Едно от най-обсъжданите събития в последните месеци е предложението за ратификация на „Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие“ (т.нар. „Истанбулска конвенция“). Въпросите, които този текст предизвика в българското обществено пространство, преминаха границите на тематично заложената контекстова рамка, а именно възможностите за предотвратяване на насилие над личността от всякакъв вид, осигуряването на защита и подкрепа за хората, претърпели или станали свидетели на насилие, акцентиране върху насилието над жени и домашното насилие с цел неговата превенция, осигуряване на законови рамки и механизми, които да осигурят адекватна защита на личността и нейното достойнство от всички форми на агресия и тормоз, основан на пола. Заобикалайки цялата тази проблематика, дебатът се прехвърли върху въпросите на пола, половото самоопределяне, сексуалната ориентация и всички производни от това теми в техния социален, юридически, а и политически контекст.

Дискусиите в определена форма се политизираха във вечните опозиции – ляво и дясно, България и Европа, Изток и Запад, националисти и антинационалисти, традиционалисти и нетрадиционалисти и т.н., без изобщо да бъдат поставени реалните измерения на проблемите, засегнати в конвенцията. На практика не се състоя широка обществена дискусия, анализираща проблемите на жените, претърпели насилие, на децата, претърпели или станали свидетели на насилие, на настоящите законови рамки и формите за тяхното оптимизиране и др. Факт е, че много от изказващите се и заемащи позиции по въпроса за Истанбулската конвенция нямат дълбоки представи от нейното съдържание, от възможните въздействия в юридически план при нейното прилагане. В публичната риторика се вплетоха политически интереси, търсещи противопоставяне на всяка цена и извеждане на политически дивиденти чрез вплитане на идеи за националност, традиционност, законова база, Конституция, обществени порядки и др. В този контекст при дискусиите политиците не зададоха ясен критерий за същността на Конвенцията, нейните цели, функционалността й в българското законодателство, нито определиха параметрите на дебата по същество. В същността на обществените обсъждания проблемите на претърпелите насилие жени и рискови групи, възможностите за оказване на помощ, за функционирането на защитените жилища, за тяхната ефективност, за формите на превенция на насилието чрез образователните, възпитателните и информационните средства отсъстваше.

Това изведе на преден план дебатите (но отново не по същество) за това що е „джендър“, за половата определеност, смяната на пола, трансвестизма, нестандартната сексуална ориентация, за гей браковете и осиновяването на деца от гей двойки, за половото възпитание в контекста на образователната система и много други. Основните понятия като джендър, стереотипна и нестереотипна роля на половете, социален пол и т.н., които послужиха за извеждането на цялата тази проблематика от дебата за превенцията на насилието над жени, бяха нееднозначно дефинирани и вкарани в обсъжданията, задавайки неясни или трудно отличими обществени очаквания към самата конвенция. По този начин в някаква степен политиците злоупотребиха с дебатите, бягайки от ясната и конкретна юридическа база, прехвърляйки отговорността към Конституционния съд и въвеждайки дори идеята за референдум по темата, но не и връщайки дебата в руслото на полемизиране на проблема с насилието над жени. Никой не пое отговорността за реален и смислен дебат, за анализ на юридическите възможности, които предпоставя евентуалната ратификация, за релевантността на българското законодателство към Конвенцията.

Отчетливо в дебатите по темата се включиха основните религиозни общности в България – Българската православна църква, Католическата църква, различни протестантски църковни общности, мюсюлманското вероизповедание и др., заемайки сходни и припокриващи се позиции срещу ратификацията на Истанбулската конвенция. Св. синод на БПЦ излезе със становище и обръщение по темата, както и реши във всички храмове и манастири да се отслужват богослужения за усърдна молитва против приемането на Конвенцията. По този ясно изразен начин висшето духовенство представи сериозните си резерви към приемането и ратификацията на спорния документ. Юридически обоснованото становище на Св. синод върху Конвенцията изведе на преден план сериозното и основателно безпокойство на синодалните архиереи относно бъдещото прилагане на Конвенцията в правния мир, изменение на законовата база, въвеждането на нови понятия, както и практики, до които може да се стигне при тълкувателни съдебни решения.

