СОЦИОЛОГИЧЕСКИ ЩРИХИ КЪМ РЕЛИГИОЗНОСТТА В БЪЛГАРИЯ
Едно от основните предимства в областта на социалните науки по отношение на лонгитюдиналните сравнителни изследвания, каквото е Европейското изследване на ценностите (EVS), е, че те позволяват, от една страна, да се работи с по-надеждни и прецизно генерирани емпирични данни, при които опасността от появата на смущаващи променливи между отделните вълни е по-ограничена, а скалите и измервателните инструменти са по-хомогенни, а от друга, да се избегне надвисналата над всеки учен опасност да се превърне, по думите на Франсис Бейкън, в паяк, измъкващ от тялото си нишките за своята мрежа. И обратно, едно от принципните възражения срещу количествените социологически методики и стандартизираното анкетиране е свързано с поставянето на въпроси, които самите респонденти може никога да не са си задавали. Този критичен аргумент има особена релевантност, когато става въпрос за „измерване“ и „скалиране“ на интуиции, предразположения или нагласи, свързани с „финалните ценности“, каквато е вярата в трансцендентното (независимо дали се схваща като Бог, божество, висша сила или космическа енергия). Впрочем трудността се усилва при изследването на нови форми на религиозност, които са лишени от фиксирана ритуалност, времева регулярност и публична институционалност. Ето защо анализите на количествени социологически данни за религиозността би следвало да се ръководят от две теоретико-познавателни предпоставки: първо, всяко етикиране е свързано с опасността от редуциране на комплексни и многоизмерни феномени (особено на претендиращите за „сингуларност на опита за свещеното“) и второ, възможно е религиозни дефиниции и представи за света да се „закрепват“ за социални взаимодействия, без от това да следва изграждането на съответния хабитус.
Тук ще коментирам сегмент от петата вълна на EVS (2018), в която участват 47 страни, като данните са национално представителни за всяка от тях. Обемът на реализираната двустепенна стратифицирана извадка със случаен подбор на респондентите по метода на най-близката рождена дата за България е 1560 пълнолетни лица, а информацията е събрана чрез пряко стандартизирано интервю по домовете. Тъй като данните са обемни и тепърва предстои публикуването им, ще редуцирам представянето им до три стъпки: първо, едно най-общо сравнение между последните две вълни за отношението на българските граждани към религията, второ, резултати за актуални настроения и нагласи към 2018 година и трето, няколко щриха върху религиозността на самоопределящите се като „православни християни“.
Най-общото сравнение между данните от последните две вълни от 2008 и 2018 г. показва, че саморазбирането на българските граждани като „религиозни“ остава стабилно с тенденция към нарастване на положителните отговори. Ако през 2008 г. на въпроса „Доколко следващите неща са важни във вашия живот“ религията е била определена като „важна“ от 55,4 % от анкетираните и като „не важна“ от 44,6 %, през 2018 г. съотношението вече е 61,2 % към 38,7 %. Това самоопределение се потвърждава и от изискващия уточняване въпрос: през 2008 г. като „религиозен човек“ възприемат себе си повече от половината българи (61,1 %), респективно 65,4 % през 2018 г., като „нерелигиозни“ са се самоопределили 34,3 % и десет години по-късно – 31,4 %. Трийсет години след конституционното гарантиране на свободата на вероизповеданията атеизмът има все по-отслабваща убедителност за българските граждани – през 2008 г. едва 4,6 % са „атеисти“, докато през 2018 г. процентът им е спаднал до 3,2. Допълнителното специфициране на въпросите в анкетната карта потвърждава очертаната дотук картина на позитивно отношение към религията: през 2008 г. 74,6 % от българите заявяват принадлежност към религиозно вероизповедание и едва 25,4 % отговарят отрицателно на този въпрос; през 2018 г. стойностите се запазват идентични. На този фон не се наблюдават съществени изменения и съотношението между двете най-разпространени вероизповедания в страната: за десет години броят на самоопределящите се като „православни“ е спаднал слабо от 82 на 79,5 %, докато мюсюлманите са се увеличили от 16,4 на 18,3 %. На въпроса „Кои качества би трябвало да се възпитават у децата?“ „религиозна вяра“ е посочена от 22,2 % от отговорилите през 2008 г., докато през 2018 г. те са 19 %. Ниска заинтересованост от системна практическа ангажираност с религиозни дейности се разчита в отговорите на въпроса „Участвате ли в религиозна организация?“ – през 2008 г. едва 1,3 % от българите са отговорили утвърдително, а десет години по-късно процентът е нараснал на 7,5. „Много голямо“ доверие към Църквата (или към религиозна институция) през 2008 г. са декларирали 14 % от анкетираните, през 2018 г. този процент е спаднал на 9,2, а отговорите „нямам голямо доверие“ са се повишили от 38,8 на 45,4 %. Никакво доверие в Църквата не са имали през 2008 г. 20,6 % от гражданите, а десет години по-късно – 16,9 %.
Как да интерпретираме наблюдавания ръст на декларирана религиозност? (…)