Проф. Климентина Иванова е български филолог и текстолог, един от изтъкнатите изследователи на старобългарската литература. В Института за литература работи повече от четвърт век (1969–1974, 1976–1995) като литературен сътрудник (1969), научен сътрудник (1980), ст.н.с. II ст. (1986). Дисертацията й е посветена на „Агиографската продукция на Търновската книжовна школа“ (1980). В периода 1973–1976 г. е изселена в Дулово заради „разпространяване на вражеска литература“ и е върната в София след лично застъпничество на акад. Дмитрий Лихачов пред Тодор Живков. Доцент (1995) и професор в СУ „Св. Климент Охридски“ (2003). Член на редакционната колегия на Кирило-методиевската енциклопедия. Автор на книгите: Климент Охридски: Библиография 1878–1944 (1966), Български, сръбски и молдо-влахийски кирилски ръкописи в сбирката на М. П. Погодин (1981), В началото бе книгата: Книга за старобългарските ръкописи (1983); Патриарх Евтимий, София (1986) и др. Носител на Почетният знак на Софийския университет със синя лента (2005).

 

 

Св. синод обяви, че пристъпва към канонизацията на епископ Константин Преславски – голям български книжовник, за когото е знайно твърде малко. Затова ви моля да разкажете за него – защо се предприемат стъпки именно за неговата канонизация?

Константин Преславски е един от учениците на Светите братя, по-точно „ученик Методиев“, както се казва в изворите. За него имаме малко извори, още по-малко са онези, които можем да сметнем за достоверни. Ако има нещо, което обогатява неговия образ и го очертава като една сянка на фона на епохата, това е творчеството му. Чрез него можем да разберем какъв невероятен талант е бил той – заедно със св. Климент и Йоан Екзарх. Те са първите архиереи на Българската църква, които изграждат и нейното лице, и нейната духовност, и нейната сила. Заедно, разбира се, със св. княз Борис и цар Симеон, но това е една епоха, в която почти всички книжовни изяви просто граничат с чудо. Представете си само колко духовно наситен е този период: от есента на 885 г., когато с писмото на папа Стефан се нарежда всички ученици на Методий да бъдат изгонени, ако проповядват „ереста“ на своя учител, до 893 г., когато се появява Учителното евангелие от Константин Преславски, а между тях е и творчеството на св. Климент Охридски. Тоест до 927 г., когато умира цар Симеон и е наследен от своя син цар Петър, имаме внушителна книжовна продукция, която, макар и в умален вид, възпроизвежда в преводи част от византийска книжовност от ІV в. до ІХ в.

Как става възможно това, и то в толкова кратък период?

Възможно е, защото е било налице силно желание да се покаже, че славяните – всички ученици на Светите братя все още говорят за славяни, не за българи или за друга народност – че именно славяните са получили Божествените дарове на Словото. На първо място, дарът на кръщението, а на второ – дарът на разумното, понятното възприемане на християнското кръщение и тази религия. Доколко са го разбирали всички, е друг въпрос. Но несъмнено равнището на грамотността сред новоръкоположеното, създаващото се духовенство, е било не само високо, то е било и плодотворно. В Житието на св. Климент от Теофилакт Охридски се споменава, че светецът е обучил за свещеници около 3500 ученици.

Може да си представите как по цялата тази огромна територия – нека си припомним, че тогава на юг държавата е малко по-стеснена, но на север се е простирала до Карпатите, граничили сме с много по-далечни места, които днес са в Сърбия, Трансилвания – цялата тази територия и нейното население е трябвало да получи по някакъв начин онова, което е било наредено и установено от княз Борис и от цар Симеон. От 893 г. славянският език, прокуден с най-жестоки мерки от земите на западните славяни, става не само апостолически, църковен език, той става език на държавата, език на книжовността.

