Календарчето за 2018 г., издадено от Германския диоцез на Вселенската патриаршия, съдържа вместо архипастирско послание обемен доклад на Вселенския патриарх Вартоломей I, посветен на Всеобщата декларация за правата на човека на ООН. Там, където обичайно се поместват благопожелания за Новата година, дават се наставления за духовната борба и се прави преценка на „духа на времето“ и на текущия курс на църковния кораб, германските православни четат трактат върху документ на ООН, приет преди точно 70 години. Следва да се запитаме дали действително този юбилей има непосредствена актуалност за православните? Трябва ли Християнската църква, християнската съвест и богословската мисъл да го приемат като меродавен факт от историята на спасението? Нима не става дума просто за една от многото конструкции на международното право, която в най-добрия случай е далечна аналогия на християнското разбиране за човека като Божи образ, аналогия – нито точна, нито лишена от изкривявания. И не правим ли лоша услуга на радетелите за каузата на човешките права днес, ако полагаме интерпретацията на Всеобщата декларация в коловоза на християнската антропология?

Както и да отговорим на тези въпроси, няма как да пропуснем едно име – Чарлз Малик. Този християнски богослов, философ и дипломат играе важна роля за приемане на Всеобщата декларация. Но дори по-съществена от усилията му по изготвяне и приемане на текста е категоричната убеденост на Малик, че Всеобщата декларация е актуална за християнската съвест и че е предпоставка за осмисляне на историческата ситуация на човека.

1. Кой е Чарлз Малик?

Чарлз Хабиб Малик е роден в Ливан (Битирам, област Кура) през 1906 г.[1] Напуска този свят през 1987 г. Както много ливански младежи от православни семейства (Антиохийска патриаршия) по онова време, Малик постъпва в протестантски американски колеж в Триполи – един от 40-те колежа под егидата на Презвитерианския мисионерски отдел. След това е студент по математика и физика в Бейрут. В Кайро през 1929 г. развива интерес към философията, поради което през 1932 г. заминава да учи при Алфред Уайтхед в Харвард. По-късно същата година се озовава във Фрайбург като докторант на Мартин Хайдегер. В Германия обаче остава само 14 месеца – принуден е да напусне заради започналите политически преследвания. Защитава докторат през 1937 г. в Харвард върху метафизиката на времето у Алфред Уайтхед и Мартин Хайдегер. После се връща в Бейрут, където създава катедра по философия в Американския университет.

През 1945 г. представлява Ливан на учредителната конференция на ООН. В периода 1945–55 г. е посланик на Ливан в САЩ. Междувременно оглавява Икономическия и социален съвет на ООН (1948) и е докладчик на Комисията по човешки права на ООН (1947–48). През 1948 г. Чарлз Малик председателства Третата сесия на Общото събрание на ООН, която изработва текста на Всеобщата декларация за правата на човека. Той е член на най-тесния кръг интелектуалци и дипломати, които определят духа и съдържанието на този по думите на самия Малик „скромен документ“ на Световната организация.

Макар че формално представлява Ливан, Малик се изявява по-скоро като независим експерт, който е персонално отдаден на каузата за човешките права. Дистанцирането от колектива (но не и от общността на човеците), особено когато личността действа в „кероса“ на историята – това е аксиома в етоса на Малик. Докато се работи по Всеобщата декларация, авторитетът на Малик в ООН е непререкаем: той е един от малкото делегати, ползващи се с уважението на всички участници в срещите, в т.ч. съветските делегати и представителите на теократичните мюсюлмански държави. Труди се неуморно – със завладяваща страст, с такт и готовност за компромиси. Всички признават, че финалният текст вижда бял свят в немалка степен благодарение на дипломатическите умения Малик. Негови съратници в този удивителен екип са фигури като Елинор Рузвелт, Рене Касен, Джон Хъмфри и Пенг-чун Чанг.

