Нападението над Украйна не е акт на лудост на един човек. Предпоставките за него се коренят в руската духовна и религиозна история. Убитият през 1990 г. руски православен свещеник Александър Мен има значим принос в тълкуването на тази история. Клаус Мертес, монах йезуит и редактор в немското списание Stimmen der Zeit, припомня (в брой 5 от 2022 г.) приноса на Мен в контекста на днешната ситуация.

Историята не се повтаря. Въпреки това има моменти, които сякаш са ни познати. За мнозина такъв момент беше онази сцена в Екатерининската зала в Кремъл малко преди нападението над Украйна на 24 февруари 2022 г. Путин e седнал на 15 метра дистанция от членовете на своя Съвет по сигурността, разположени в полукръг. Мнозинството са мъже, изглеждат несигурни. Става дума за демонстрация на власт. Сергей Наришкин, директорът на най-силната шпионска служба – за външно разузнаване, стои пред Путин. Гласът му трепери, той се обърква. Трябва „да дадем шанс на нашите западни партньори“, в противен случай Русия е длъжна да вземе решенията, „които днес обсъждаме“. „Какво значи „в противен случай“? – прекъсва го Путин и се усмихва. – Предлагате да започнем преговори?“ Наришкин се колебае: „Не, аз…“. Путин го прекъсва: „Или предлагате да признаем суверенитета им?“. Наришкин заеква: „Аз… ш… ш“. Путин се обляга назад: „Говорете направо!“. Наришкин се опитва да се измъкне: „Ще подкрепя предложението…“. Путин го прекъсва: „Ще подкрепя“ или „подкрепям“?“. Отговор: „Подкрепям предложението Донецката и Луганската народна република да влязат в състава на Руската федерация“. Путин се смее: „Но ние не говорим за това“. Камерата се насочва към останалите членове на съвета, които наблюдават процеса със замръзнали физиономии.

Разпознаваем момент: Сталин! Вероятно надценяваме Путин, ала подобни показни разправи и публични унижения са в репертоара на Сталин, както и на Мао по време на Културната революция в Китай. Православният свещеник и богослов Александър Мен, убит на 9 септември 1990 г., разглежда в едно свое обширно съчинение[1]от времето на Перестройката взаимовръзките между религията, култа към личността и секуларната държава. Важно е да препрочетем това съчинение с оглед развитието на Русия под властта на Путин, не на последно място и защото гласът на Мен идва от руското православие и днес остава все така актуален. От тази гледна точка последните развития в руското православие – ако я сравним с изказванията на патриарх Кирил, който обвинява Запада за войната в Украйна – засега не дават надежда. Посоката е съвсем различна – на прегръдка между държавната власт и Църквата, закриване на правозащитни организации като „Мемориал“, посветили се на документиране и преосмисляне на престъпленията на сталинизма; на идеализиране на Сталин в православните среди, което не е от днес.

Митологизираният вожд

Александър Мен започва своя текст със спомен от младостта. Един негов съученик умира при инцидент по време на тренировка. „Онези, които бяха с него, разказваха, че дори умирайки, той разговарял със Сталин, който дошъл да го вземе със себе си.“ Дотогава Мен не е забелязвал у своя съученик особени идеологически проявления и по тази причина е учуден: „Това е религия“, хрумва му внезапно. Така се появява неотложният според него въпрос: „Как е възможно да се случи това? Как е възможно човек, който в собствената си страна действа като завоевател на окупирана територия, да влезе в ролята на земно божество?“.

Според Мен психологизиращите препратки към характера на Сталин не са убедителни – точно както впрочем и опитите настоящата ескалация да бъде сведена до характера на Путин. Проблемите са много по-дълбоки. Заблуда е и внушението за гениалност – макар и жестока – на Сталин. Той „не притежава интелекта на Ленин, не е значим писател като Гай Юлий Цезар, не проявява лична храброст… Не е блестящ оратор, способен да зарази масата със своя ентусиазъм“. Погрешно е и предположението, че Сталин (между другото, грузинец) е типично руски феномен. Как иначе да се обяснят „аналогични явления в други страни: обожествяването на Мао Дзъдун, диктатурата на Пол Пот … автокрациите (макар и с различен акцент) в Германия и Италия?“. Александър Мен вижда причината по-скоро в едно базисно антропологично напрежение между общочовешкото „стадно съзнание“, което изисква подчинение на авторитарна лидерска фигура, и копнежа на човешкия дух по висша истина, по усещане за цялост на битието. Едното желание е „атавистично“, другото откроява хората като културни същества. Мен вижда тайната на успеха на Сталин само в това, че „след като създава религиозен вакуум, той насочва човешките атавистични и духовни стремежи в една обща посока“. Успява да обедини „в съзнанието на народа висшия идеал, мярата на всички неща, с митологизираната фигура на лидера, който така придобива атрибути на божественост и неограничена мощ“.