Знаете, че когато св. Кирил написва своята азбука той записва буквата А на глаголическата азбука като кръст. И понеже започва с „Искони бе слово“, тоест започва с Евангелието на Йоан, защото такава е подредбата на Изборното евангелие, за буквите И и С – които са едновременно съкращение на Иисус, той използва два знака, които са дълбоко свързани с цялата история на християнска Византия и се срещат още в съчиненията на Григорий Назиански: кръга, символ на изгряващото слънце („Христос, праведното слънце“), и равностранния триъгълник, символа на Троицата. И-то е кръг с триъгълник, а С-то триъгълник с кръг отгоре. Съберете това с кръста и ще видите, че св. Кирил сътворява своя авторска азбука. Той внимателно обмисля как да направи така, че в никакъв случай да не бъде обвинен в ерес. Спомнете си, в неговото Житие има един знаменателен момент. Императорът му казва, когато го изпраща при Ростислав: „Зная, философе, че ти си уморен… но никой друг не може да свърши тази работа…“. А св. Кирил отговоря: „С радост ще отида там, стига само да имат писменост на своя език“. Императорът отговоря: „И баща ми, и дядо ми са търсили, но не са могли да намерят“. „Кой може тогава – пита философът – да пише думите си на вода и да си спечели име на еретик?“

Излиза, че самият св. Кирил дава на славянството подтик да гледа на собствения си език – който ние днес така сме развалили – като на нещо дадено му свише, дадено му от Христос, за да може хората да разбират всичко. Като на нещо, за което св. Кирил, перифразирайки думите на апостол Павел, казва в Проглас към Евангелието: „отправяйки молитвите си Богу, бих искал думи пет да изрека, но всички братя да ги разберат, отколкото безброй слова неясни“.

Ала все пак какво конкретно знаем за Константин Преславски?

Знаем, че е „ученик Методиев“. Знаем, че най-вероятно е бил един от презвитерите, ръкоположени в Рим, но никъде името му не споменава пряко. Убедена съм, че придружава Методий, когато той дошъл в Константинопол през 881–882 г., за да даде отчет пред императора и патриарха, след като толкова време с брат си са били мисионери сред западните славяни. Агиографът (вероятно св. Климент) говори, че тогава св. Методий „оставил книги и ученици“. За какво са им трябвали на императора и патриарха „книги и ученици“, ако не за да ги проводят при княз Борис? Това е моментът, когато отношенията между Византия и България се затоплят след много остра конфронтация. И се предполага, че един от тези оставени в Константинопол ученици е бил Константин Преславски. Аз също смятам така, но все пак нямаме категорично потвърждение.

Коя година той се връща в България?

Може би още в 882 г., също хипотетично, разбира се.

И става епископ?

Не веднага. Какъв епископ може да стане, когато по това време и поне до 893 г. висшето духовенство в България е било гръцко. Всъщност през цялото това време тихомълком, кротко, изглежда без много изяви, владетелите на България са се опитвали да подготвят страната за този обрат – за създаване на самостоятелна църква със собствени архиереи, собствено духовенство и да започне служението на славянски език. Обемистото творчество на Константин Преславски ни задължава да търсим следите му отрано, но той не е бил измежду учениците, изгонени от Моравия и преминали през страшните моменти, докато пресекат Дунава и стигнат до Белград.

Това поне се знае със сигурност, така ли?

Това е сигурно. Св. Климент, св. Наум и св. Ангеларий са били изгонени – по думите на Теофилакт Охридски – от войниците, „хора жестоки, защото бяха немци“, към което се добавя и заповедта на владетеля – „изгониха светите хора“ – цитирам по памет – „на леда, когато дърво и камък се пукаха от студ. А те тръгнаха за България, за България мислеха и се надяваха, че България ще има даде успокоение“. Вярно е, че това е писано в по-късно време, но несъмнено Теофилакт е имал подръка някакъв български извор, защото е много конкретен при предаването на събитията. Следователно Константин не е един от изгонените ученици. Друга част от учениците са били продадени в робство и императорът ги е изкупил всичките – имам предвид имп. Василий Македонец. Но ми се струва, че Константин не е бил и сред тях, защото изглежда, че е донесъл със себе си някакви книги, а не би могъл като роб да притежава каквото и да е. А в изворите се говори, че при оставените на императора ученици имало книги. По онова време книгите, вече преведени от Светите братя, са Апостолът, Евангелието, Псалтирът и Служебен чин, най-вероятно вид Требник или Евхологий. Както виждате, на всяка крачка изниква въпрос. И в тази тъмнина ние можем да прогледнем или чрез машината на времето, каквато нямаме, или чрез другата машина на времето, каквато са ръкописите.

