият Бог е такъв, тогава трябва да изоставим всичко възможно най-бързо и да потърсим единение само с Него.[38]

Темата за Божията светлина е много важна за отец Софроний, както ще ви­дим; тя навлиза в живота му още при отиването му в Атон.

Макар учението на отец Софроний да може да бъде положено в традициите на руската мисъл по начин, който всъщност не е възможен по отношение на учението на св. Силуан (книгата на отец Николай е особено полезна в това отношение), все пак неговата мисъл не е много систематична, макар и в нея да присъстват някои основни теми. Всъщност може да се каже, че у него всички интелектуални идеи са строго подчинени на неговите аскетични раз­бирания. На следващите редове ще се опитам да посоча и разгледам някои от тези водещи теми като въведение към учението на отец Софроний.

 

Единството на Църквата в образа на Троицата

Един от важните ранни текстове на отец Софроний е неговата простран­на статия „Единството на Църквата по образа на единството на Светата Троица”, публикувана в сборника La félicité de connaître la voie, където е обе­динена с други глави от руския оригинал, представени в книгата Ще видим Бога както си е, които не са включени във френското издание Voir Dieu tel qu'il est.[39] Тази статия отец Софроний разкрива природата на единството на Църквата като отражение на единството на Троицата в съответствие с молитвата на Христос: „Аз съм в тях, и Ти в Мене, за да бъдат в пълно един­ство, и за да познае светът, че Ти си Ме пратил и си ги възлюбил, както Мене възлюби” (Иоан. 17:22-23). Единството на Църквата се основава на факта, че Църквата се състои от човешки същества, създадени по Божи образ. Ала Божи образ е не толкова човекът като отделна личност, а човекът като обе­диняващ единството на човечеството, като Адам. Това е единство, сътво­рено и проявено чрез любовта: отражение на единството на любовта, което откриваме в Светата Троица:

Любовта пренася битието на обичащия човек към обичаното същест­во и по този начин тя е вложена в живота на любимия. Тогава чове­кът става проницаем за любовта. Абсолютното съвършенство на лю­бовта в лоното на Троицата ни открива съвършената взаимност на взаимното проникване на Трите Лица до степен те да имат само една воля, една енергия, една сила.

Пред образа на тази Любов, спазването на втората заповед – „възлюби ближ­ния си като себе си” – възстановява общата субстанциалност на човешкия род, разкъсана от греха. Осъществена в своето пълно съвършенство, тази заповед казва, че човекът е едно, по образа на Светата Троица: уникален по своята същност, множествен в своите ипостаси. Когато всяка човешка ипостас по силата на факта, че обитава в пълнотата на това единосъщно единство, се превърне в носител на човешкото съществуване в неговата цялост, то е динамично равно на цялото човечество в образа на Христос, на съвършения Човек, Който съдържа в Себе Си всички човешки същества.[40]

Въз основа на това отец Софроний развива аскетична стратегия: тази на извеждането на човешките същества от тяхното паднало състояние като отчаяни, наистина търсещи индивиди към тяхното съвършено състояние в Божия образ като личности, ипостаси. Този контраст между фрагментирани индивиди и личности, обединени в общението на любовта, е нещо често сре­щано сред мислителите от руската емиграция. Отец Булгаков е този, който използва руската дума ипостас, за да обозначи човешките същества, как­вито те трябва да бъдат, личности, съединени в общата човешка приро­да чрез любовта, по образа на Бог Троица, за разлика от човека в неговото паднало състояние, в което човешката природа е фрагментирана, а хората се изявяват като индивиди, които враждуват един с друг, не са способни на любов и са ограничавани от необходимостта. Тъкмо в Църквата може да бъде открита тази обновена човешка природа, също и в Църквата става възмож­но възстановяването на човешкия род (поне потенциално) в единство, в кое­то хората съществуват в любов и следователно в свобода. Отец Софроний казва:

Точно по този начин трябва да разбираме и Божия образ в човека, което означава, че човечеството, макар и единно в своята същност, се със­тои от множество ипостаси, всяка от които накрая трябва да съдър­жа в себе си пълнотата на богочовешкото битие и да бъде представе­но не просто като част от човешката природа, а като пълнотата на човешкото битие, за да се превърне, с други думи, в универсален човек. И това се осъществява напълно само в Църквата и от Църквата.

Съществувайки по образа на Света Троица, Църквата еднакво представя в своето битие антиномичния характер едновременно на идентичността и многообразието. По примера на божественото Битие, в Което се различа­ват три момента: Лице, Същност и Енергия, ние виждаме в Църквата личнос­ти, природа и действия, които при крайното изпълнение на човешкото съ­щество трябва да бъдат идентични. Също както в Троицата всяка ипостас е носител на абсолютната пълнота на божественото Битие, така и в наше­то човешко съществуване всяка ипостас трябва при своето върховно осъ­ществяване да се превърне в носител на богочовешката пълнота, условие sine qua non за единството в образа на Светата Троица. Защото, ако иден­тичността не бъде изпълнена, единството също ще остане непълно.[41]

 

От тази визия за човечеството, възстановено в образа на Троицата – въз­становяване, което постига своята пълнота единствено в Църквата – про­изтичат две последици, върху които ще се спра накратко.