Като източник на тези идеи, Св. синод на БПЦ и неговите правни съветници посочиха конкретни и двусмислени параграфи и алинеи, наблягайки на възможността за тяхно повратно тълкуване и възприемайки ги за средство за прокарване на т.нар. „джендър идеология“ в законодателството, в образователната система, в сферата на културата и традициите. В своето изложение Св. синод отбеляза, че осъжда всяка проява на насилие като несъвместима с християнския мироглед. Този изцяло юридически подход на висшето духовенство се оказа полезен в предотвратяването на различни правни последици, които биха могли да настъпят след ратифицирането на конвенцията, и по този начин получи одобрението на широк кръг интелектуалци, общественици, политици, както и на голяма част от обикновените миряни. В същото време обаче тази позиция на архиереите на БПЦ остана сякаш идейно и духовно незавършена. Навлизането единствено в правната проблематика по темата може да се възприеме по-скоро като търсене на юридическо елиминиране на проблем, който на практика не се свежда само и единствено до правните му параметри, а има своите социални измерения. Проблемите, които Св. синод повдига, и тези, които не повдига, срещат в еднаква степен пасивността на духовенството при тяхното дефиниране, анализиране и търсене на адекватни и работещи решения.

Ако Църквата в лицето на Св. синод се обявява срещу „джендър политиката“, то липсва отговорът на въпроса как духовенството се отнася към хората, които изпитват обърканост в това да се идентифицират със своя биологичен пол, как им помага, как ги социализира, как ги въцърковява. От биологична гледна точка полът е ясно определен и дори в случаите, когато в развитието на човешкия организъм се проявят полови белези и на противоположния пол, то първият е почти изцяло доминиращ, от което следва, че проблемите с половото самоопределяне преминават в сферата на психологията. Те са духовен проблем, на който трябва да се търси духовно решение, а хората, които изпитват тези проблеми, трябва да получат духовна подкрепа. Ресурсът на Църквата в тази посока е голям, като се има предвид колко духовници в своето служение активно работят с хора и чрез основите на вярата се опитват да им помогнат в намирането на решения за техните проблеми. В същото време ресурсът е и ограничен, защото проблемите на пола, на сексуалната ориентация, на трансвестизма изискват една по-сериозна психологическа подготовка, която голяма част от свещениците не получават в богословските факултети.

Ако в съвременното общество наблюдаваме публично експониране на модели на поведение, които „рушат стереотипи“, целенасочено преминавайки различни граници на общоприетото (смяна на пол, полова неопределеност, визуална смесеност на външните полови черти в конкретно лице, демонстриране на сексуална различност и други), за да получат определено медийно внимание, популярност и висок рейтинг, то много повече членове на обществото претърпяват кризата на своето полово себевъзприемане като лична, вътрешна и преди всичко духовна криза. В много от тези случаи семейната и социалната среда са довели до кризисен момент във възприятията по отношение на иначе биологично ясно определената принадлежност. Често пъти това е резултат на претърпяно насилие – сексуално, психологическо, следствие на малтретиране, тормоз. Нерядко тези хора са били свидетели на насилие, поведенческа анормалност в семейството, в социалната среда, която отчетливо е белязала техния мироглед. Естествените възприятия на тези хора са объркани до степента на усъмняване във всяко нещо, касаещо личностното усещане, себеизявата, възприемането на заобикалящия свят и способността за собствено адекватно позициониране в него.