Знаем, че Константин Преславски е бил презвитер със сигурност. Знаем, че той пише и превежда много отрано, превежда свободно. Създава свои собствени песнопения, със славянски акростих. Това става около или преди 893 г. и той си позволява да вземе за модел не друг, а св. Йоан Дамаскин и неговия прочут Рождественски канон, който е в ямбическо стихосложение. Константин Преславски прави великолепно свое произведение, спазвайки акростиха, но не акростиха на св. Йоан Дамаскин, а своя собствен акростих. И тъкмо това произведение ни доказва, че е бил презвитер, защото в акростиха четем: пение „Константина попа“, сиреч той нарича сам себе си поп. А епископ става през 893 г. Вероятно скоро след идването си в България Константин Преславски създава хвалебствено песнопение и за св. Методий – в Канона за учителя си той вплита акростих „Добре, Методие, те възпявам. Константин“.

Какво знаем след това за него? Знаем, че през 892–893 г. или 891–892 г., но във всеки случай на границата преди приемането на славянския за официален език той написва своето Учително евангелие. Това е компилативен труд. Приели сме, че уводните, встъпителните думи са негови, както и катехизистичната част в края. А Учителното евангелие е всъщност сборник с проповеди за неделите през цялата година – 51 беседи, колкото са били неделите през тази година. Предшества се от прозаичен предговор и от прочутата Азбучна молитва. Всъщност точно това и само това знаехме преди за Константин Преславски. Това сме учили аз и моите колеги, това са учили и студентите след нас. Знаехме, че той е проповедник, че е превел Четири слова срещу арианите от св. Атанасий Александрийски, но нямаме български преписи от превода. Той се разпространява в Русия. Факт е, че старобългарските ръкописи често се преписват в Русия след ХV век, така че първото българско влияние върху руската книжнина се усилва по времето на т.нар. „Второ южнославянско влияние“.

И какво ново се открива от Константин Преславски сред ръкописите от ХV век?

През ХV в. по руските земи започват да се търсят неща, изнесени от България. Няма да навлизам в темата дали царската библиотека от Преслав е била в Киев, оттам къде е била пренесена или е била разпръсната, но факт е, че започват да се търсят и преписват текстовете от ІХ и Х в. – появява се Шестодневът на Йоан Екзарх, от тогава са и преписите на Четири слова срещу арианите. Трите слова са си негови, четвъртото е псевдоепиграф, но освен това има и едно голямо слово за Пасха, което е всъщност послание на архиепископа. Първият руски препис е от края на ХV век, от 1489 г. Тогава новгородският епископ Герасим възлага на своя брат Митя Поповка да препише св. Атанасий: „от стари книги, от български, а да препиша ми заповяда дума по дума“. И там в края на книгата се казва следното: Тия благочестиви книги преведе по поръка на нашия български княз Симеон на славянски език от гръцки епископ Константин, ученик на Методий – оттук знаем, че е „ученик Методиев“ – архиепископ на Моравия, в годината от сътворението на света 6414 (906), индикт 10. По поръка на същия княз ги преписа черноризец Тудор Доксов на устието на Тича в годината 6415 (907), индикт 14, гдето е съградена от същия княз светата златна нова черква. В същата година почина на 2 май, в събота вечерта, Божият раб, бащата на този княз, живеещ с чиста вяра и правоверното изповедание на нашия Господ Иисус Христос. Това бе великият, честният и благоверният наш господар българският княз на име Борис, чието християнско име бе Михаил. Този Борис покръсти българите в годината етх бехти.

