„Ако Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра”, казва апостолът в писмото си до Коринтската църква. Ако Той е умрял, то всяка вяра в живота, дори и на атеистите, е разколебана.

В романа на Достоевски „Идиот“ един от героите – Рогожин, гледа картината на Ханс Холбайн „Снемане от кръста”. „Като гледаш тази картина, казва той, може вярата си в Бога да загубиш”. Картината изобразява ужаса на смъртта – зеленикав трупен цвят на лицето, полуотворена уста, подават се зъбите – исякаш към небето се носи ням укор... Друг герой на Достоевски, атеистът Кирилов от романа Бесове“, казва: „Чуй сегавеликата идея: имало един ден на земята побити три кръста. Единият на кръста толкова силно вярвал, че казал на другия: „Днес ще бъдеш с Мен в рая”. Свършил денят, и двамата умрели, тръгнали и не намерили нито рай, нито възкресение. Не се сбъднало казаното. Слушай, този човек бил най-висшият на цялата земя, бил всичко онова, заради което си струва да се живее. Цялата планета с всичко на нея без този човек е само една лудост. Нямало нито преди, нито после втори като него... В това е и чудото, че нито имало, нито ще има такъв някога. А щом е така, щом законите на природата не пожалили Този, дори своето чудо не пожалили, а Го накарали да живее сред лъжа и да умре заради лъжа, то излиза, че цялата планета е лъжа и се крепи върху лъжа и глупава подигравка. Излиза, че самите закони на планетата са лъжа и дяволски водевил. Заради какво да се живее? Отговаряй, ако си човек”.

Още повече паднаха духом тези, които вярваха в Него като в Месия. Седяха в безутешна скръб, в горницата си, плачеха и ридаеха...

Умря надеждата на целия свят. Тук, на земята, царуват всепобеждаващите тъма и смърт и ние живеем само за да изпълваме гробищата. Изгаснаха светлинките в света...

Но „светлината в мрака свети, и мракът я не обзе”. Този възглас звучи в пасхалната нощ в християнските храмове, това победоносно първоевангелие за словото на живота, за Логоса...

Христос наистина възкръсна! Съществуват разумни доказателства на този факт. Няма да се спираме сега подробно на тях, само ще споменем някои.

Когато Христос умрял, тялото Му било положено в гроб, в пещерата на Йосиф Ариматейски. Надгробният камък бил запечатан, а гробът заварден с римска стража. Всичко това предприели първосвещениците и старейшините. Те казали на Пилат: „Господарю, спомнихме си, че Оня измамник още приживе бе казал: подир три дни ще възкръсна; затова заповядай да се запази гробът до третия ден, да не би учениците Му да отидат нощем да Го откраднат и да кажат народу: възкръсна от мъртвите”...

Само че на третия ден гробът се оказа празен. И тогава първосвещениците, „като се събраха със стареите и се съветваха, дадоха на войниците доста пари и рекоха: кажете, че учениците Му дойдоха нощем и Го откраднаха, когато ние спяхме” (ако са спали, то не са видели, ако пък не са спали – как тогава са допуснали кражбата?) и ако за това стигне слух до управителя, ние ще уталожим гнева му, и вас ще избавим от грижи. А те взеха парите и постъпиха, според както бяха научени. И тая мълва се носи между иудеите до днес”.

Ако гробът не бил празен, то всяка лъжлива проповед за Христовото Възкресение първосвещениците можели да опровергаят много лесно, като покажат здравия печат и самото тяло.

Ако гробът е бил празен, тогава или тялото е било откраднато от учениците, или е било отнесено от враговете, или Христос е възкръснал. Учениците не са могли да откраднат тялото, защото гробът е бил охраняван от римски войници, прочути с военната си дисциплина. Подобна кражба не би имала никакъв смисъл за учениците: те нито имали нужната енергия, нито желание да похитят тялото – всички били изпаднали в паника; още когато арестували Иисус, „всички ученици Го оставиха и се разбягаха”. Смъртта Му окончателно ги потопила в униние.

Враговете Му още по-малко биха могли да отвлекат тялото – най-лесното опровержение на Възкресението би било показването на мъртвото тяло. Сами да създават празен гроб, би означавало да помагат на „слуховете” за Възкресението.

Но ако тялото не е било отвлечено нито от приятелите, нито от враговете, то остава третата възможност – т.е. Христос наистина е възкръснал. Логическите, умозрителните доказателства в полза на Възкресението се потвърждават от следните исторически факти.

Малко след смъртта на Иисус учениците Му преживяват истинско преобразяване, което няма как да се обясни освен с действителното Възкресение на Христос.