В този контекст Църквата е призвана да окаже помощ в духовен, но и в един по-тесен специализиран план. Факт е, че проблемите на половата идентичност, сексуалната ориентация и други не са приоритетно анализирани в църковните среди, от които се формулира и политиката на Църквата към определените социални групи. Няма работни екипи от свещеници и психолози, които да дебатират проблема, да търсят решения и практически да оказват помощ. В Църквата няма социални центрове, които да оказват подкрепа на хората, които претърпяват екзистенциална криза на своята идентичност (в случая полова). Такива могат да съществуват към енорийски центрове, митрополии, архиерейски наместничества, прицърковни неправителствени организации. Енорийските храмове и църковните общности са естествена социална среда, в която човек да намира помощ и разбиране, след като вече е получил специализирана подкрепа от подготвени лица. Редно е в Църквата да работи програма за обучаване на свещеници със съответната психологическа подготовка, които да решават проблемите на половата идентичност, на екзистенциалните личностни кризи, които са резултат от пола.

Много често обществото не си дава сметката за размерите на вътрешната криза на човек, който изпитва проблеми да се идентифицира със собствения си пол. Тези хора изпитват сериозно вътрешно сътресение, когато самите те не са наясно със себе си, желанията си, влечението си. Те изпитват духовна празнота, духовен глад и когато не получат отговора, който търсят, могат да навредят на себе си, да допуснат да станат обект на външно насилие, да се самонаранят, да изпаднат в крайности, да прибягнат към наркотични средства и други деструктивни състояния. В този контекст духовенството е призвано да дава отговори, но не в параметрите единствено на личното осъждане на грешниците за греховете (много от тези хора имат съзнанието за вяра и грях и поради това не възприемат себе си в църковна среда, поради лично недостойнство), а чрез разговори, оказване на подкрепа, разбиране, чрез подготовка да се поведе дебат за смисъла на живота, за посоката, за екзистенциалните въпроси, стъпвайки на духовните евангелски извори, но и чрез ясното осъзнаване на дълбоката психологическа криза, в която тези хора са изпаднали. Техният духовен глад трябва да бъде насочен в естествените рамки на духовното осмисляне на живота, което не води до отчаяние и вътрешни кризи, но това трябва да става без натиск, без принуда, без осъждане.

В това отношение организационна роля има висшият клир в Българската православна църква, който може да подбере подходящите духовници, които да получат необходимата допълнителна психологическа и социална подготовка, да се оформят центрове за подкрепа, за да може, когато един мирянин или духовник бъде потърсен от човек, изпаднал в криза на личностното самоопределяне, да бъде насочен към съответния център за духовна и терапевтична подкрепа. Както има болнични свещеници, затворнически свещеници, в началото на века е имало военни свещеници, и всяка една от тези групи духовници има необходимата подготовка за служение в съответната социална сфера, с познаване на нейните специфики и отговорности, така трябва да има духовници, които да разбират и да отговарят на проблемите на пола и половата идентичност, за да могат да оказват така необходимата духовна подкрепа.

Противопоставяйки се на спорните моменти в Истанбулската конвенция, Св. синод осъжда и всяка форма на насилие над жени и домашното насилие като несъвместима с евангелските добродетели, неестествено поведение за всеки „здравомислещ Христов човек“. Темата за борбата с насилието над жени и превенцията на домашното насилие, върху която се гради цялото съдържание на юридическия документ, е твърде повърхностно засегната в изложението на Св. синод. Дълбочината на посочената проблематика не е анализирана, не се дава сериозна духовна оценка, не се обръща внимание на препоръчителните текстове за законодателни инициативи, които недвусмислено и безспорно се отнасят само и единствено до насилието над жени и домашното насилие. Очевидните пропуски в юридическата база в българското законодателство, тромавите институционални мерки и неефективното осъществяване на защита на хората (най-често жени), подложени на домашно насилие, не попадат в обсега на юридическия анализ на Св. синод. Остава неприятното впечатление, че църковното ръководство не е ангажирано с тази проблематика, не предявява юридически претенции към законодателната власт в същото пропорционално съотношение, както по въпросите за „джендър идеологията“.

