Веднъж Роберт Шпеман[1] бил запитан дали един философ с международно признание като него наистина вярва, че Исус е роден от Дева и е извършил чудеса, че е възкръснал от мъртвите и че с Него ще получим живот вечен. Дали не става дума чисто и просто за една детска вяра. На което осемдесет и три годишният философ отговаря: „Формулирано в тези термини, да, вярвам повече или по-малко в същите неща, в които вярвах като малък; разликата е, че междувременно размишлявах повече. А размисълът, в крайна сметка, ме укрепи във вярата“. Дали и папата вярва още в това, в което е вярвал като дете?

Бих казал следното: простото е истинно, а истинното е просто. Нашият проблем идва от факта, че от многото дървета вече не успяваме да видим гората; че в цялото това знание вече не намираме мъдростта. В този смисъл още Сент-Екзюпери в Малкият принц иронизира мъдростта на нашето време, показвайки как тя пренебрегва същественото, ето защо Малкият принц, който не разбира нищо от всички тези премъдрости, в крайна сметка вижда повече и по-добре. Какъв е проблемът? Кое е същественото, основното? Да се види простото, за това става дума.

Защо Бог да не е в състояние да дари раждане на една Дева? Защо Христос да не може да възкръсне? Разбира се, че ако само аз съм този, който установява какво може и какво не може да бъде, ако аз, а не някой друг, съм този, който дефинира границите на възможното, тогава подобни явления са изключени.

Има една арогантност на интелекта в казването: това съдържа в себе си противоречие, безсмислие, поради което е невъзможно. Не е обаче наша работа да решаваме какво е възможно във вселената, за нещата, възникващи над и вътре във вселената. Чрез посланието на Христа и на Църквата съзнанието за Бога се доближава до нас достоверно. Бог иска да влезе в света. Бог не иска да го възприемаме отдалеч, само чрез физиката и математиката. Иска да ни се покаже. И така е възможно да се извърши съобщеното

в Евангелията. Така, във Възкресението, Той е смогнал да създаде ново измерение на съществуването; отвъд биосферата и ноосферата, както казва Теяр дьо Шарден[2], Той е положил нова сфера, в която човекът и светът постигат единение с Бога.

Действителността е изградена по такъв начин, допуска ядреният физик Вернер Хайзенберг, че дори най-невероятните неща са принципно мислими. Заключението на нобеловия лауреат е следното: „Първата глътка от чашата на естествените науки ни прави атеисти. Ала на дъното на чашата ни чака Бог“.

Трябва абсолютно да признаем правотата му. Прехласнати в отделните си познания, твърдим: „Нещо повече е невъзможно; вече знаем всичко“. В мига обаче, в който се разпознае нечуваното величие на съвкупността от нещата, погледът отива по-далеч и се поставя въпроса за един Бог, от Когото всичко произтича.

В едно от най-изключителните събития на понтификата се превърна публикуването на първия том на вашата книга за Исус, която ще бъде последвана от втора част. За първи път един действащ папа представя специално богословско изследване върху Исуса Христа. На корицата все пак като автор е изписано името Йозеф Ратцингер.

Защото това не е книга на Учителната власт, книга, написана в пълноправната ми власт на римски понтифекс; става дума за книга, която от доста време си бях наумил да напиша, доколкото това е моята последна голяма творба, над която започнах да работя още преди избирането ми за папа. Напълно съзнателно не исках тя да носи учителен акцент, а да провокирам богословски диспут и да предложа екзегеза, тълкуване на Писанието, което не следва историческия позитивизъм, а включва вярата като елемент от интерпретацията. Това, естествено, крие невероятен риск в съвременната екзегетична перспектива. Но ако интерпретацията на Писанието иска да бъде действително богословие, това трябва да се

извърши. И ако вярата трябва да ни помага да разберем, тогава тя не би трябвало да се възприема като пречка, а като помощ, за да се приближим повече до текстовете, които идват от вярата и искат да водят към нея.

Един папа не бива избран, за да се превърне в автор на бестселъри. Ала не ви ли се струва провиденциален фактът, че успяхте да представите тази книга в момента, когато сменихте малката университетска катедра с катедрата на Петър, имайки на разположение най-обширната световна сцена?

Това оставям на добрия Господ. Исках да публикувам книга, за да помогна на хората. Ако въз основа на избора ми за папа мога да помогна на още повече хора, естествено, че съм доволен.

„Исус от Назарет“ е квинтесенцията на един човек, който през целия си живот – като свещеник, богослов, епископ, кардинал и сега като папа, се е занимавал с фигурата на Христа. Какво ви лежи най-вече на сърцето?

Тъкмо това, че в този човек Исус, Който е истински човек, има повече, отколкото в един човек. И Той не е станал божествен, така да се каже, вследствие на мащабни митологизации. Не, още в самото начало от тази фигура, както свидетелства най-ранната традиция, още в първата среща се проявява нещо, което преобръща всякакви очаквания.

Казвал съм понякога,че в началото стои особеното; учениците постепенно го проумяват. В началото е и Кръстът. Отначало учениците все още се опитват да го разберат в контекста на общодостъпното. Едва постепенно им се разкрива цялото величие на Исус и те виждат все по-ясно изначалността на тази фигура; тази, която в Символа на вярата ние изповядваме: Исус Христос, единороден Син Божи, заченат чрез Светия Дух.

Какво иска Исус от нас?

Иска да вярваме в Него. Да се оставим да бъдем водени от Него. Да живеем с Него. Да станем все по-подобни на Него и така праведни. (...)

[1]Роберт Шпеман (р. 1927) – немски философ, известен с работите си върху християнската етика и критиката на утилитаризма. Б.пр.

[2]Отец Пиер Теяр дьо Шарден (1881–1955) – френски йезуит, световноизвестен алеонтолог, философ. Автор на еволюционна теория, различна от Дарвиновата, според която Божественото начало е скрито в сърцето на материята и нейното развитие, а биосферата е надградена от духовния принцип на ноосферата. Б.пр.