Понеже кой човек знае, какво има у човека,

освен човешкият дух, който живее в него?

Свети апостол Павел

Мустафата беше единственият турчин в селото. Мъж на около 70 години с азиатски черти. Тъмните му очи, с множество малки бръчици около тях, излъчваха тъга, смирение и доброта. Беше се самоназначил на служба да почиства църковния двор и най-вече гробовете на свещениците. Никой не помнеше кога и откъде се появи в селото, а и никой не се интересуваше от него. Хем го имаше, хем го нямаше; ако днес Господ повика душата му, утре дори камбаната няма да удари за него и едва ли някой би забелязал отсъствието му.

– Ооо, мерхаба – поздрави ме той, като ме видя да отключвам храма.

– Мерхаба – отвърнах аз и го изгледах от глава до пети, бързо, припряно и проучвателно. Очите му, тъмните му, тъжни и добри очи, ме изпълниха със симпатия и благоразположение.

– Ти си новият поп – не прозвуча като въпрос, а като констатация. – Ам де го стария? – рече той и ме загледа изпитателно.

– Пенсионира се, остаря и не може вече да идва.

– Тъй, тъй, Бог да му дава сили. Ам айде, остани си със здраве.

Забравих за него. Какво по-нормално от това да забравиш един толкова незначителен човек. Бог обаче беше решил той да остане в паметта ми и затова пресече пътищата ни в Тоя свят.

Един ден седях умърлушен на хладните каменни стъпала пред храма и мрачни мисли измъчваха душата ми.

– Оо, селски, мерхаба, бе.

Обърнах се и го видях. Подпираше се на мотиката и ме гледаше втренчено. Подразни ме това „селски”, беше толкова пренебрежително свойски, че ми се прииска да го нахокам.

– Здрасти – отвърнах троснато, – защо все чистиш наоколо, нали си мюсюлманин, какво те бърка дали има бурени тука?

Погледите ни се срещнаха. Гледах го ядосано право в очите. Излъчваше обичайната за него тъга и добронамереност. Потърка наболата си брада и се усмихна. Всички бръчици около очите му се очертаха. Изведнъж ме напуши смях, видя ми се така симпатично глуповат, че неусетно и аз се усмихнах.

– За Бога върша тая работа, за Бога... – рече той. – Ам ти знайш ли какво убаво кааве правя, я ела да пием по едно, ей тука отсреща живея. А?

Изненада ме тази покана. Не бях я очаквал. Поколебах се. Какво ще правя там, пък и съм гнуслив...

– Айде, идвай – рече той и нарами мотиката.

Станах и тръгнах след него изпълнен с любопитство. Къщичката му беше малка, едноетажна. Състоеше се от две стаички и пристройка – вероятно баня. Изми старателно със сапун ръцете и лицето си на чешмата. После взе от простора изпраната кърпа и се избърса.

– Откак Сабриш почина, сам са грижа за сичко. Не се оставям; тъй казва Коранът – да бъдем чисти, когато се молим.

Гледаше ме право в очите и бръчиците по лицето му сияеха. Помислих си, че е разгадал гнусливостта ми, и се почувствах неловко. Извади малко котлонче и старо потъмняло джезве.

– Каймакът става с леблебия. От дядо си съм я научил тая работа...

Приятно ухание се разнесе – на нещо препечено. Почувствах се така уютно, като у дома си.

– Айде, опитай и речи: „Няма по убаво кааве от каавето на Мустафата”.

И двамата засърбахме горещото кафе с наслада. Наистина кафето беше чудно. Хем сладко, хем нагарчаше. Като...

– Като живота е туй кааве – рече тихо Мустафата. – И каймака му – гледаш го, пийш го, ама той малко лъжовен, щот там няма много, пък ша кайш, чи е най-вкусното... Като тоя свят, същото...

– Я ми кажи, рекох аз, ти какво мислиш за Бога? Как си го представяш?

– Дядо ми – започна той – сяка вечер ми разправяше една и съща приказка. Имало мост между нашия свят и Оня свят; мост, тънък кат косъм и остър кат бръснач, а отдолу джендема. Секи щял да мине по него и ако е много, ама мноого лек, като перце, ще успее. Инак, надолу право у огъня. – Мустафата се разсмя от сърце.

– Страшно бе – рекох аз и се усмихнах сконфузено.

– Страшно я, че то инак кой ша я земе насериозно цялата тая работа...

Погледнах го изпитателно. Какво искаше да каже? Тъмните му очи се смееха, бръчиците около тях бяха по-дълбоки от всякога.

– Ама ти не отговори на въпроса ми – рекох и се втренчих в него, очаквайки отговор.

– Не мога да си го представя, ама знам, че може изневиделица да изскочи отнякъде и да рече: „Ей, Мустафа, дърто магаре, готов ли си?”.

– И какво ще речеш? – попитах, зяпнал от изненада.

– Ам ще река: „Като перце съм лек. Ако ме издухаш, над джендема ша мина...”. (...)