Общественото ни е привикнало да вижда медийното отразяване на домашното насилие в най-малки детайли. Всеки случай на жестока агресия изпълва новинарските и коментаторски емисии, привнасяйки все повече подробности и детайли в дълбочина. Социалният резултат от това е, от една страна, преповтаряне на някои поведенчески модели, от друга страна, привикване към заобикалящото ни насилие. Колкото и да говорим за превенция и за подходи в това отношение – те са неефективни. Затова е и странно, че с лекота духовенството подминава тази тема. Осъждайки насилието в два параграфа в своето становище, Св. синод на БПЦ не отговори на редица поставени въпроси и предизвикателства.

Не става ясно, осъждайки агресията в домашна среда, как Църквата помага на жените, претърпели насилие, на семействата, станали обект на агресивно поведение, на децата, свидетели или рецепиенти на крайните форми на жестокост. Ако Църквата възпитава в добродетели, е редно духовенството да си даде ясна равносметка до каква степен е резултатна неговата проповед. Как посланията на свещенослужителите достигат до отделния човек, как се възприемат, вписват ли се в неговия мироглед. Проповедта на Църквата днес не е достатъчно насочена към съвременните проблеми на отделния човек. Където я има, често пъти е архаизирана или по задължение и не отговаря на духовните потребности на съвременния българин. Проповедта не променя светогледа му към по-добро, не вкарва дълбочина и смисъл в живота му и не го облагородява нравствено.

Духовното обновление на личността посредством библейските истини, предадени ни от Богочовека Христос, посредством служението на духовенството, неговия пример и проповед, са ключът към изграждане на нравствена устойчивост в обществото. Ако Църквата се ограничава само с осъдителната риторика, то тази словесна изразност отдавна не се вписва в светоусещането на модерния човек. За него личният досег, емпиричното възприятие, осмислянето на дълбочината на опознаваната материя са ключови за нейното приемане или отхвърляне. Затова и осъдителното говорене не получава идейно възприемане, а от масовия човек е тотално отхвърлено. Ако Църквата отхвърля нещо в духовен или социален план, то тя трябва да предложи и своята опитност в тази сфера. Ако Св. синод осъжда, макар и твърде лаконично, насилието над жени и формите на домашно насилие, е редно да предложи своите мерки, базирани на практиката й в превенцията и борбата срещу това насилие.  

Тук отново откриваме един сериозен дефицит в служението на духовенството. Може би и по тази причина висшият клир в своето становище заобиколи дебатирането на проблематиката с превенцията на домашното насилие. Църквата е призвана не само към извършване на богослужението и проповедта, към възпитаване на духовните ценности и поддържане на древните традиции, но и към оказване на всякаква помощ към другите, към нуждаещите се, към онези, които страдат, търпят насилие и лишение. Посоките на възможно действие тук са към три групи лица: към хората, станали обект на насилие, към хората (най-често деца), станали свидетели на насилие, но и към насилниците.

Към този момент в БПЦ не функционира нито един защитен център за оказване на помощ на хора в риск. Центърът за наркозависими във Варна и приютът за бедни в Нови хан нямат за своя цел превенция на домашно насилие, психологическа и духовна подкрепа на хора, станали обект на насилие, макар и на двете места да има случаи на оказана подобна подкрепа. Духовенството трябва да се погрижи за изграждането на защитени жилища, където хората, станали обект на насилие във всичките му форми (физическо, психическо, сексуално и др.), да могат да получат адекватна помощ и защита, където да могат да се освободят дори от психологическото влияние на своите насилници. В различните епархии има достатъчно манастири, които са разположени в градска или близо до градската среда, където жертвите да могат да прекарат период на адаптация, без това да довежда до пълната им социална изолация. Редно е в тези манастири да има подготвени лица (не е задължително да бъдат само духовници), които да подпомагат възстановяването след претърпяно насилие, да има както терапевтична, така и социализираща подкрепа.

