Едно от първите основни положения, които начинаещият в богословието научава, е, че в Църквата епископът има – освен всичко останало – и „власт на учителство“ (potestas magisterii). И разбира се, няма нищо по-обяснимо от това. От епископа, който в Църквата не е нито повече, нито по-малко от образ на Христос, който право преподава „словото на истината“ (2 Тим. 2:15), по определение се очаква да знае в съвършенство догматическото учение на Църквата и да го преподава безпогрешно, а това може да означава само едно: да бъде богослов в пълния смисъл на думата. Не просто да е наизустил Символа на вярата заедно с останалите базови изповедни текстове, а да тълкува тяхното съдържание вярно, достъпно и по творчески начин – в контекста на духовните тенденции и нагласи на своето съвремие. Да разкрива пред повереното му словесно стадо вярата, която е била „веднъж завинаги предадена…“ (Иуд. 3), насърчавайки по този начин и другите към свое, лично богословско творчество, което е нещо вътрешно присъщо на човека дори само по силата на това, че той е сътворен по образа и подобието на Този, Който е Творецът par excellence. Емблематичен пример за такъв епископ на Църквата Христова е неотдавна упокоилият се в Господа митрополит на Диоклия Калистос (Уеър).

Запознатият, макар и най-бегло, с неговите богословски трудове, не може да не се е впечатлил от неговата удивителна способност да говори на най-ясен и разбираем език за най-сложните неща в Църквата и в нейното никак не просто богословие. Да обяснява така, че да не оставя за читателя си нищо неясно или двусмислено, правейки това с една, може да се каже, математическа последователност и прецизност. Да следва примера на отците и учителите на Църквата от всички времена, чиято мисия всякога е била именно тази: да превеждат на винаги различния език на времето вечните истини на християнската вяра.[1] Което, от своя страна, е и един своеобразен призив към всекиго от нас – да осмисли и да систематизира богословското наследство на митр. Калистос, за да получи то своите нови творчески разгръщания в работата на поколенията, идващи след него. Следващите редове представляват опит, без претенции за изчерпателност, тъкмо за систематизиране и резюмиране на най-важното, което ни е завещано от него, на плодовете от неговия труд като епископ и богослов на Църквата, който без преувеличение може да бъде наречен и един от нейните съвременни учители.[2]

* * *

Основните теми, разработвани от митр. Калистос през неговия дълъг клирически и творчески живот, са наистина подбрани така, че да засягат едното потребно (Лук. 10:42), най-дълбокото, есенциално и екзистенциално в богословието на Православната църква. Митр. Калистос винаги търси и разглежда истински важното и никога не се занимава с второстепенното или с дребнотемия. Църквата – нейната най-дълбока същност и мисия в света заедно с живота на човека в Църквата – всичко това е винаги в абсолютния център на неговия богословски размисъл. Оттук и подчертаният интерес към въпросите, които са тясно свързани с този живот – молитвата, животът в Христа, духовното отчество или старчеството, човешката личност като образ на Светата Троица, смъртта – като врата към истинския живот, който очакваме в Царството Божие, и др. Все теми, които пронизват и почти изцяло изчерпват неговите творчески търсения, като правят богословието му едно действително насъщно богословие.

Християнският живот като път

Един мотив обаче преминава като червена нишка през цялото негово богословие и това е мотивът за живота на християнина като път. Така е наречено и едно от неговите най-важни, най-много четени, превеждани и обсъждани съчинения: Православният път.[3] В него митр. Калистос разглежда живота в Христа именно като динамика, като пътуване и странничество в един свят, чийто образ е „преходен“ (1 Кор. 7:31) и който „цял… лежи в злото…“ (1 Иоан. 5:19), към непреходното небесно Отечество на човека. Пътуване, което извървява вътрешният човек, във „вътрешното пространство“ на сърцето. „Аз не стоя, аз пътувам“ – казва на св. Серапион срещнатата от него отшелница, за която му е обяснено, че никога не е напускала килията на своето уединение. Такова е естественото състояние на християнина, когото още отците на Църквата оприличават на евреите в Синайската пустиня – едно сравнение, което с типичния за него образен език митр. Калистос тълкува по следния начин: „… не живеем в къщи, а в палатки, защото духовно винаги сме на път. Пътуваме във вътрешното пространство на сърцата си – пътуване, неизмеримо с ударите на часовника или дните на календара, защото е вън от времето – във вечността“ (Пролог: „Ориентирите по пътя“[4]).

