ЦЪРКВА И ДОГМАТ – ПЪТ В СВОБОДАТА
Едно писмо
I
Погледна ли назад към моите вече над петдесетгодишни изследвания и лично общение, струва ми се, че евангелският Христос има много живо отношение към Светото писание, но съвсем неопределено към това, което се нарича „Църква“. Колкото пъти съм го чувал да говори за Църквата, не съм успявал да придобия ясна представа какво е имал предвид.
В началото на столетието – спомням си го много добре, защото тогава бяха студентските ми години – от протестантска страна думата „Църква“ бе изобщо избягвана, доколкото е възможно. Това се промени после, особено в годините на борбата за съществуване срещу репресията на фашистката държава, издигнала претенцията да е единствената форма на общност за живеещите в нея човеци. Против нея беше, искам да кажа, издигнато „правото на Църква“. Там усетих жива заедност. Когато обаче след това размишлявах върху многобройността на групите и различията между верските представи в рамките на протестантското християнство изобщо, пред мен винаги заставаше въпросът какво всъщност би следвало да е тази Църква. Така се формира, както казах, чувството, че евангелският Христос не е имал първоначално отношение към онова, което се нарича „Църква“.
Разбира се, аз може да се заблуждавам и по това би могло да се дискутира. Позволете ми обаче откровено да кажа, че имам твърде ниско мнение за дискусиите по религиозни теми. Много повече ценя разговорите в малки кръгове, най-добре между двамина, така че да може точно да се изпита какво е иманото предвид и да може то да се вкара отново в ред, ако излиза от пътя; не обаче дискусиите между и пред мнозина. Затова си намислих нещо друго: искам да Ви кажа какво означава Църквата за самия мен, как се е формирало собственото ми отношение към нея и какво е тя за мен в религиозния живот.
Все пак имам право да Ви напомня, че си имате работа с богослов, който е свикнал да обективира нещата чрез критично мислене. Затова не бива да се боите, че ще бъдете занимаван с твърде лични неща. От друга страна обаче, по този начин Ви се гарантира, че няма да чувате чисто теоретизиране, а размишления, зад които стои опит. От казаното ще стане накрай съвсем спонтанно ясно какво в протестантската представа за Църква ми се вижда неразбираемо, респ. недостатъчно.
II
Младият човек, който навлиза в научния живот – особено ако той, както в моя случай, най-напред е следвал не богословие, а нещо друго, правомерно проверява позицията си спрямо вярата. Преминава през своите кризи. Пита дали би могъл да вярва онова, което му е било казвано у дома, в училището или чрез проповедта; дали има право, респ. трябва да го вярва в мащаба на истината. Пита дали и как то ще му дава устой за неговото съществуване и водещо начало за неговия живот и труд. Навярно той първо си мисли, че в името на честността трябва да скъса с него, после обаче отново се възбужда желанието да придобие някаква устойчивост в религиозното, а в действие влиза ново усилие, устремено към християнската истина.
Моля Ви, не пожелавайте да извлечете от казаното някаква обща теория как трябва да се върви към вярата, също така не как обикновено се върви по този път от католическа страна, а как е извървян в определени случаи – тук: в моя. Тъй като обаче не искам да Ви разказвам някаква биография, свеждам различните движения и процеси до един последен, лежащ в основата им интелектуален контекст.
Едни слова от Новия завет винаги са ме заговаряли с проникновение, имащо характера на насочване и водещо начало. Те са в Мат. 10:39 и гласят: „Който иска да намери“, тоест спаси, „живота си, ще го загуби; който обаче иска да загуби живота си заради Мене, той ще го намери“[1]. Първом текстът ми говореше за някаква тайна; както обаче става, когато подобни слова попаднат във вътрешния живот, той получи за мен една особено настойчива значимост. Поради двусмислието, присъщо на гръцката дума „ψυχή“, която означава както „живот“, така и „душа“, словата казват: „Който задържа душата си, ще я загуби; който обаче я отдава, ще я придобие“.
Словата говореха за фундаменталната тайна на религиозния живот, според която човекът стига до същинското свое Себе си само тогава, когато се отдалечава от него си, което значи – от своето непосредствено Аз; и придобива самия себе си, когато отдава себе си. Големият въпрос бе: Къде става това отдалечаване и прииждане? Кой може да ме призове така и по такъв начин да обвърже душата ми, че това да се случи и действително? Да не остана самоизолиран при себе си и да не задържам себе си?
Първият отговор гласеше: Това може само Бог.
Кой е обаче Бог? Как трябва да бъде мислен, за да бъде мислен правилно? (...)
[1] В българския превод: „Който е запазил душата си, ще я изгуби, а който е изгубил душата си заради Мене, ще я запази“. Б. пр.