След като председателства за последен път XIII сесия на Общото събрание на ООН през 1958–59 г., Малик се връща към академичната работа. Преподава в различни американски университети, в т.ч. и в „Нотр Дам” (Индиана). В периода 1981–83 г. е Жак-Маритен професор по морална и политическа философия в Католическия университет на Вашингтон. Оглавява Световния съвет по християнско образование (1967–1971) и Световното библейско дружество (1966–1972). И като академик той не се отказва напълно от политическа ангажираност. След избухването на гражданската война в Ливан Чарлз Малик е сред учредителите на Ливанския фронт за свободата и човека и е единственият високоавторитетен православен глас в него. Автор е на девиза на Фронта: „Чрез единство на християните – към единство на Ливан“. Веруюто на организацията е специфична версия на християндемократическата политическа програма. Една от целите е защитата на християните, преследвани в мюсюлмански държави. Както може да се очаква, авторитетът на Малик като философ и богослов страда от някои смущаващи и осъдителни действия на Фронта, макар самият той да има слабо влияние върху оперативното ръководство. Бидейки противник на насилието, упражнявано от мюсюлманските революционни групи в Близкия изток, Малик не гледа с възторг и на държавната идеология на Израел, съгласно която новообразуваната държава е продължение на древния Израил. Той не пропуска да огласи това свое критично отношение и по дипломатически път, като се аргументира с библейска екзегеза.

Има обаче и друга страна в публичната дейност на Малик, която биографите осветляват бегло. На кадрите от историческата среща между патриарх Атинагор и папа Павел VI от 6 януари 1964 г. в Йерусалим непосредствено зад двете главни фигури се вижда издълженият силует на Чарлз Малик. Това не е случайно. Малик е теоретичен застъпник на икуменическия диалог и сам пише, че е имал дълги разговори с Константинополския патриарх Атинагор.[2] Той е деен участник в Световния съвет на църквите и е в кореспонденция с другия виден православен богослов в тази организация – прот. Георгий Флоровски. Има основание да се счита, че Малик не е чужд и на кръга католически богослови, съставили „идейната програма“ на Втория ватикански събор. За познанството си с папа Йоан XXIII той говори специално.[3] Следва да се подчертае, че Малик е практикуващ и убеден православен християнин, макар двамата му братя да приемат католицизма. Много от приносите на Чарлз Малик тепърва трябва да бъдат изяснени и изследвани.

2. Разбирането на Чарлз Малик за значението на Всеобщата декларация

Когато прави ретроспекция на специфичната мисловна и международнополитическа ситуация, позволила приемането на Всеобщата декларация за правата на човека от Общото събрание на ООН в нощта на 10 срещу 11 декември 1948 г. в двореца Шало край Париж, Малик посочва, че дебатите около документа крият „буквално неизчерпаем източник на информация за философа, юриста и управленеца по отношение на един въпрос от първостепенна важност: стойността и достойнството на човешката личност“[4]. Според Малик основният смисъл на този „скромен документ“ на ООН е признаване и възвръщане на отговорно, автентично и персонално достойнство на отделния човек[5]. С други думи, не става дума за позитивни определения за човека и човешката същност, а за възстановяването на едно измерение на човешкото – измерение, което е исторически разкрито, но бива застрашено в хода на историята. То е достъпно за отделната личност, но е надприродно по своя онтологичен статут. Без това измерение човешкото достойнство не може да се прояви реално, човекът не може да изпита мир, радост, творческо разгръщане и екзистенциална сигурност.

Модерността се характеризира с бунт на масите в името на социални, икономически и материални интереси. Бунтът неизбежно води до атомизиране на човека. Следвайки онтологичната схема на Аристотел, Малик настоява, че като неделим представител на колектива, човекът е онтологически недиференцируем. В перспективата на атомизацията се губи от поглед същностната, неотчуждима уникалност на отделната личност. Декларацията е плах опит да се възстанови тази заличена персоналност, която модерните колективни бунтове са заличили и която модерният индивидуализъм не може да осигури. Тази неотчуждимост обаче не бива възстановена чрез позитивните определения на едно реифицирано битие. Напротив, посочват граничните условия на човешкото в пълнотата и съвкупността на неговата природна динамика. Това възстановяване няма легалистки характер. То овластява човека да встъпи в природно даденото му достойнство, което да му позволи да поеме товара на свободата и отговорността.