Ние видяхме, че „всички ученици Го оставиха и се разбягаха”. Те бяха изпаднали в униние, плач и ридание. Дори не тръгнаха с жените мироносици да помажат тялото на Иисус с аромати. А пък това, че мироносиците в онова утро бяха тръгнали именно с погребални аромати, показва, че те не са очаквали Възкресението: „Кой ли ще ни отвали камъка от вратата гробни?”, говорели те помежду си.

Учениците не повярвали на свидетелството на мироносиците. „И техните думи им се показаха празни, и не им повярваха”.

Когато им се явил, те Го помислили за дух. Тома поискал веществени доказателства. „Ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам”.

Но ето че скоро след смъртта Му те свидетелстват за Неговото Възкресение, наричат се „свидетели на възкресението Му”. Този, Когото те приеха за призрак, яде сред тях.

Тома видя раните Му и възкликна: „Господ мой и Бог мой!”.

Същият този Петър, който се отрече от Него, същите тези, които страхливо изоставиха своя Учител, спасявайки се с бягство в нощта на предателството, сега, в деня на Петдесетница, стояха върху покрива на йерусалимска къща и проповядваха пред хилядно множество. Изобличаваха водачите на народа в неправеден съд и убийство и шумно свидетелстваха, че Христос е възкръснал.„Тогова Иисуса Бог възкреси, на което всички ние сме свидетели”.

Свидетелстваха десетки години, до края на живота си, с цената на мъченическа смърт. Оставиха своето свидетелство в писмен вид, в четирите Евангелия. И нима главата за Възкресението не се явява естествен тържествуващ финал на Евангелията, радостна вест за любовта и живота вечен?!

Впечатляващо е, че на проповедта за Възкресението първосвещениците отговарят не с разследване или разобличаване на „измамата”, но с мълчание. Такова мълчание те изискват и от учениците. Само толкова. „И като ги повикаха, заповядаха им никак да не говорят, нито да поучават в името Иисусово”. Но какваудивителна сила звучи в отговора на Петър и Йоан: „Съдете дали е справедливо пред Бога – вас да слушаме повече, нежели Бога; защото ние не можем да не говорим за това, що сме видели и чули”.

От този момент насетне всеки един, който наруши срамното, равнодушно мълчание и добросъвестно изследва въпроса, ще научи неопровержимия и радостен факт на Христовото Възкресение. В този смисъл забележителен е примерът на апостол Павел. Той живял по времето на Христос, ненавиждал християните, участвал в убийството на първомъченик Стефан. В качеството си на учен, образован и влиятелен евреин, притежаващ специални пълномощия от първосвещениците да арестува и наказва християните, той имал възможност всичко да провери, да разследва, да разобличи поне мистерията с изчезналото тяло... Но той срещнал по пътя към Дамаск Самия Възкръснал – и от гонителя Савел станал Павел. По целия свят – от Йерусалим до Испания – той неуморно провъзгласявал вестта за възкръсналия Христос и мъченически умрял заради нея. Как да си обясним този обрат в душата на Савел, ако Възкресение не е имало? От друга страна, фактът на Христовото Възкресение прави това чудно обръщане съвсем разбираемо.

Все пак най-доброто доказателство за истинността на Христовото Възкресение винаги ще си остане това, което убедило и Савел – личната среща с възкръсналия Господ.

Срещата с живия Христос си остава целта, заради която сме дошли на този свят. Без нея нашата жизнена задача не може да се сбъдне. А дотогава душата и на най-добрия човек на света ще плаче край празния гроб на живота, както плакала Мария Магдалина онази сутрин: „Дигнали Господа моего, и не зная, де са Го турили. Като рече това, обърна се назад и видя Иисуса да стои; ала не знаеше, че е Иисус”. Било още тъмно и сълзите замъглявали погледа . „Иисус и казал: жено! Защо плачеш? Кого търсиш? Тя, мислейки, че е градинарят, каза Му: господине, ако си Го ти изнесъл, кажи ми де си Го турил, и аз ще Го взема. Иисус казва: Марийо! Тя се обърна и Му рече: Равуни! което значи Учителю”. Този тих зов в сутрешния сумрак разтърсва цялата й душа, осенява я с неочаквана радост... Скръбта от търсенето се преобразява в радост.

Тази радост рано или късно ще споходи всеки, който търси задълбочено, усърдно, със сълзи. Някога и в моя мрачен, опустошен от греха и съмнението свят се изля радостта на Възкресението. В началото я взех за „градинаря” и едва по-късно преклоних глава пред Него, като пред Спасител и Господ. Ако я нямаше тази среща в живота ми, в утрото на моите младежки години, аз нямаше да познавам радостната вест, за която искам да разкажа.