Така, както Царството Божие, което християните очакват, е в действителност вътре в тях (Лук= 17:21), по същия начин и истинският, автентичният живот на християнина е негово вътрешно състояние на търсене на и постепенно приближаване към Източника на всеки живот. Казаното е в непосредствена връзка и с думите на Христос, че Той е „пътят и истината и животът“ (Иоан= 14:6). Животът е път, а пътят е път към Живота – начин на живот в Истината и в Божието присъствие. „Аз просто седя и гледам Бога, и Бог седи – и гледа мене“ – така обяснява молитвата си старецът, който прекарвал всекидневно една голяма част от времето си в храма.[5] Този път, по който Бог е едновременно и крайна цел на пътуването, и постоянен спътник, съпровождащ и упътващ поелия по него към целта, е път, изискващ максимално съсредоточаване и съзнание за необходимостта от тишина. „Тишината… е основен компонент от нашата човешка личностност. Без нея ние не сме истински човеци“[6]. Оттук и живият интерес на митр. Калистос към исихазма – това най-добро и автентично от православния аскетичен опит от живота в Христа, което вероятно е и най-същественият принос на православието към духовната култура на човечеството.

В нашето време, когато външното и ритуалното все повече изместват в човешкото съзнание този автентичен опит от живеенето на вярата като път и вътрешно състояние, когато християнският начин на живот е почти изключително сведен до външно следване на правила и предписания, на обреди и обичаи с местно значение, когато християнският свят е проглушен от ожесточени спорове върху всевъзможни „проблеми“, които – макар и представяни като безкрайно важни – са всъщност повече или по-малко второстепенни, митр. Калистос е особено необходим и ценен със своето съсредоточаване върху главното, върху онова, което в християнския живот следва да бъде точно толкова насъщно, колкото за функционирането на човешкия организъм е дишането. И това несъмнено остава един от неговите най-големи приноси към съвременното богословие, който е оценен не само в православен контекст, но и в други християнски традиции. (...)

[1] Същото със свои думи отбелязва и о. Стефан Стефанов в своя In memoriam, посветен на митр. Калистос, озаглавен „Православният път, по който ни поведе митрополит Калистос (Уеър)“ – В: сп. Християнство и култура, 7 (174), 2022, с. 5-7. Напълно вярно е написаното от него, че митр. Калистос „… можеше да говори популярно, но много от текстовете му го показват и като много дълбок богослов… богословието не е тема, откъсната от реалния живот, а органична част от световната култура и духовен синтез на общочовешката култура… Ако трябва да откроя какво от харизматичната личност на митрополит Калистос поставям на първо място, то е дарът му да извлича богословие от всичко и всичко да превръща в богословие“ (с. 6).

[2] Така го нарича и о. Брандън Галахър: „Първият вселенски учител на православието от глобалната епоха“. Виж: Gallaher, B. „True Man: Kallistos of Oxford as Orthodoxy’s First Universal Teacher of the Global Age“ – публикувано на 6.09.2022 г. на страницата Public Orthodoxy (https://publicorthodoxy.org/2022/09/06/true-man-kallistos-of-oxford-as-orthodoxys-first-universal-teacher-of-the-global-age/).

[3] Достъпно на български в печатното издание от 2014 г. на изд. „Омофор“, както и в друг превод в проекта Живо Предание (https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,101445/catid,324/id,18966/view,article/).

[4] Всички пасажи от Православния път тук се привеждат според превода в Живо Предание.

[5] „Слово и безмълвие във Филокалия“ – В: Християнство и култура, бр. 7 (174), 2022, с. 17.

[6] Пак там, с. 16.