В десетилетията след 1948 г. Малик пише и говори много за Всеобщата декларация. Но не като апологет. Той признава, че в концептуално отношение тя не е кохерентна. Причината е, че текстът не е изготвен от един човек, а от разнородна група разномислещи люде. Ако Всеобщата декларация би била написана от Платон, Тома от Аквино или Лайбниц, несъмнено тя би се отличавала с несравнима прецизност и пълнота.     Предпоставка за некохерентност е например разногласието, проявило се от самото начало по въпроса дали да се изброят само права, или следва да се посочат и фундаментални задължения на човека. Според свидетелствата и на Малик, и на Рене Касен много делегати споделят възгледа, че доколкото най-важните документи в историята на човечеството, свързани с човешкото достойнство, непременно посочват задължения за отделния човек (например Моисеевият декалог), Всеобщата декларация не би следвало да се отклонява от тази линия.[6] И наистина, Чл. 27 на финалната версия говори за задължения на личността към колектива; това Малик разглежда като отстъпление, направено от самия него, в резултат на настояването на социалистически и латиноамерикански държави. Като разфокусиране Малик тълкува и споменаването в Чл. 22 на „икономически, социални и културни права, необходими за неговото [т.е. на човека – б.м., С.М.] достойнство и за свободно развитие на неговата личност“[7]. Философът не одобрява присъствието на такива формулировки, понеже притъпяват остротата на посланието и замъгляват смисъла. Направеният компромис Малик оправдава с обстоятелството, че въпреки всичко финалният вариант на текста отразява онази философска позиция, която той счита за кауза на своя живот.

Съществува следователно определена концептуална сърцевина, вписана във Всеобщата декларация, отразяваща философското и богословското верую на Малик.

3. Двата смислови стълба на Всеобщата декларация

Две са коцептуалните ядра, които пренасят възгледите на Малик в корпуса на документа. На първо място, това е категорията „човешко достойнство“ в Преамбюла и в Чл. 1.[8] Човешкото достойнство няма позитивна дефиниция. То е категория, отнасяща се към съществуването на човека в определени граници. Тези граници следва да се приемат не като рамки или като дефиниция за човека, а като подстъпи за отнасяне към Абсолюта. В този смисъл тук става дума за граници на диалога, позволяващ, в един фундаментален смисъл, свободното и отговорно общение между човеците. Този диалог гарантира общностното битие в противовес на сляпото следване на колектива. Препратките към семейните ценности, които също са част от концепта на Малик (Чл. 12, 16, 23, 25), следва да се тълкуват във връзка с разбирането за общност, основана върху човешкото достойнство.

Разбира се, достойнството има източник. Макар в текста да не е посочено, че този източник е Бог – Малик ще признае, че това е още един от компромисите[9] – все пак формулировката на Чл. 1 „Всички хора са надарени (endowed) с разум и съвест“, която пояснява изречението „Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права“, подчертава, че свободата и достойнството са равно присъщи на всички хора, защото са им подарени чрез разума и съвестта. Тази „дареност“ не е само онтологичен фундамент, тя е и регулативна идея, покана за съизмерване с Абсолюта.