Това е един от малкото случаи, когато византийското леточисление е редом с прабългарското. И оттук знаем, че св. княз Борис е починал на 2 май. Само оттук. Нямаме дори негово житие, дори месецословно споменаване. И ако не беше тази приписка, която дори не е оригинал, а препис, нямаше да го знаем.

В друга приписка към руски препис на Катехизис от Кирил Йерусалимски, която е по-неясна, също има следи от нашия автор – в нея се чете името Константин и се споменава Тодор. Не е съвсем ясно, но тези, които са проучвали езика, са категорични, че той носи белезите на ранен старобългарски език, че е възможно преводът да е Константинов, а преписът – на Тудор Доксов. Отново хипотеза. Това са нещата, които знаехме. Службата за св. Методий, Учителното евангелие с Абучната молитва и двата превода в руски ръкописи, вторият от които не е сигурен. Това бяха нашите представи за делото на книжовника епископ Константин Преславски. По-възрастните хора помнят политическата обстановка, при която в университетите се изучаваше българското минало. Акцентът падаше върху „светското“, върху еретическите движения, текстовете се анализираха извън органичната им връзка с християнството. Това, за което ние четяхме, бяха главно исторически факти, които трябваше да повдигнат нашето самочувствие, да ни направят горди, че „и ний сме дали нещо на света“, а богослужебните текстове се изучаваха от езиковедите, в България имаше отлична лингвистична школа. Ние имахме късмет, защото и в старата литература ни преподаваше проф. П. Динеков. Средновековната литература постепенно ни увлече. Най-доброто беше, че само в старата литература можехме да изучаваме творбите на нашите книжовници и да публикуваме изследвания, без да започваме с цитати от Ленин, Сталин и Димитров. Освен това знаете, че около 1300-та годишнина на българската държава Средновековието „стана мода“ сред наследниците на големите комунистически родове. Тоест в тази област ние можехме да си работим без особени спънки, сериозно и обективно.

Откъде тогава се появиха новите съчинения на Константин Преславски?

Това е чудото, с което искам да ви запозная, защото дори нашите синодални отци не са съвсем наясно с него; и те са учили същото като нас. Както казах, през 70-те години на ХХ в. повече се интересувахме от агиография (житийна литература), отчасти от риторика (слова и жития), главно от съдържанието и историческите факти в тях. Как се откриха новите текстове? Просто му дойде времето. В България бяха навлезли книгите на Дмитрий Сергеевич Лихачов, който реабилитира българския принос в духовния живот на Европа („България – държава на Духа“), реабилитира исихазма, заговори за красотата на църковната поезия, за школата на Патриарх Евтимий. Всичко това е известно. И така ние започнахме „да се вчитаме“ и в църковната поезия. Дойде редът на третия голям дял от средновековната книжнина, на химнографията (църковната, служебната поезия). Точно тогава започнаха своя научен път двама наши колеги – и двамата с богословско и филологическо образование – Стефан Кожухаров и Георги Попов. Стефан Кожухаров (за съжаление той ни напусна рано) откри за науката св. Наум Охридски като химнограф и автор на канон за св. ап. Андрей, а проф. Георги Попов започна текстологическо проучване на един изключително интересен ръкопис – Битолския триод, и се доближаваше до необикновени открития, с които щеше да прослави Константин Преславски, да представи удивителни аспекти от поетическото дело на св. Климент и да постави началото на нов етап в палеославистиката.