Мен приема този процес за „дълбоко трагичен“. Следователно преодоляването на сталинизма изисква по-дълбоко просветление, по-точно самопросветление на човешката природа, и последващо преосмисляне на руската история. Първоначално големи части от въвлеченото в култа общество ще го приемат като удар по вярата им, смята Мен. Това прави процеса толкова коварен и опасен. Днес, през 2022 г., бихме могли да допълним: Западът не разпозна мащаба на конфликта след 1989 г., когато чрез „Макдоналдс“ и „Мерцедес“ обеща на Русия щастието на западното консуматорско общество. Днес старите митове в ново, актуализирано издание обслужват потребността от по-висш смисъл и от подчинение на един силен лидер, след като комунизмът вече е изчерпан като извор на смисъл.

Култ към владетеля и секуларизация

Но нека първо да разгледаме култа към Сталин: Александър Мен прави опит да ситуира „псевдорелигията“ на сталинизма в историята на религията. Той се стреми да я деконструира богословски, за да не остане накрая само вакуум, който да бъде запълнен с отрупаните рафтове на супермаркетите и лъскавите фасади на банките. „Трябва да се върнем назад, към далечната Античност.“ Най-старата позната форма на власт се основава на магизъм – система от представи за вечния вселенски порядък, на който човек трябва да се подчини, за да може едновременно с това да му въздейства чрез магически действия. Магизмът ще бъде заменен от култ към монарха, царя бог, чиято власт всъщност не е абсолютна. Царят бог не може напълно да пренебрегне космическите закони, а трябва да ги следва и пази. Самият той трябва да е смирен. За да се ограничи идеята за всемогъщество, която в древния Израил и в Атина се насочва все по-нависоко и нашироко. Профетическата традиция на Израил дори привижда в институцията на царството отстъпничество от Бога, Който съвсем не желае да види Себе си представен в държавната власт (1 Царств. 8:7). И образованите слоеве през епохата на елинизма са доста скептични и иронични към завръщането на култа към владетели като Александър Велики. Който веднъж е осъзнал плацебо ефекта, вече не може да се върне към вярата, че става дума за истински таблетки. Това се вижда особено добре в римския култ към императора и сакрализацията на властта в Средиземноморския регион. „Този път политическата сметка, граничеща с цинизъм, е особено очевидна. За Октавиан култът към неговата личност е само инструмент в политическата игра.“ Християнството израства до духовна сила, радикално отхвърляща култа и преклонението пред държавния глава. Наистина то приема съществуващия порядък, „защото при цялото си несъвършенство Римската империя наследява и развива гръцката идея за право и законност“. Ала християнството подчертава „свободата на съвестта“ („трябва да се покоряваме повече на Бога, нежели на човеци“, Деян. 5:29), позволява си да критикува действията на императора (срв. Откровение) и представя в образа на Иисус от Назарет „лик от вечността“, върху който не могат да се проектират властови желания. С Миланския едикт от 313 г. на Константин според Александър Мен започва „период, който в много отношения е трагичен за Църквата“, тъй като в светлината на евангелското учение „идеите за държавна религия или за християнска държава са изключително проблематични“. Накрая те водят „до религиозно-политически диктат и християнски преследвания на инакомислещите“. Към противниците на съюза между трона и олтара Мен причислява личности като Йоан Златоуст, Ян Хус, Филип Московски, Франциск от Асизи, Андрей Рубльов и много други. За него те са равностойни на старозаветните пророци на Израил. Конфесионалният плурализъм в Западната църква след Реформацията и Ренесансът слагат според Мен началото на съвременната секуларизация на властта. Първоначално проблемът с автокрацията не е разрешен, а е изместен в светската сфера: „Теориите на Макиавели оправдават една от най-силните човешки страсти – властолюбието. По тази причина макиавелизмът се е превърнал в изключително привлекателен модел за една автокрация, която се стреми да се освободи от религиозните бариери“. От друга страна, вследствие на разделението на Църквата от държавата и на съзнанието за висшата ценност на човешката личност възниква демокрацията като форма на управление, съпроводена от развитието на научната мисъл. Към „трагичността“ на европейската история принадлежи също и фактът, че „вековната инерция и навикът да се гледа на религията като на форма на държавна идеология“ са предизвикали и църковна съпротива срещу това развитие. Цената за това е секуларизацията на християнската есхатология, която откриваме във вярата в прогреса на модерността.  (...)

[1] На немски съчинението на Ал. Мен е публикувано в: Igor Pochoshajew, Alexander Men zum Verhältnis von Kirche und Staat, Frankfurt am Main, 2007, 88-136.