„Свобода на научното изследване” е един от големите лозунги на Западния свят и свободата на научното изследване заема особено място в неговата толкова високо ценена свобода. Защото упражняването точно на тази свобода, повече от всяка друга, не само е издигнало западния свят до неговото изключително за човечеството място, тя е и единствената, чието право изглежда безусловно, т.е. не е ограничено от възможен конфликт с други права. Но ако погледнем по-отблизо двете половини на това твърдение, се разкрива скрито противоречие. Защото постигнатото благодарение на свободата на научното изследване изключително място в света ни най-малко не е външно на силата и притежанието, т.е. придобито е чрез превръщане на изследваното знание в действие, докато претенцията на свободата на научното изследване за безусловност трябва да се позове на това, че изследователската дейност заедно с нейната вътрешна цел, знанието, е напълно отделена от сферата на действието. Защото всяка свобода на действието има естествено своите ограничения в отговорността, законите и обществените съображения, следователно никога не е безусловна. Истината обаче, полезна или безполезна, е висше право сама по себе си, даже задължение, и е (освен по отношение на интимната сфера) свободна от всякакви ограничения, тъй като нейната наличност в нечия глава не може да нарани никого и частта от нея за един – действителна или възможна – не може да засегне частта от нея за други. Напротив, благодарение на нейната споделимост, частта от истината за един даже увеличава потенциалната част за всеки друг. Следователно и процесът на нейното усвояване – а това е „изследването”, също не нарушава никакви права на другите (отново с изключение на правата върху личната тайна), така че в рамките на тази територия свободата може да бъде тотална. Накратко, тук предпоставката за претенцията за тотална свобода е, че научното изследване като такова не повдига нравствени проблеми – какъвто точно би могъл да е случаят при нравствена неутралност, а именно ако „истината” изобщо не би била етично благо, а само субективна страст. Във всеки случай самата безусловност е обусловена от една предпоставка, която изключва това, което тя обхваща – всяко питане, спекулация, мислене – от контекста на действията, в които иначе междучовешкият морал упражнява правото си на отсъждане. Да разгледаме тази решаваща предпоставка по-отблизо и да я отнесем най-вече до изследването на природата, така че по-нататък в изложението „наука”, съгласно англо-американското значение на думата science, изцяло ще обозначава съвкупността на природните науки.

            Пресича ли се науката с морала?

            На пръв поглед би могло да изглежда, че не е налице пресичане на науката с етиката, ако се абстрахираме от вътрешната моралност на предаността към повелите на самата наука, т.е. именно към „научността”. За науката единствената ценност е знанието, единственото й занимание – неговото постигане. Наистина то води със себе си собствени норми на поведение, които могат да се нарекат териториална етика на научната област: да се придържаме към правилата на методите и към указанията, да не мамим, т.е. да не лъжем нито себе си, нито другите чрез произволни заключения или небрежни експерименти, или да премълчаваме за подправянето на резултатите им – накратко: интелектуална почтеност и строгост. Етично тогава означава нищо повече от повелята да бъдеш добър учен, а не лош („ако си учен, бъди научен”!) и не установява отношение на задълженост на науката към света извън нея. Същото важи за личните добродетели отдаденост, постоянство, дисциплина и силата да се противопоставиш на собствените предразсъдъци – тe отново са просто условия за успех в професията, ако и да са достойни за похвала качества и извън нея. В крайна сметка задължението на изследователите да споделят резултатите и аргументите си в научната общност, изглежда, придава на вътрешнонаучния морал нещо като обществено и публично измерение; всъщност обаче при засилващия се колективен характер на научните начинания вътрешната комуникация, даже за отделния учен, спада към техническите условия за добри постижения в науката – научният морал остава все още строго „териториален” и научната общност задължава сама себе си. Така погледнато, науката образува един нравствен остров за себе си.

            Разбира се, веднага се усеща, че този автопортрет на науката не представя цялата истина. Нещо такова би било вярно там, където съзерцателната сфера е била ясно отделена от активната, а чистата теория не е обхващала практическите дела на деня, какъвто е бил случаят в предмодерните времена. Тогава е било възможно знанието да се разглежда като частно благо на знаещия, чието „вътрешно притежание” не е можело да причини вреда на благото на другите. Да се разбират нещата, а не да се променят, е била работата на знанието. Самото то, както и неговото постигане чрез наблюдение и размишление, е било състояниe на духа, като такова споделимо и дотолкова способно на действително обективно съществуване, но не и на намеса в състоянието на неговите предмети. Разпространението му било разглеждано от обществените власти (Църквата, понякога и от държавата) като опасно за благото на множеството, например поради подкопаването на неговата вяра. Но една квазиавтоматична защита срещу тази опасност се е съдържала вече в езотеричния характер на високата ерудираност като такава, която е ограничавала рецепцията си до малцина, и тези малцина са имали правото да защитават собственото си мислене срещу настойническите претенции върху душите им, защото това мислене по никакъв начин не се е намесвало в делата на външния свят. И най-накрая идеите, даже когато се разпространявали нашироко, имали най-много убеждаваща, а не принудителна сила. (…)