Духовността като онтология

 

Първата последица е употребата на онтологичен език, езика на битието, с който може да бъде описано естеството на промяната, която следва да се случи, когато приемем Евангелието и се опитаме да последваме Христос. И това е направено съвсем умишлено от отец Софроний; тъкмо това придава на думите му отличителен характер. Според мен така той постига някол­ко цели. Едната е аскетична: употребата на онтологичен език подчертава природата на аскетичните усилия. Не става дума просто за някаква промяна в поведението или дори в моралната практика; промяната е много по-дъл­бока – тя включва онтологична промяна, промяна на равнище на битието. И накрая тя извежда до идеята за трансформацията в Христос като причаст­ност към божествената природа, до обожението. След малко ще се върнем към това. Съществува и друго ниво, изразено в първите глави на Животът Му е мой живот. Първата глава започва така:

О, Ти, Който си: О, Господи Отче, Всемогъщи владико: Който си ни сътворил и въвел в този живот: сподоби ни с познание за Теб, единствения Бог истинен.[42]

Първите думи в тази молитва са първите думи от Евхаристийния канон на свети Василий, които на свой ред цитират по текста на Септуагинтата Иеремия 1:6 (срв. 14:13). Обръщението към Бога е с думите, които Той дава на Моисей при Неопалимата къпина: „Аз съм вечно Съществуващият”, „Аз съм, Който съм” в английските библии (и в английския превод на произведенията на отец Софроний). Първите няколко глави от Животът Му е мой живот са посветени на откровението на Бог като „Аз съм вечно Съществуващият”: Който съществува по безусловен начин, Който се обявява за Този, Който е, като Личност, която се обръща към личности – като призовавани в бити­ето личности. Това води до изместването на хоризонта на богословието към равнището на битието, към доктрините за сътворението от нищо, Въплъщението, Възкресението: всички те фокусирани върху сътворението и пресътворяването.

Ставайки личности

 

Втората последица, както я разбирам, от визията за човечеството, възста­новено по образа на Троицата, е постигнатата по този начин тясна връзка между човешки личности и божествени Лица, между човешкото общество и божествената цялост или перихорезис. Божието Лице е целта, към която се стреми човешката личност или ипостас: тъкмо това означава обожение. Това не е метафора, а реалност, в която човешките личности стават про­пускливи една за друга чрез любовта, те стават и пропускливи, така да се каже, за любовта на Божиите Лица. Отец Николай обозначава това като бо­гословски „максимализъм”. В Ще видим Бога както си е отец Софроний говори за „идентичност” между Бога и обὀженото човечество: „няма граници в изли­ването на любовта на Отца: и така човек става идентичен с Бога – еднакъв по съдържание, не по изначалното си Битие”[43].

От това произлизат и много от може би изненадващите акценти в богословието на отец Софроний. Подобно на Булгаков, и той смята, че има кеносис в самото Божество, в Лицата на Троицата. В своето единство на любовта всяко едно от Лицата се отдава, смирява пред останалите. Кеносисът е аспект на любовта, която всяко божествено Лице изживява към другите. От това следват две неща: първо, при своето самопонизяване във Въплъщението и в кръстната смърт Христос, като Божи Син, не прикрива природата на Бога, явявайки се като нещо по-малко от Бог, а по-точно от­кроява какво е това да бъдеш Бог: кеносисът представлява Бога, кеносисът разкрива Божията любов. А от това следва и една друга, аскетична последи­ца: че нашият кеносис, подражавайки на Христос, нашият опит от празнота­та и низвержението, е част от нашето следване на Христос, а не тревожен симптом за нашето отклонение от пътя на следовничеството. „Тъмната нощ”, която свързваме със св. Йоан Кръстни, открива своята аналогия с ас­кетическото учение на отец Софроний, а не е пример за това как Западната църква е изгубила пътя си, както някога допусна Владимир Лоски.[44]

Виждайки Бога както си е

 

Да виждаш Бога такъв, какъвто Той е: какво означава това? Отец Софроний е убеден, че трябва да приемем тези думи съвсем буквално: ще видим Бога та­къв, какъвто е. Идеята, че при срещата с Бога ние навлизаме в тъмнината, в тъмнината на апофатичното богословие, е нещо, което отец Софроний не е склонен да приеме. Защото това сякаш предполага, че на нас не ни е дадено да познаем Бога такъв, какъвто е; Той си остава извечно скрит за нас. На някол­ко места отец Софроний се изказва много критично към подобни интерпре­тации на византийската мистична традиция.[45]

* * * * *

Това са само няколко, според мен централни, теми в учението на отец Софроний, свидетелството за което чрез неговите духовни беседи пред мо­насите и монахините и чрез неговите писма все още е достъпно само частич­но. Влиянието на отец Софроний и учението на неговия духовен наставник св. Силуан в православния свят и извън него едва сега започва.

 

Превод от английски: Момчил Методиев