Във връзка с това е вторият концептуален стълб, за който Малик настоява да присъства в текста на документа: правото на мисълта, съвестта и религията, в т.ч. правото за смяна на религията и убежденията (Чл. 18). Правото на религиозно самоопределение включва според Малик два елемента. Първият е правото на свободно публично изразяване на религиозни убеждения, в т.ч. право последните да бъдат чути и приети от други. Вторият елемент е свързан със свободата за промяна на религиозните убеждения.[10] Последното е неотменно, доколкото според Малик всички други икономически и социални права, колкото и да са важни сами по себе си, са безсмислени, когато човек няма правото да мисли и да вярва. Останалите права са средства, за да осигурят правото на мисъл и вяра, а без свободна мисъл и свободна вяра човек няма никаква свобода. Разкриването на истината в живота на отделния човек е процес. Поради това правото на радикална смяна на религиозния светоглед е фундаментално.[11] От една страна, тази формулировка осигурява свободата на проповедта на религия, различна от доминиращата в дадена държава. От друга страна, тя дава възможност за глобална мисия на всяка религия. Счита се, че именно възможността за глобална проповед на религията скланя представители на теократичните мюсюлмански държави да се съгласят, че и техните държави трябва да се задължават да осигуряват свобода за промяна на религията. Защото, в крайна сметка, посочва Малик, същността на свободата е да ставаме, а не просто да бъдем.

Философът обяснява, че заслуга за включването на формулировката за религиозната свобода има лутеранският богослов Ото Фредерик Нолде (1899–1972). Богословието на Нолде се явява предвестник на декларацията за религиозна свобода, приета от Втория ватикански събор през 1965 г.[12]

Тук възниква въпросът защо във Всеобщата декларация не е предвидено право на атеизъм, както предлагат някои делегати. Срещу това предложение Малик се съпротивлява енергично. В своята монография Човекът в борба за мир философът потвърждава, че всеки е напълно свободен да е безрелигиозен или да поставя под съмнение реалността на опита от Бога. Но доколкото не препраща към определено вероопределение за Абсолюта, ако би говорила за „атеизъм“, Всеобщата декларация би допуснала отхвърляне на всеки възможен „реален, жив и исторически фундамент отвъд емпиричния живот на човека“[13]. Такъв „атеизъм“ не просто се противопоставя на една есенциалистка концепция за човешката природа, а внушава пълна самодостатъчност на човека и на света. В такъв светоглед няма място за устойчива връзка между човека и света освен възможността на човека да властва над нещата около себе си, над самия себе си и над себеподобните.

4. Ефективност на декларацията

Освен да е концептуално прецизна, Всеобщата декларация би следвало и да е ефективна. Малик е убеден, че реалната историческа и антропологическа стойност на документа следва да се преценява с оглед на приложението му. Това обаче по никакъв начин не затваря вратата за метафизическо и богословско осмисляне.

Философът няма илюзии, че Всеобщата декларация се приема или одобрява от всички. Макар че никой от делегатите през 1948 г. не гласува „против“, впоследствие съветските представители в ООН Вишински и Мануилски отправят критики към текста. Несъгласия валят от различни страни, например от страна на крайно консервативни кръгове в САЩ. За Малик този скепсис е знак, че Всеобщата декларация е автентична и действена. Той препоръчва кризите при прилагане на документа в десетилетията след приемането да се разглеждат като изпитание за правителствата, които са се съгласили да прилагат тази рамка, но не желаят, понеже не могат или понеже срещат съпротива.

Все пак съществуват някои културно-исторически и международнополитически фактори, осигуряващи действеността на Декларацията. Малик счита, че прилагането на Всеобщата декларация може да е успешно само ако се отстоява цивилизационното първенство на евроатлантическия свят. Това първенство има както исторически и културни, така и политически измерения. Но неговото най-важно основание е християнството. Философът застъпва тезата за онтологическо превъзходство на християнството. Малик не се уморява да повтаря, че всички религиозни традиции и култури заслужават дълбок респект и могат да съжителстват в плуралистична среда. Но християнството е способно да разбере останалите по-добре, отколкото те могат да вникнат в него. А според Аристотел познаващият превъзхожда познаваното.[14]