На мене също ми провървя, получих покана да специализирам за повече от година в Института за руска литература, в Сектора на Лихачов. Една от идеите на Дмитрий Сергеевич бе, че българите трябва да запознаят с многото ръкописи, намиращи се на територията на Русия, особено в Москва и Петербург (Ленинград). Той започна да кани български медиевисти на работа или на конференции. И през 1968 г., когато бях в Петербург, имах възможност да работя и в Москва. Там сред минеите (сборници с песнопения според датите на църковната година) търсех български служби – за св. Иван Рилски, за св. Петка, за св. Иларион Мъгленски. Знанията ми за структурата и функцията на богослужебната поезия бяха доста повърхностни, така че когато видях три стиха, започващи с А, Б, В, не им обърнах кой знае какво внимание. Прелистих две страници – виждам Г, Д, Е и така нататък – строфи в азбучен ред, и то с глаголическа подредба на буквите. И така се откриха два азбучни акростиха, прославящи Рождество Христово и Богоявление. За мене това беше нещо невидяно, но за Георги Попов, който наистина познаваше тази материя, то бе сигнал. Когато изнасях доклад за тези азбучни стихове, той дойде и ми каза: „Благодаря ти, но в този ръкопис предполагам, че има още много неща“. И той щеше да ги открие.

Как разбрахте, че става дума за акростих на Константин Преславски?

Никъде не го пише, но има много общи неща с Азбучната молитва. Глаголическият ред и част от думите, образуващи акростиха, които познаваме от Азбучната молитва, ги има и в азбучните акростихове. За мене това е сигурно. Близостта е показателна. Разчитането на двата акростиха бе важно, но много по-важни са откритията на Г. Попов и най-голямото от тях – една декламационна поетична творба, съставена от първите букви на всеки тропар в Постния триод (сборник с църковни песнопения за подвижния, пасхалния календар). Тя е възстановена от нашия именит учен въз основа на дълга и прецизна работа върху текста на най-стария превод на Триода (от ІХ – началото на Х в.). Георги Попов разказваше как сравнявал всеки триоден тропар (стих) с гръцкото му съответствие, а когато не намирал такова, преписвал тропарите един след друг, за да търси другаде. И изведнъж забелязал, че първите им букви образуват свързан, и то поетичен текст. Отначало разчел десетина реда от образуваната творба, после в продължение на няколко години неуморно издирвал стари триоди, сравнявал текстовете, попълвал липсите. И така постепенно намерил голямата част от цикъла, извадил на бял свят същински бисер на старобългарската духовна поезия, който започвал с „Гранеса добри Константинови“ („Стихове добри Константинови“). Георги Попов реконструира около 440 стиха, разчел ги от Службите за Първата седмица на Великия пост нататък. Той доказа авторството на Константин Преславски и за други песнопения – за седални и стихири на Четиридесетница; откри и цикли за Рождество Христово и Богоявление (с акростих „Хвалебствени песни Константинови“). За предпразненството на Успение Богородично Попов намери акростих с името Константин. След него и Стефан Кожухаров откри един Канон за архистратига Михаил с акростих „Достойно е да се възпява Архистратигът. Константин“. Какъв извор на църковна поезия, какъв полет на словесното майсторство само няколко десетилетия след началото на славянската писменост!

 Но несъмнено най-забележително творение на Преславския епископ е цикълът Стихове добри Константинови. Анализът му показва, че като заменя част от преводните тропари със свои, авторът успешно преодолява трудността при написването му, необходимостта да се спазват едновременно мотивите на всяка седмица и на всеки ден от нея; ритмиката е издържана, а образуваната от първите букви на многобройните тропари (строфи) творба е възторжено ликуване, че славяните вече имат своя писменост и възхваляват Бога на своя език, че през поста всички славяни се сбират, за да се отдадат на молитвена радост. Такава сложно словосъплитане няма дори във Византия, а както бележи и самият Г. Попов, това е постижение „не само на старобългарската, но и на цялата средновековна християнска поезия“.

Ето текста на този акростих – на места тропарите са изгубени и първите им букви не могат да се възстановят, последните два или три стиха липсват, защото те са били за приближаващите Лазаровден и Цветница, а още през Х в., по времето на цар Петър, най-старият текст на Триода започва да се редактира при сравнение с гръцкия текст и отделни тропари да се превеждат наново.

