СВ. СТЕФАН – „МЪЖ, ИЗПЪЛНЕН С ВЯРА И ДУХ СВЕТИЙ“

На 27 декември Църквата празнува паметта на своя първомъченик, свети архидякон Стефан. Той е първият в плеядата на милионите мъченици, свидетелствали с цената на живота си за своята вяра в Христа.[1] Празникът на св. Стефан е неразделно свързан с Раждането на Спасителя не само хронологично, но и в посланието, което Църквата изпраща към вярващите днес. Неслучайно в този ден пеем: Владиката вчера дохождаше с плът, а днес рабът излиза от плътта. Вчера Царстващият с плът се роди, днес рабът с камъни се убива: за Него и умира първомъченикът, божественият Стефан.

Животът на светеца до времето на избора му за дякон от апостолите (Деян. 6:1-6) остава за нас напълно неизвестен. Ние не знаем нито кога се е родил, нито кога и от кого е бил обърнат в християнството. Нещо повече, всичките ни основни сведения за подвига и делото на този дивен „мъж, изпълнен с вяра и Дух Светий“ (Деян. 6:5), дължим на перото на евангелист Лука и неговата книга Деяния на светите Апостоли. В нея се описва първото сериозно напрежение в средите на Църквата, възникнало малко след Петдесетница между евреите, повярвали в Христа, и прозелитите, неговорещи арамейски (Деян. 6:1). Без да разполагаме с някакво изрично указание относно възрастта на св. Стефан, можем да предположим, че когато достига „Христовата възраст“, в Йерусалимската църква възниква това недоволство в средите на християните „елинисти“. „Елинисти“ са наричани онази част от юдеите, които живеят в странство и поради това, че са родени и израснали извън „Обетованата земя“, не говорят арамейски. Повечето от тях говорят на широкоразпространения в пределите на Римската империя гръцки (елински) език, откъдето и получават прозвището „елинисти“.[2] Част от тези „елинисти“, които апостолите обръщат към Христа, започват да се оплакват, че в Йерусалим не се грижат достатъчно за техните вдовици (Деян. 6:1). В бързо разрастващата се Църква апостолите вече не успяват да полагат необходимата грижа за всеки един от вярващите и същевременно да проповядват Благовестието. За да запазят мира в Църквата, те решават да се изберат седем души, които да ръкоположат за дякони, за да помагат на църковната общност. Св. Стефан е първият, върху когото се спира изборът на Църквата, и затова е наречен архидякон. Освен с обгрижването на вдовиците и нуждаещите се дяконите, подобно на апостолите, се занимават и с проповядването на Словото Божие. Въобще те стават първи помощници на апостолите.

След избора си св. Стефан, изпълнен с гореща вяра, с особено дръзновение изпълнява своите задължения, като върши в името Христово големи знамения и чудеса (Деян. 6:8). Славата му расте неимоверно и заедно с това расте и омразата на враговете му, които не могат нищо да противопоставят на „мъдростта и духа“, с които той говори (Деян. 6:10). Затова с измама отправят чрез подкупени свидетели всякакви обвинения срещу него и успяват да го изведат на съд пред синедриона (Деян. 6:12). Св. ап. Лука използва думата συνήρπασαν, която показва, че св. Стефан не е отишъл доброволно сам, а е бил насилствено отведен пред синедриона. Там светецът оборва всички обвинения, отправени срещу него, като им отговаря с една дълбока и емоционална реч, в която, като преминава през цялата история на еврейския народ, показва недвусмислено, че обещанието за идването на Месия се е осъществило в Господ Иисус Христос. Особено силни са заключителните думи на словото му: „твърдоглавци и необрязани по сърце и уши! Вие всякога се противите на Светия Дух, както бащите ви, тъй и вие. Кого от пророците не гониха бащите ви? Те убиха ония, които предизвестиха идването на Праведника, Чиито предатели и убийци станахте вие сега, – вие, които приехте Закона при служение на Ангелите, а го не спазихте“ (Деян. 7:51-54). На тези изобличителни думи „стареите и книжниците“ не могли нищо да противопоставят, освен с насилие да прекратят изобличенията на светеца.

Св. Стефан е изведен в покрайнините на града, според преданието в Йосафатовата долина – между Йерусалим и Елеонската планина, където според обичая юдеите (вж. Лев. 20:2) започват да хвърлят по него камъни.[3] За да не им пречат връхните дрехи, участниците в убийството ги събличат (Деян. 7:58). Малко преди да предаде на Бога чистата си душа, св. Стефан произнася думите: „Господи, не зачитай им тоя грях!“ (Деян. 7:60), с което доказва, че наистина се е уподобил на своя Божествен Учител и е преобразил сърцето си така, че в него няма място за ожесточение, мъст или омраза дори срещу тези, които отнемат живота му. Такива думи може да произнесе само човек, който е проникнат от любов към хората, към цялото паднало човечество и желае спасението на всички.

Според преданието мъченическата смърт на св. Стефан е наблюдавана от Елеонската планина от Пресвета Богородица и св. Йоан Богослов, които горещо се молят за него.[4]

Това описание на мъченичеството на св. Стефан, направено от св. Лука, е първият раннохристиянски текст, който отразява идеята за подвига на вярата като подражание на Христос в мъченията Му на кръста. Това ясно се вижда, ако се сравнят пасажите от описанието на кръстната смърт на Спасителя, направено от св. Лука, и начинът, по който описва мъченическата смърт на св. Стефан (Срв.: Лк. 22:69-71, 23:34, 23:46 и текста от Деян.6:8-15.). Този паралел в двете повествования повдига редица въпроси и може да се превърне в предмет на интересно изследване, което обаче е извън обсега на настоящата статия. Много от думите, които св. Лука използва в своето Евангелие за Спасителя, буквално са заети и интерполирани в една есхатологична перспектива в мъченичеството на св. Стефан. (...)

 

 

[1] Според различни изследователи броят на раннохристиянските мъченици на Църквата в първите три века на нейното съществуване варира от няколко хиляди до няколкостотин хиляди и дори няколко милиона. Днес ежегодно между 100 000 и милион християни от различни деноминации губят насилствено живота си само поради факта, че изповядват Христос. Сравни: Schor, A. Conversion by the Numbers: Benefits and Pitfalls of Quantitative. Modelling in the Study of Early Christian Growth. – Journal of Religious History, 33 (4),2009, p. 472 – 498; Stark, R. The Rise of Christianity: A Sociologist Reconsiders History. Princeton: Princeton University Press, 1996, p. 6; Lett, D. Phoenix Rising: The Rise and Fall of the American Republic. Authorhouse, 1998, p. 143 – 144; Knapman, H. Ecumenism of Blood: Heavenly Hope for Earthly Communion. New York: Paulist Press, 2018, p. 8 – 15.

[2] За елинистите и въобще за тази част от Деяния Апостолски, свързана с избора и мъченическата смърт на св. Стефан, виж по-подробно Омилия 14 на св. Йоан Златоуст: John Chrysostom. Homily XIV. – In: The homilies of John Chrysostom, Archbishop of Constantinople on the Acts of the Apostles (ed., trans. J. Parker). Part I, Hom. I – XXVIII. Oxford, 1851, pp. 191 – 206.

[3] Hananer, J.The Place of Stoning. – Palestine Exploration Quarterly, 13 (4), 1881, pp. 317 – 319. Вж. също бележка 27 и поясненията към нея.

[4] Бухарев, I.Святой апостол и первомученик архидиакон Стефан. Москва, 1896, с. 26.