В памет на скъпия приятел и колега д-р Васко Петров (†2021) и на обичния о. Ангел Ангелов (†2021)

Свещеник Стоян Чиликов е роден през 1972 г. в Асеновград. За­вършва Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, следва аспирантура в Московската духовна академия, където за­щитава дисертация на тема „Архиепископ Серафим Соболев и неговите сотириологични възгледи”. Специализира в Аристотело­вия университет в Солун и Латеранския университет в Рим. В момента е доцент по патрология към Катедрата по теология при Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. Автор е на книгите: Учението за Божията майка в богословието на св. Гри­горий Палама (2003); Спасението на човека според св. Йоан Злато­уст (2006); Красотата на света (2007); Въведение в богословието на отците (2007); Православната вяра и живот (2012); Празникът Успение Богородично в православната богослужебна традиция. Бо­гословско съдържание на празника на базата на химнографията и словата на отците (2019). Служи като енорийски свещеник в сто­личния храм „Св. Георги” в кв. „Дървеница”.

Възпитанието на децата е актуална тема през всички епохи. Тя е многопластова и може да бъде представена от различни гледни точки в зависимост от изследователския интерес на автора. Интересен е паралелът, който може да се направи между възгледа за възпитанието на децата на св. Йоан Златоуст и този на св. Порфирий Кавсокаливит, тъй като последният е наш съвременник.

Св. Йоан Златоуст е най-известният от църковните отци на Изток, чието учение по много въпроси е идентично с това на Църквата през вековете. Същевременно той живее в епоха, в която Църквата провежда катехизация на тези, които искат да приемат кръщение в Христос. Неговият трактат За суетата и за възпитанието на децата е по всяка вероятност замислен като част от тази катехизация, която той осъществява още като свещеник в Антиохия. Текстът е своеобразно свидетелство за грижите на Църквата през IV век за образованието на децата в Христос, за тяхното възпитание на основата на християнската вяра. Днес, в съвременната обстановка, в която се намира Църквата в България, има известно разминаване с думите на св. Йоан Златоуст през IV век, което се дължи както на обективни, така и на субективни фактори, защото у нас почти липсва християнското възпитание за децата, както и катехизация за възрастните.

Св. Порфирий Кавсокаливит живее в средата на миналия век в Гърция на Света гора и в Атина. Той не е църковен писател в общоприетия смисъл, защото едва малка част от достигналите до нас текстове с негови размисли са написани лично от него. Той е преди всичко пастир, духовник, самоук – почти без светско образование, но с образование в Христос.[1] Св. Порфирий е един от църковните автори и отци на нашето съвремие, отличаващи се с най-много дарове от Бога, сред които дарбите на чудотворство и прозорливост. Казаното от него в известен смисъл допълва възгледа за възпитанието на децата на св. Йоан Златоуст. Св. Порфирий обръща внимание не на общото образование на децата, а конкретно на образованието им в Христос, изграждането им като християнски личности. Съпоставителният анализ на разбирането на двамата светци ще ни позволи да проследим как се е развил възгледът за възпитанието на децата според църковната традиция през вековете. Текстът няма за цел да полемизира със съвременните научни педагогически тенденции, а да представи възгледите за възпитанието на децата на двама изтъкнати отци на Църквата от различни исторически периоди, като парадигма за църковното учение в епохата, в която те живеят, и тяхното актуализиране днес.

1. Възгледът на св. Йоан Златоуст за възпитанието на децата

През IV век започва процесът на взаимодействие между християнското възпитание и античните норми на възпитание. С християнизирането на икумената се възприема християнският мироглед и начин на живот и респективно се осъществява образованието и възпитанието в Христос, което започва от ранна детска възраст. В зависимост от епохата и историческия етап, в който се намира Църквата, този процес на възпитание е имал своите възходи, превратности, колебания и изпитания. Той е свързан с промяната на стария човек в нов (според израза на св. ап. Павел), с освещението на човека вследствие живота му в Христос, което се изобразява в цялостното битие на всеки един от членовете на Христовото Тяло. Едновременно с това протича процес на християнизиране на империята, който се изразява в развитието на нейната култура и изкуство, в постижения в различни области на обществения живот, както и в промяна на мирогледа на всеки, приел християнската вяра, който е едновременно член на Църквата и гражданин на империята.

Епохата на IV век е ключова, защото тогава се поставят основите на организираното и систематизирано възпитание на християните – както на децата, така и на възрастните. Свидетелство за това са съчиненията на св. Йоан Златоуст относно християнското образование на възрастните – тези, които се готвят за Кръщение или са вече кръстени, както и текстовете му относно възпитанието на децата. Съчинението му За суетата и възпитанието на децата обхваща и двете групи. Първата част е продължение на казаните по-рано от Златоуст слова относно катехумените и неофитите, а втората – относно възпитанието на децата[2].

