НАРАТИВЪТ ЗА „МЕТАФИЗИЧНАТА“ ВОЙНА КАТО ПСЕВДОБОГОСЛОВИЕ НА ИСТОРИЯТА

Невъзможното на фона на почти безметежното ни съществуване в десетилетията след края на Втората световна война – това, което никой не беше дори допускал, се случи. Ужасът на войната, с цялата си грозна сила, се завърна в сърцето на Европа и вече година определя дневния ред не само в пряко засегнатите страни, а и на целия континент, че и далече от него. И тъкмо защото това изглеждаше толкова „невъзможно“, то трябваше да получи своето „възможно“ обяснение и оправдание. Та нали винаги в историята за всяко човешко деяние се е намирало повече или по-малко благовидно „оправдание“. В случая обаче „оправданието“ трудно можеше да изглежда достоверно, ако беше градено върху чисто човешки аргументи и съображения.

Трудно можеше да се обясни „чисто по човешки“ военната агресия, изпращането на толкова много нищо неподозиращи човеци на сигурна смърт, почернянето на толкова много семейства. Необходимо беше нещо, което да придаде висша санкция, оправдание „свише“ на решението за преждевременно изпращане в „по-добрия свят“ на десетки и стотици хиляди военни и цивилно население. И разбира се, такова „оправдание“ бързо се намери, а за да може да звучи максимално авторитетно, то беше артикулирано не от кого да е, а лично от първата фигура на водещото в страната агресор изповедание. Оказа се, че войната не била каква да е, а… „метафизична“: война „на доброто против злото“.

Абсурдността на това „оправдание“ за военната агресия против Украйна и всички горчиви плодове, които тази агресия предизвика, е самоочевидна. Същевременно обаче, тъкмо защото „оправданието“ беше озвучено от християнска, при това висша църковна позиция, то успя да разстрои собствено християнския и чисто човешки морален компас на мнозина. Разбира се, объркването, което наративът за „метафизичната“ война искаше да постигне, вече доведе и до немалко достойни отговори, в критични анализи и оценки на съдържащата се в него „духовност“ и „църковност“. При все това сякаш остава и нещо недоизказано и то е, че този наратив, независимо от всички свои „развития“ – от появата си в началните дни на войната до днес, остава методично и систематично последователен в най-съществената своя цел и задача: да присвои монопол върху „правилното“ тълкуване и разбиране на историята, върху истината за и смисъла на случващото се днес не само със злощастна Украйна и нейното население, а и със света и човечеството въобще.

И тъй като собствено християнският начин на осмисляне на историческия процес, на интерпретирането на човешката история, се определя като богословие на историята, т.е. богословски прочит на миналото, даващ верните ориентири за живеене в настоящето, то такова без съмнение е и съдържанието, вложено в определянето на войната в Украйна като „метафизична“ – война „на доброто против злото“. С надеждата, че така поднесено, едва ли не слизащо „свише“, това „оправдание“ ще може да зазвучи в християнското ухо някак по християнски достоверно и ще постигне поставените му цели. В тази си надежда обаче то се проваля. Проследяването на корените и аргументите на това ново богословие на историята сочи, че съпоставено с фундаменталните източници на християнската вяра и богословие, то се разкрива в действителност като просто още едно псевдобогословие?

* * *

Автентичното християнско богословие на историята стъпва върху разбирането, че човешката история още от самото начало, а особено след Боговъплъщението, е история, която не е само човешка, но и богочовешка; че Бог не просто е Творец на света, но и активен участник в неговите съдбини. Щом това е така, приемайки тази война за „метафизична“, не ни остава друго, освен да приемем и че Бог – не друг, а тъкмо християнският Бог! – на практика е и „съучастник“ в извършващото се в Украйна масово изтребване на военни и цивилни, старци и деца, в превръщането на милиони хора в изгнаници и разрушаването на техните домове, храмове, болници, училища… На всичко, принадлежало довчера на хора, които – ще ни се наложи също да допуснем – са „прегрешили“ с нещо против Бога, Който затова ги и наказва, използвайки като инструмент на Своя „свещен“ гняв армиите на РФ – държавни и частни. Та нали в наратива за „метафизичната“ война „случващото се“ в продължение на вече година из Украйна е именно война „между доброто и злото“? Война, в която – ще трябва също да приемем – Бог е с армиите на РФ просто защото Той не би могъл да заеме друга страна освен страната на доброто, с което същевременно там еднолично се и персонифицират. Звучи абсурдно, но такива биха били крайните изводи на невнимателния християнин, слушащ и попиващ „на вяра“ това псевдобогословие.

Такъв ли е обаче християнският Бог? Този ли е начинът, по който Той действа, по който Той наказва, по който Той постига тържеството на Своята воля – „както на небето, тъй и на земята“ (Мат. 6:10)?