Оказването на помощ и подкрепа на свидетелите на насилие, каквито най-често са децата, е също ключов ангажимент в служението на Църквата. Отговорността към най-малките е евангелски засвидетелствана и завещана от Христос като най-важна грижа и отговорност. В Църквата има сериозен възпитателен ресурс, който не се употребява. Не са малко кадрите с богословска и преподавателска подготовка, които могат да допълват психологическата подкрепа, оказвана от специалисти. В последните две десетилетия в богословските среди се вляха и изградиха педагогически кадри, психолози, преподаватели, представители на различни социални сфери и други специалисти. Техният опит и възможности може да подпомогнат в голяма степен социализирането на децата, станали обект или свидетели на насилие.

Третата също много важна група, която трябва да бъде обхваната и подпомогната от Църквата, са хората, които извършват насилие в различните негови форми. В зависимост от степента на насилие наказателната отговорност, която понасят насилниците, е различна и изисква различен подход. Църквата в Софийска, Великотърновска, Старозагорска и други епархии има опит със служението на духовници в затворите, който може да служи за отправна точка в осъществяване на една по-широка програма с възпитателен и поправителен ефект в посока превенция на насилието и предотвратяване на неговата повторяемост. В по-леките случаи на насилие, където превенцията е свързана с психологическа терапия и социално наблюдение, Църквата също може да окаже помощ чрез срещи-разговори с духовници, организиране на терапевтични курсове в духовна атмосфера (в енорийски и манастирски центрове). Това трябва да се осъществява координирано, подготвено и базирано на основните християнски нравствени ценности.

Макар и дотук само да са маркирани основните възможности за духовна подкрепа на различни групи от хора, които под различни форми попадат в обсега на Истанбулската конвенция, възможностите за оказване на помощ към тях от страна на БПЦ и останалите християнски конфесии и други вероизповедания е с много по-широк потенциал за действие. Редно е духовниците да поставят постоянно тези въпроси на публично обсъждане и активно да споделят своя опит с цел неговото подобряване и разпространение. Служението на духовенството и вярващите християни не почива на административни уредби и задължения, а е преди всичко духовно призвание, което трябва да се осъществява в името на духовните ценности, практично осмислени чрез вярата и приложени в живота. В този контекст неадекватността на правната система, заобикалянето на закона, политическото и медийно говорене, разминаващо се с реалните потребности на обществото, могат да са повод Църквата да осмисли по-отговорно и дейно своето служение. А Църквата сме всички ние.

***

Чрез дебатирането на Истанбулската конвенция разговорът по същество за проблемите на жените, жертви на насилие, и превенцията на домашното насилие остана извън дневния ред на обществото. От една страна, дебатът беше подменен с политическо говорене и състезаване за обществен рейтинг. От друга страна, представителите на изповеданията изразиха сериозни резерви по конкретни юридически насоки, без да предложат работещи алтернативи както на проблемите за половата идентичност, така и на въпросите за домашното насилие. Ако държавата почива на един общоприет правен ред, в който общественият интерес е определящ, то не би следвало дебатите да се движат само и единствено в крайните позиции и хипотези. Впечатляващо е решението на коалиционното управление в Словашката република, което отказа да ратифицира в парламента Истанбулската конвенция поради идейна несъвместимост на някои точки (същите, които предизвикаха реакцията на духовните общности в България), но в същото време заяви, че ще приложи в законодателството си всички посочени мерки срещу насилието над жени и превенцията на домашното насилие. Тази балансирана позиция може само да послужи за пример на държавническо ниво. На църковно ниво отговорността и действията на духовниците не се нуждаят от външна санкция, която да мотивира и активира духовното служение, насочено към всеки нуждаещ се по думите на Спасителя „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя“ (Мат. 11:28). Църквата е призвана да оказва подкрепа от всякакъв характер като естествено осмисляне на нейната същност.