Всеобщата декларация не би била приложима, ако не съществуваше Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО). Сам ливанец, Малик не се страхува да говори за политическото първенство на Евроатлантика, като надежден гарант за сигурност в света. Под ‘сигурност’ той има предвид не просто отсъствие на външни заплахи, но и яснота за пределните основания на човешкото съществуване.[15] Но водещата роля на Запада е възможна и оправдана само ако се осъществява върху принципите, залегнали във Всеобщата декларация. Ако изневери на тези принципи, евроатлантическият свят не би бил състоятелен. По този път западният човек неизбежно ще срещне трудности и ще се налага да прави компромиси. Но това е същностна част от неговото историческо битие – да бъде изпитван, да показва, че може да удържа в погледа си и да поставя в правилната йерархия пределните основания и вторите причини.

5. Концепцията на Малик – политическо богословие?

Християнинът дипломат Малик е убеден, че Новият завет не постановява нещо определено за гражданското управление и за междудържавните отношения. Тази отношения са напълно вторични, акцидентални и периферни за историята на спасението.[16] Въпреки тази незаинтересованост на християнството обаче политическото от самото начало поглежда на Църквата по много сериозен начин. Както срещу Христос, така и срещу Петър и Павел се надига вълна на политическо преследване, която довежда и в трите случаи до политическо убийство. Църквата обаче не става реактивна спрямо политическия ред. Репресията не повлиява ни най-малко учението й. Това нежелание за въвличане, вместо да намали враждебността към християнството, я разпалва още повече. И когато светът на политическото мислел, че е удържал победа, избивайки най-видните учители на Църквата, Църквата тихо се надсмивала. Църквата се утешавала, знаейки, че точно такъв е планът на Бога и точно така трябва да стане. Нищо не показва, настоява Малик, по-красноречиво независимостта на Църквата от политиката и от международните отношения от факта, че Църквата израсна от смъртта на Христа и се подхранваше от кръвта на мъчениците.

Малик настоява върху разликата между християнското проникване на света и инфилтрирането на тотализиращите идеологии, на първо място комунизма, но също национализма и расизма, в съвременните политически системи. За Църквата няма нищо по-чуждо и противоприродно от властта. Обратно, комунистическите идеолози се опияняват от властта. Чрез манипулация на масите, чрез пропагандна война, чрез трикове, чрез подкопаване на политическата власт комунистическите водачи се домогват до властта. Новокръстеният християнин е нов човек – с нови идеи, нови цели, нови ценности и ново чувство за отговорност. Несъмнено, ако голям брой хора станат християни, дневният ред на обществото се променя. Ясно е също, че ако новопокръстеният е император, това ще промени живота на цялото общество. Църквата гледа благосклонно, когато светските властници приемат християнството, в т.ч. и когато съвременните тирани го правят. Но фактът на приемане или неприемане от страна на властимащите не влияе върху реалността на Църквата. Ако Константин не беше приел християнството през IV в., това по никакъв начин нямаше да разклати църковната вяра и християните биха чакали търпеливо още 1000 години преследване. Това е така, понеже даровете, които има Църквата – Писанието, Преданието, Приемството и Литургията – са напълно независими от политическия и международния ред.

Първостепенна задача на Църквата в международните отношения е от нея да израснат политици християни, дръзващи да разпънат християнската си съвест с кръста на политическите проблеми. Църквата приближава Христос до политика и приближава политика до Христос. Под „християнска съвест“ Малик разбира християнския възглед за човека, основан върху разбирането, че всяка отделна личност, независимо християнин или нехристиянин, е сътворен по образ и подобие на Бога. Ето защо всеки човек е въвлечен в самовластно участие в Божия живот чрез Божиите енергии – колкото и несъвършено да е това участие. Оттук именно произтича фундаменталното човешко достойнство, което пък овластява човека с определени фундаментални права и свободи.[17]

За Малик християнското осмисляне на концепцията за човешките права може да стане само при съизмерването на отделната човешката личност и световния политически ред. Разбира се, не всеки човек има еднакво важна роля за световната история. Но достойнството на всеки е толкова ценно, колкото цялата история. Никакви свещени институции, достопочтени локални традиции или пък теофанични топоси не могат да подменят отговорността на човека за спасението на света в Христа. Християнството със самото си съществуване предполага, че отделният човек не може да бъде обект на политиката и на международните отношения. Именно поради сюблимното значение на спасението на всеки отделен човек в Христа не може културните, локални и национални специфики да предефинират границите на човешката свобода. Фундаментът на човешките права трябва да бъде универсално признат, така че на никакво основание да не може да се пренебрегне.