Азбучна истина е, че достигането до верните отговори предполага задаването и на точните въпроси, а не на други. И понеже точните въпроси, възникващи при внимателен прочит на това „богословие“ на историята, са тъкмо тези, понеже това е, което естествено произтича от горния пропаганден наратив, християните следва или да приемат за вярно всичко това и сами също да застанат на страната на така разбираното и самоопределило се „добро“, или – в случай че не изберат това именно „добро“ – да могат да формулират причините и основанията за отказа си от него. А те са повече от очевидни, стига, разбира се, изборът да изключва предварваща го идеологическа компонента и да се основава само на наистина християнски светоглед и на честен поглед към събитията, на които вече една година сме ужасени свидетели.

Когато пък последното е налице, тогава, също както при разрешаването на всеки труден въпрос (недоумение, дилема) първият, фундаменталният християнски критерий е не друг, а Сам Христос: Христос и Неговото Евангелие. И след като това е така – а трудно би се намерил християнин, който да го оспори и едновременно с това да съхрани в себе си съзнанието, че е останал християнин, и след като се твърди, че „метафизичната“ война се води с хора, които са избрали „злото“ и значи са грешници, налага се да проследим отношението тъкмо на Христос – като наш пръв и основен критерий – към грешниците. Не се налага да търсим дълго.

На доведената при Него блудница – която според Моисеевия закон е следвало да бъде заради прелюбодеянието си умъртвена с камъни – Христос просто казва: „Аз те не осъждам. Иди си и недей вече греши“ (Иоан. 8:11). И само толкова. При друг случай пък съветва: „Ако съгреши против тебе брат ти, иди и го изобличи насаме; … ако не послуша, вземи със себе си още едного или двама, та с устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяка дума; ако ли пък не послуша тях, обади на църквата; но, ако и църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар“ (Мат. 18:15-17). И никъде не оставя дори и минимален намек, че грешникът трябва да бъде и физически ликвидиран. Последното остава запазено за арсенала на старозаветната ревност, стоварила по-късно камъните по изтерзаното тяло на първия в историята на Църквата Христов мъченик (Деян. 7:54-60).

Само че, чисто формално погледнато, убийците на св. архидякон Стефан са имали някакво оправдание. Така го е пишело в Закона, така са били възпитани, това са вършели дедите им. С идването на Христос обаче този Закон, тази старозаветна логика и практика са отменени. Ако не за всички хора, то със сигурност поне за християните. И тъкмо затова е толкова абсурдно всяко „оправдание“, представяно като „християнско“, за започването на която и да било война, за насилственото отнемане на чийто и да било човешки живот. То няма и не може да има нищо общо с християнската етика, която „… е необикновена, различна, непозната дотогава в света“, която „не прави разлика между юдеин и езичник, между вярващ и невярващ“, чиято „справедливост преминава през любовта“, която стои „над всяка националност, раса и пол“. Тази етика е етика на любовта: любов, която „стои над всякакви различия. За нея е важен единствено човекът, неговата личност. Тази любов е създавала нови отношения между човека и Бога, стигнала е дори дотам, че е позволила Бог да подари рая на един… разбойник“.[1]

Впрочем също грешник, комуто обаче Христос не само че не е тръгнал да обяснява как – поради греховете си – напълно е заслужил своето смъртно наказание, а му е обещал живот. И не просто живот, а пълнота на живота във вечно райско блаженство (Лук. 23:40-43).

С изкушението на старозаветното мислене е непосредствено свързан и друг аспект от наратива за „метафизичната“ война, който настоява: „Ние сме избрани“! Подразбира се: „избрани лично от Бога, за да вършим волята Му“. Съзнанието за Божие избраничество обаче е било и си остава характеристика на един друг народ, който за християните е бил обективно такъв само дотогава, докато не е дошъл Онзи, в подготовката на Чието идване се е съдържал и целият смисъл на това негово богоизбраничество. В Църквата на Христос пък, в християнството, избрани са всички онези, които са повикани там лично от Христос, за да влязат в Неговото ново общество, да вършат това, което Той им заповядва, и да бъдат по този начин Негови приятели (Иоан. 15:14-15). И точно затова Христовото общество не знае нищо за какъвто и да било „избран народ“: „Няма вече иудеин, ни елин … защото всички вие едно сте в Христа Иисуса“ (Гал. 3:28).

Още по-смущаващо за християнското съзнание – в сравнение с тези старозаветни паралели – прозвуча уверението на друг високопоставен представител на християнския светоглед в страната агресор: че убитите в Украйна войници на РФ са преки наследници на „рая“.[2] Освен драматичната си несъвместимост с християнството и непосредствените си паралели с джихадисткото мислене, за което именно е характерна подобна убеденост, това изказване съдържа в себе си и внушението, че армията агресор се състои едва ли не от някакви своеобразни „благоразумни разбойници“, очевидно виждани като достойни за съдбата на известния ни от Евангелието. (...)

 

[1] Трифонова, Р. „Раят на разбойника и адът на фарисея“ – Във: Вяра и дело: Бюлетин на II Каварненска енория на храм „Св. вмчк Георги“, бр. 6 (38), 2022, с. 3.

[2] За основните акценти в това имащо повече общо с исляма, отколкото с християнството „богословие“ на този йерарх виж: „Архиеп. Питирим (Волочков): Загиналите руски войници в Украйна отиват в рая“ – В: Двери на православието (https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100724/catid,19/id,71371/view,article/)