1.1. Възпитание и образование на децата в Христос

В съчиненията на св. Йоан Златоуст възпитанието има многопластово значение. Авторът го употребява в различни контексти: на първо място като „възпитавам“ и на второ място като „образовам“. В коментара си на Посланието на св. ап. Павел до ефесяни[3] св. Йоан Златоуст се придържа към възгледа за възпитаването в контекста на казаното от св. ап. Павел. В същността си апостолът на езичниците задава основите на християнското възпитание с призива към родителите: „И вие, бащите, не дразнете децата си, а ги възпитавайте в учение и наставление Господне“ (Еф. 6:4). Ап. Павел пише „не ги дразнете“, а светоотеческата традиция, която изразява Златоуст, посочва любовта като основен критерий във възпитанието на децата.[4]

Противоположно на метода на възпитание в Римската империя през Античността, Златоуст не дава съвет за физическо наказание на децата, а за насърчение с любов и грижа.[5] Възпитанието на човека в Бога започва от ранна детска възраст, затова св. Йоан Златоуст го разбира като процес на приобщаването на човека към истините на вярата и живот спрямо тях, за да не стане „злото трудно изкоренимо“ (κακία δυσανάσπαστος).[6] В трактата си За възпитанието на децата Златоустият пастир свидетелства за ползите от запознаването на децата с библейските истини от ранната им възраст. Това е възпитание в „наставление Господне“, което изобразява Христос в децата. Св. Йоан Златоуст, освен че е познавач на човешката душа, е и педагог. Посочва, че запознаването с истините на вярата при децата трябва да става постепенно, с въвеждане в библейската история и главните персонажи, като се акцентира на значението на вярата при постъпките на библейските герои в различните житейски ситуации.[7] Заедно с това Златоустият проповедник подчертава важността и на личния пример на родителите. Животът на бащата и майката, тяхната вяра на основата на молитвата.[8] Затова и първата част на трактата За суетата и за възпитанието на децата е концентрирана върху суетата на античния човек и отношението на християните (които са същевременно и родители) към нея. Суетни са мислите и делата, които отдалечават човека от това да бъде образ Божий и да се богоуподобява. Античните места за зрелища, каквито са били театърът и циркът, не са отричани от Златоуст (и от църковните писатели на Ранната църква) като изкуство, а като топоси, в които неусетно християнинът се отдалечава от Бога. Затова Златоуст акцентира на образованието в Христос и възпитаването на живот в Него на децата от малки, за да бъдат образ Божий. (...)

[1] Възгледът на светеца относно възпитанието на децата е предаден, като е запазена езиковата стилистика на автора. Същевременно с цел да се предадат максимално точно богословските му идеи на много места е оставен „той сам да говори“. Относно богословско-аскетическите възгледи на преподобния отец виж Чиликов, С., Сотириологията на Православната аскетическа традиция в древната църква и днес, въз основа на словата на св. Доротей Газски (†560) и св. Порфирий Кавсокаливит (†1991). Философия 2, 2021, с. 168-179.

[2] В това изследване ще акцентирам преди всичко върху съчинението му За суетата и за възпитанието на децата, като текст, който съдържа в себе си най-важните идеи от възгледа на светителя относно възпитанието на децата. В изданието на абат Мин това Златоустово съчинение го няма поради по-късното му признание. Пръв Combefis през 1656г. публикува текста и доказва неговата автентичност. Тук се цитира според изданието му в Malingrey, A. M. Jean Chrysostome.Sur la vaine glorie et ľ éducation des enfants. Sources Chretiennes 188. Paris&Educions du Cerf, 1972. 

 [3] Migne, J. P., Sanctus Ioannes Chrysostomus. In Epistolam Pauli ad Ephesios PG, 62, 149- 152.

[4] Malingrey, A. M. op. cit. SC 188, 102; Χρήστου, Π. Ιωάννου Χρυσοστόμου. Ομιλίες κατηχητικéς -Ηθικéς. Ἐλληνες Πατéρες της Εκκλησίας 30.Θεσσαλονίκη, 1987, σ. 638.

[5] Златоуст съветва родителите (бащата): „И ако видиш, че нарушава правилото, накажи го: кога със строг поглед, кога с порицателна дума, кога с упрек, но го и хвали и обещавай награда“ (Malingrey, A. M. op. cit. SC 188, 120, Χρήστου, Π. Op.cit. ΕΠΕ 30, 650). Старият завет отразява възпитанието на децата според възгледа на Античността: „който жали пръчката си, мрази сина си, а който го обича, наказва го от детинство“ (Притч. Солом. 13:25). Новият завет е основан на любовта, която през ранната християнска епоха е основен фактор в общуването в християнския социум и семейство. Св. Йоан Златоуст не насърчава физическото наказание като метод: „Не злоупотребявай с удари, за да не привикне към този метод на възпитание, защото ако привикне с това, че постоянно с него го възпитават, ще се научи да го пренебрегва“ (Ibid). Той по-скоро търси да запази авторитета на родителите и успешното възпитаване на децата с психологическия страх пред физическото наказание, отколкото самото наказание: „Заплашвай го с пръчката, но не я употребявай. И заплахите да не бъдат оделотворени, но заедно с това нека да не му бъде ясно, че всичко свършва със заплахи, защото заплахата тогава е добра, когато й вярват, че ще бъде осъществена“ (Ibid).

[6] Malingrey, A. M. op. cit. SC 188, 100; Χρήστου, Π. Op. cit. ΕΠΕ 30, 638.

[7] Malingrey, A. M. op. cit. SC 188, 130-136; Χρήστου, Π. Op. cit. ΕΠΕ 30, 656-660.

[8] Malingrey, A. M. op. cit. SC 188, 108; Χρήστου, Π. Op. cit. ΕΠΕ 30, 642.