Но това универсализиране не означава признаване на някакъв универсален сакрален топос. В този смисъл Всеобщата декларация не е факт на човешкото спасение. Възможността за упражняване на посочените в нея права е актуална за историята на спасението, но тази историческа актуалност е изцяло в полето на персоналната екзистенция на всеки отделен човек. Човешките права в никакъв смисъл не са осъществяване на Божието царство в историята. Те не са част от някакъв сакрален ред. И в крайна сметка, не са програма за политическо богословие.

6. Човешките права и небесната антропология на Малик

Макар че сами по себе си правата не са сакрални, тяхното упражняване не е безблагодатно. В този пункт Малик се различава например от йезуита и теоретик на религиозния плурализъм Джон Кортни Мъри. Според Мъри, когато се говори за религиозна свобода, разбирана като основоположно право на човека, трябва да се изходи от положението, че свободата, която правните институти на модерността осигуряват, не може да се отъждестви със свободата, която човек получава по благодат. Свободата, придадена на индивида от плуралистичната правна система, няма нищо общо със статуса на християнина като член на Църквата, т.е. тя няма нищо общо със свободата в Христа, с онази ἐλευθερία, за която св. ап. Павел казва, че е дарена на християните, но се губи лесно (Гал. 5, 1)[18]. „Още по-малко – пише Мъри – тази свобода има общо със статуса на твар пред лицето на Бога, като че ли човек би могъл да се освободи от властта на Бога – което е дори още по-абсурдно.“[19]

Разсъжденията на Малик тръгват от различна онтологическа позиция, която препраща към свободата в Христа. Най-напред той отхвърля екзистенциалната автономност на човешката природа, при която свободата се осъществява без благодатта.[20] Всяко упражняване на свободата, в т.ч. и гарантираното чрез правни норми, предполага еротично преживяване на стремежа към истинно битие, т.е. към Бога – преживяване, което е благодатен дар. В този смисъл никое упражняване на свободата не е безблагодатно. В същото време упражняването на свободата е свързано с отговорност, т.е. с волевото усвояване на битието в свобода. Поемането и носенето на тази отговорност също не е изолирано от общението с Бога. Напротив, то произтича от това общение и има за своя парадигма реализацията на човешката свобода в лицето на Христа. Перспективата, според която религиозната свобода е неотменен елемент не просто от съществуването, но и от истинното битие на човека, е христоцентрична.

Подходът на Малик към човешките права не се вписва в модела на конституционния консенсус. Не е необходим конституционен консенсус, свързан с някакво конкретно политико-правно тяло, за да се установят човешките права. Защото те са изначално положени. Не става дума и за обикновена материалноправна доктрина. Идеята за човешките права стъпва върху гранични и персоналистични категории, дефиниращи човека. В екзистенциална перспектива не е възможно разделяне на свободата на съвестта от свободата на действието в смисъла, в който например следреформационната правна доктрина в Европа разграничава „свобода на съвестта“ за принадлежност към определена религия от „свобода на упражняване на религия“. Без да изключва модулирането на формите за публично упражняване на свободата, концепцията необходимо предполага възможност за определени действия, а не просто възможност за пребиваване в интериорни нагласи.