„Христос Воскресе!” Той възкръсна и повече не умря. И значи „свърши времето за ридание – не плачете”.

Разпнатият, Възкръсналият, Идещият... – ето ги стълбовете на нашето минало, настояще и бъдеще. Когато душата ти е разколебана от тежестта на миналото, спомни си за Разпнатия, взел върху Си нашите грехове; когато бремето на настоящето те хвърли в униние – погледни към Възкръсналия, седящ отдясно на силата. Тревогите пък за бъдещето ще се разпръснат като утринна мъгла под лъчите на Иисус Христос, Идещия.

И така, справедливостта, любовта и животът тържествуват над лъжата, злобата и смъртта. Има защо да се живее, страда и умира. Всичко в Евангелията е правдиво, всяко едно чудо. Голгота не е трагична кончина на героя, а изкупителна жертва заради грешниците. Ние сме изкупени с Неговата кръв. И занапред сме призовани да следваме завета на Възкръсналия...

„Радвайте се... Идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари. Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен...”.

На нивата на благовестието никога повече няма да сме сами: „Ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света”. И там, където двама или трима са събрани в Негово име, Той присъства реално, както е и обещал.

Срещналият Го по пътя за Дамаск Савел по-късно пише до Евреите: „Той е жив и е ходатай за нас”.

Възкресението се случило рано, на зазоряване: когато слънцето изгрявало, мироносиците открили само празния гроб.

Изгряло Слънце духовно, незалязващо. От гроба станал Възкресителят, за да призове към живот мъртвите души, чезнещи в гроба на самотното, греховно, унило съществуване. И целият въпрос за нас се крие в това, радостта от Христовото Възкресение да се превърне в песен на душата ни, та да стане Той Възкресител на всеки един от нас.

Няма друг път към тази радост освен през Голгота. Там, край кръста, ние трябва да направим пълна преоценка на себе си и на Христос. В тълпата край кръста можем да различим три групи: едни Го разпъвали заради самолюбието си, дори заради своята религия – това са фарисеите, садукеите, книжниците и първосвещениците.

Другата група са просто зрителите. Това са хората, които подобно на Пилат смятат да запазят неутралитет и си „измиват ръцете”. Но подобно на Пилат, в миг на изкушение те рано или късно ще се окажат сред предаващите Го на разпятие. Това потвърждават и думите на Христос: „Който не е с Мене, е против мене; и който не събира с Мене, разпилява”.

Има обаче и трета група: всички онези, които са на страната на Христос. Те, подобно на Мария – майка Му, и на Йоан, стоят в безмълвна скръб. Те приемат кръстната Му любов като непостижима тайна. Те изповядват греховете си пред Него: „Спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си!”. Те се покланят на страданията Му и след това се радват на Възкресението Му. От върха на Голгота, от подножието на кръста те вървят по света с едничко желание – да живеят заради умрелия за тях и Възкръсналия. Вървят, за да участват в страданията Христови, да споделят Неговото мъченичество, за да участват после в славата Му.

Да очакваме ли друго, по-благоприятно време или по-зряла възраст? Не е ли по-добре в зората на нашата младост да принесем аромата на душата си на Този, Който отдаде Себе Си заради всеки един от нас?

„Аз направих това заради теб, а какво ти направи за Мен?”.

Затова, в отговор на апостолския призив, „стани ти, който спиш, и възкръсни от мъртвите, и ще те осветли Христос”.

 

Превод от руски: Димитър Спасов

 

Из статията "Разпятие и Възкресение", "Християнство и култура", бр. 39/2009.

Славянское миссионерское издательство, „Сеятель Истины” Ашфорд, Конн., США, 1986 г.

 

Владимир Филимонович Марцинковски (1884 – 1971) е руски мисионер, проповедник и писател. През 1913 г. напуска добре платена държавна работа и става лектор в Християнското студентско движение, основано от барон Павел Николаи. След революцията няколко пъти е арестуван заради мисионерските си беседи и публични диспути, провеждани по цяла Русия, а през 1923 г. е прогонен от болшевишкия режим. Следващите седем години изнася лекции в университети и църкви в Европа, пише няколко книги. През 1930 г. интересът му към историята на еврейския народ го води в Палестина, където се жени и окончателно се заселва на планината Кармил. В Палестина продължава да проповядва Евангелието на евреи и араби, дълбоко уважаван сред интелектуалния елит и обичан от съгражданите си. Ръководи християнска община в град Хайфа. По-известните му книги и статии са: „Записки на вярващия“, „Христос и евреите“, „Смисълът на живота“, „Достоверно ли е Евангелието“, „Науката и религията“, „Смисълът на страданието“, „Изкуплението“ и др.