Стихове добри Константинови

Прослава кръстна и апостолска.

Това слово добро…

към този труд…

похвалата добра и пеенето – много

и кръстното най-вече. Добре е Богу да пеем!

Каноните тез свети на [нашето] покаяние,

добре е да се пеят и Бог да се прославя

по цялата земя. Сберете се, славяни,

Христа възпявайте и ето днес славете

дървото кръстно [вие, що сте] верни –

спасение [е то], сковано на земята.

Приеми, мой Боже, тази малка песен

И сили ми дари врага да победя

със този пост! Страдалческата песен,

тя песен е добра, защото е красива,

защото Божий дар е, затова да славим

Христа, да викаме…

 

С други думи – откриваме епископ Константин Преславски като Отец на Църквата.

Той е българският св. Йоан Дамаскин. Използва модела, но го прави по своя си начин и го пише на глаголица. И това – само около 30 години след покръстването и приблизително толкова, откакто славяните получават писменост и азбука. Ще цитирам само три стиха от възстановеното четене на Азбучната молитва: Тридесет години са, славянско племе, / откак към кръщение се обърнаха всички /, които искат да се нарекат Твои хора.

Вероятно вие ще пишете житието му, но ще ви попитат за чудото. Кое е чудото?

Да, чудото е неизменна част от основанията за канонизация. Могат да ме попитат – и с право – защото са канонизирани и св. Горазд, и св. Ангеларий, за които знаем съвсем малко. А защо не е канонизиран Константин Преславски? При това по същото време, когато св. Климент става епископ на „Долната земя“, Константин Преславски е ръкоположен за епископ на земите на Северна България, земите на север от Хемус. Следователно е бил достоен. Едно обяснение е, че той е бил по-млад, след св. Методий негов съратник е св. Наум. (Константин Преславски се обръща към него с „брате Науме“.) Вероятно Преславският епископ е взел участие в канонизацията на Седмочислениците, а когато и той на свой ред е преминал при Бога, неговата памет бързо се е заличила при жестоките обстоятелства, унищожили Преслав, унищожили не само гробовете и мощите, но и спомените и преданията. Такава е съдбовната участ на Първото царство. Всичко е разорено. Ако някъде споменът и почитанието се бяха запазили, може би наши небесни закрилници биха били и други Кирило-Методиеви следовници. Но ние нямаме ранна култова традиция дори за цар Борис.

Това ли е чудото – съхраняването на вярата в трудни време, препредаването й?

Чудо е самото дело на Константин Преславски. След него нишката е прекъсната. Няма спомен, няма предания за него, няма това, което имаме в Македония със св. Наум и св. Климент. Няма Теофилакт Охридски, който да напише житие, нищо няма. Изчезва една личност, която е от най-заслужилите, за да имаме нашата вяра и нашия език. И сега ние можем само да се учим от него и от другите първи просветители.

За мен това е чудото – преоткриването на книжовното дело на Константин Преславски в наши дни. Чудо е това, че той ни е върнат чак в ХХ в. от благородни, благочестиви и безкрайно трудолюбиви в името на Христа хора като Георги Попов и Стефан Кожухаров.

В този смисъл намерението на Св. синод на БПЦ е и въздаването на справедливост към един от първите големи архиереи на църквата ни?

Не ние, човеците, въздаваме справедливост тук. За мен е чудо, че Божественото откровение позволи след толкова векове да се открият всички тези възхвали на писмеността, която е дадена на славяните, за да запазят своята духовна сила, както казва и Константин Преславски – „сберете се, славяни, възпявайте Бога“ и Го възпявайте на собствен език. Позволявам си да мисля, че откриването на всички боговдъхновени текстове на Константин Преславски, пък и на св. Климент, неслучайно е дадено в наши дни – като опора и щит срещу бездуховността.