Така фундирана, концепцията за правата на човека изключва индивидуализъм. Понеже правата могат да се упражняват единствено в рамките на колективни органи, трябва да има място за корпоративна вътрешна автономност. Това следва не от някакъв колективизъм – религиозен, национален или класов, а от перспективата на небесното съществуване, в която ние сме прозрачни за Бога, но и един за друг. Човешкото право не може да се сведе до вътрешния живот, без да се упражнява действено, но то не може и да е „мое право“, ако не е „твое право“, „наше право“ и „право на всички човеци“. Понеже, настоява Малик, ние се явяваме пред Божия съд не поединично, а един-с-друг.

В перспективата на небесната антропология на Чарлз Малик концепцията за човешките права трансцендира разделенията ‘частно-публично’, ‘сакрално-секуларно’, ‘централизъм-субсидиарност’, ‘справедливост-сигурност’, ‘мир-война’, ‘морал-волунтаризъм’, ‘автономност-регулация’.

 

 

---

[1] Фактологията в тази кратка биографична справка е взета от следните източници: Habib Malik (ed.), The Challenge of Human Rights. Charles Malik and the Universal Declaration, Oxford: Charles Malik Foundation, 2000, VII-VIII; David Johnston, Charles Malik, the UN, and Human Rights, online: http://www.humantrustees.org/blogs/ religion-and-human-rights/item/170-charles-malik; Glenn Mitoma, ‘Charles H. Malik and Human Rights: Notes on a Biography’, in: Biography, Vol. 33, No. 1, Personal Narrative & Political Discourse (winter2010), 225. Благодаря на д-р Петър Петков от Оксфорд (Риджънтс Парк), че насочи вниманието ми към личността на Чарлз Малик, както и за информацията относно архива, съхраняван в библиотеката на Конгреса на САЩ.

[2] Charles Malik, Christ and Crisis, Michigan: Acton Institute, 2015, 89.

[3] Пак там.

[4] Charles Malik, ‘Reflecting on the Declaration’, in: Habib Malik (ed.), The Challenge of Human Rights. Charles Malik and the Universal Declaration, Oxford: Charles Malik Foundation, 2000, 130.

[5] Charles Malik, ‘Spiritual Implicatrion of Universal Declaration’, in: Habib Malik (ed.), The Challenge of Human Rights. Charles Malik and the Universal Declaration, Oxford: Charles Malik Foundation, 2000, 135.

[6] Срвн. Rene Cassin, From the Ten Commandments to the Rights of Man, online: http://renecassin.over-blog.com/article-from-the-ten-commandments-to-the-rights-of-man-72080499.html

[7] Charlеs Malik, ‘The UDHR’, in: Frederik Nolde (ed.), Free and Equal, Geneva 1968, 11.

[8] Glenn Mitoma, ‘Charles H. Malik and Human Rights: Notes on a Biography’, in: Biography, Vol. 33, No. 1, Personal Narrative & Political Discourse (winter2010), 227.

[9] Charlеs Malik, ‘The UDHR’, in: Frederik Nolde (ed.), Free and Equal, Geneva 1968.

[10] Charles Malik, ‘The UDHR’, in: Free and Equal, Frederick Nolde (ed.), Geneva 1968, 11.

[11] Пак там.

[12] Пак там.

[13] Charles Malik, Man in the Struggle for Peace, New York: Harper&Row, 1963, XVI.

[14] Вж. Чарлз Малик, Метафизика на свободата, в настоящия брой на списанието.

[15] Charles Malik, ‘Christian Morals in International Affairs’, in: Frank Baker (ed.), Christian Perspectives on Contemporary Culture New York: Twayne Publishers, 1962, 107.

 [16]Пак там, 105.

[17] Пак там, 113.

[18] John Courtney Murray, The Problem of Religous Freedom, Westminster; Maryland: The Newman Press, 1965, 23.

[19] Пак там.

[20] Тук може да се открие своебразен синтез на Августиновото разбиране за волевото действие и православния енергиен модел, но това не е предмет на настоящото изложение. Августин е един от любимите богослови на Малик, наред със св. Йоан Златоуст.