I. За драматичното богословие

Надявам се – както пише светителят, че „никой няма да започне да ме порицава сега, ако покажа по-големи скърби и изобразя по-тежки страдания”, отколкото би било прилично и нужно в едни богословски размисли. От друга страна, трябва да се предпазя и от сантиментализма, толкова разпространен и удобен днес, когато се говори или пише за мъчителното в живота ни. Ето защо още в началото ще се спра върху избрания от мен богословски нехарактерен израз „драматично богословие“, използван в заглавието на тази книга.

На първо място, гръцката дума драма (τό δρᾶμα) означава действие, а след това вече в по-специален смисъл – драматично действие, трагедия. Всъщност драмата открива възможност за трагедия и затова е оправдано да твърдим, че книгите от Св. писание освен повествования за едно или друго събитие са и драматически разкази за човеци и техните взаимоотношения в светлината на общението им с разкриващия Себе Си Бог. На второ място, следва да имаме предвид и че „повествованието донася едно и също до различните хора, докато драматическият разказ носи според това, което всеки отделен възприемащ (подч. мое, М. К.) може да схване”. С други думи, драматическият разказ е иманентно зареден с екзистенциални значения, а това се отнася с пълна сила и за Книга на Иова, за което ще стане дума впоследствие.

Нататък, от своя страна думата богословие (ἡ θεολογία) в нейната християнска употреба има малко по-сложно развитие. Тук ще имаме предвид оформеното понятие, притежаващо едновременно две невлизащи в противоречие помежду си значения. Първото, което е богословието par excellence, е самопроявлението на Божествеността, за което свидетелства св. ап. Йоан Богослов: „И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца” (Иоан. 1:14). С други думи, Самото въплътено Слово, Господ Иисус Христос – Той-е-Бого-Словието (съответно Богословът).

Следващото значение на понятието, чиито съдържания във византийската традиция са окончателно завършени при св. Фотий Велики, е онова, определено от него като първата философия (ἡ πρώτη φιλοσοφία).

Теологията като човешки размисъл той схваща като рефлексия върху благодатно полученото богопознание. Теологията и философията биват следователно положени на едно общо ниво, където спекулативната теология поема ролята на най-възвишения дискурс на първата философия.

Важно е да се допълни също, че трябва да се прави разлика между догматичeска и спекулативна теология. За пълнота ще цитирам и определението на известния съвременен френски православен богослов и философ Жан-Клод Ларше. В случая той отделя „високото богословие“ – мистичното, което за по-голяма яснота и идентифицира чрез думата ἡ θεολογία:

„Теологията, обратно, не може да бъде дело на разсъдъка, нито на разума, тъй като тя се отнася към божествената реалност, оставаща отвъд природното, която не може да бъде постигната по естествен път със собствени сили... За да може божествената енергия да действа у него, човек трябва не само да очиства себе си, но и напълно да се откаже от природната енергия на собствените си възможности... Очевидно е, че опитът от този вид теология е твърде рядко срещано явление; такъв имат само светиите... ако ограничим богословието до теологията, както понякога постъпват някои православни монаси в духа на един краен максимализъм, то богословието de facto ще стане невъзможно”. Така богословието не се свежда единствено до теологията, която служи „в известна степен като образец или парадигма за богословстване”, като „негова крайна цел”.

Така идеята за драматично богословие, изглежда, се доближава по-скоро до съвременното схващане за екзистенциално богословие, доколкото се занимава и се интересува от съществуването на човека в неговото боготърсачество, както и разбира се, в богоотстъпничеството му. От друга страна, все пак екзистенциалното богословие е достатъчно широк и неясен термин и лесно би ни подвело да преинтерпретираме православното богомислие, да речем, в една [пост-]модерна спекулативна форма, което по никакъв начин не може да бъде негова цел. Тук на практика опираме до темата за отношенията и различията между религиозна философия и богословие, върху която няма да се спираме сега. Само ще кажа, че настоящият текст е своеобразна „смес“ между двете, доколкото самото определение драматично богословие го предполага. Важно ми се струва и да наблегна върху факта, че в никакъв случай в тази книга не бива да се търси нито спекулативно богословска в собствен смисъл, а още по-малко – догматическа богословска работа. Тя няма, нито пък може да има такива цели и задачи. Затова и изразът драматично богословие не бива да се разглежда като „понятие“ или като „термин“ в един по-строг смисъл на думата. Той е по-скоро „типологично“ описание за лични богословски размисли по определен повод (в случая Книга на Иова). Следователно драматичното богословие се родее много повече с проповедта, но без да е същото като нея. (…)