Малагар, Разпети петък, 1958 г.

През нощта на понеделник срещу вторник се разрази буря. Децата много се изплашиха и се изпокриха по стаите си, запазили мириса на зимата, на дългите и мрачни месеци, през които никой не е прониквал в затворения дом. И тъй, природата е в смут. Птиците замлъкнаха; лилиите и божурите, които бяха на път да цъфнат, клюмнаха. Днес, на Разпети петък, след ясната утрин слънцето, както е писано, се скри за три часа. Отчаян вятър, нахлул от морето, тласкаше към нас облаци в безредие.

Да продължа ли в този тон? И за какво да говоря? Между това, което един християнин възпоминава днес, и политиката на хората се простира пропаст, която не съм в състояние да преодолея. За какво да говоря, ако не за онова, за което един вярващ се опасява да говори – не от човешки респект, а защото любовта има своя свян. И най-вече защото той е наясно доколко всичко изречено си остава непонятно за този, който не го изпитва. Нюман казва (или пък беше Киркегор), че Бог е Някой, комуто говорим, а не Някой, за когото се говори. Много често кореспондентите ме разпитват в тази насока и се учудват на моята вяра, на този прилив, скрит под всичко, което пиша, но който изниква между думите.

В деня на Господнята смърт е редно да заговоря за това. Защо съм в тази религия? Защото съм се родил в нея? Да, без съмнение. Но както казва Паскал, тъкмо защото съм роден в нея, се възправям срещу нея. И тъй като съм роден в нeя, намирам я за различна от всички други. Не ми пречи (как да го отрека?), че тя ме е притежавала още преди да мога да й окажа съпротива. Мнозина други, също така родени, неспирно се мъчат да се избавят от нея, без никога да са усетили привличането й. Защо сме толкова различни, ние, верните? И у най-равнодушния християнин, ако е истински християнин, си остава някаква привързаност, страст на живот и смърт, нежност, на която е станал съпричастен още от детството, някаква кротост, която не е от този свят. Тази благодат носи със себе си своята очевидност. И все пак щях да се съпротивлявам, ако не вярвах, че всичко, което е написано, е вярно, вярно с буквална истинност, че всяко Слово на Господа (Небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат)[1] тегне над Историята със своето вечно бреме.

И най-накрая, щях ли да реша да сътруднича на тази издателска поредица, озаглавена В какво вярвам?, ако можех да отговоря само с няколко реда, в които да обясня мотивите на моята вяра? Какво бих могъл да кажа тогава? Трябваше ли цялото това страстно одобрение да се сблъска със забраната на разума? Сведена до своя най-прост израз, моята вяра почива върху една очевидност, която несъмнено не е валидна само за мен: животът има посока, той има цел. Той не е могъл да възникне просто така, в даден момент, на повърхността на вечната материя. Първата жива клетка е носела в себе си зародиша на всяка любов и всяка мисъл, на всяка музика, на човешкото тяло, тъй красиво, когато е красиво. Ето защо всичко, което е вдъхновено, е достатъчно, за да ме накара да коленича.

Ако сме били сътворени, как Този, Който ни е създал, щом е любов, би могъл да не се яви? Тук стигаме до факта на Христос. „Митът”, ще ми възразят някои. Не, фактът, преди всичко. Дори се възхищавам на начина, по който се опитвате да се отървете от Него само с една дума, защото всичко почива върху история, а не върху легенда, върху текстове, върху свидетелства, разкрити от историческата критика. Принадлежа към поколение християни, които са били на по двайсет години по времето на модернизма, чиято вяра трябваше да понесе щурма на екзегети от Германия и Франция. Бях лично засегнат чак дотам, че да си забраня четенето на Евангелието от св. Йоан. И още се чудя на това.

Означава ли това, че вече не се съмнявам? Ще излъжа, ако го кажа: да вярваш, означава да се съмняваш. Само тези, които вярват, се съмняват. Вярвам, Господи, помогни на неверието ми.[2] Това моление в Евангелието блика от едно клето сърце, докато то спре да бие. Спъвам се в греха на Адам, пред тайнството на злото, пред това творение, чийто закон изглежда, че е „изяждането-помежду-ни” (думата не фигурира в речника, но най-точно предава случващото се). Не давам никакво решение. Минавам през тази стена, както възкръсналият Господ. Доверявам се на словото, на обещанието на Този, Който е дошъл и ме е възлюбил.

Разбира се, има други религии, други кошари. Но аз съм от това стадо. Господ настоява върху това: неговите овце Го познават и Той познава овците Си.[3] Което не означава, че другите са презрени или са по-малко възлюбени. Струва ми се, присъща светлина за нашата епоха е, че различните човешки общности не се обръщат чрез сила, за да господстват едни над други, а само за да се свържат в обожанието, общо за тях. Още едно основание да леем кървави сълзи заради идиотската и престъпна политика, която ни отделя от нехристиянските раси, доколкото с мъка откриваме връзката, която ни свързва с тях във вековете и на небесата. Христос казва на евреите: Авраам, вашият баща, би се зарадвал да види Моя ден, и видя, и се възрадва [4]. Това предходно познание за историята, което Авраам е имал за Христос, засяга всичко, което идва след Авраама: историята на Иаков и Исмаил.

Тук спирам. С какво право пиша тези неща? И кой ми е дал мисията да говоря за това? Никой, вярно е. Но не е ли не по-малко вярно, че даже последният от християните трябва да свидетелства от мястото, което заема, и според споходилото го вдъхновение. А благодатта трябва да спаси онова, което трябва да бъде. Поне в това вярвам в тази вечер на моя живот.

Пасха, 1959 г.

Грип. Прекарах в леглото тези пасхални празници, за които мечтаех от толкова месеци. Безполезно усилие за духовно общение с онези, които изпълват тази нощ всички църкви в света. Щом машината откаже да се подчинява, душата е обезоръжена. Ето месата започва по радиото. Плъзвам се на моето място, скромно, в огромното братство на старците и болните. Гласът на отец Аврил ме изправя пред този престол, където за пръв път в живота си, и то в деня на Пасха, аз не съм коленичил.

Надигнах се събота вечер, за да гледам по телевизията екранизацията на моята пиеса Тайнството на Сина Човечески. Харесах прибраността на постановката, нейната строгост. А какво ли са си мислили телевизионните зрители? Текстът изглежда гол като тялото на кръста. Актьорите приличат на хора, всеки от които свидетелства за своя сметка.

За какво си мислех, когато се върнах в леглото? Случвало ми се е да напиша (един от моите кореспонденти ми го припомни), че ако започнех живота си наново, нямаше да парадирам с името християнин. Днес чувствам нещата съвършено различно. Докато телевизията излъчва Тайнството на Сина Човечески, вестник Ла Кроа публикува на първа страница моя медитация за празната гробница. Изобилието на всички свидетелства служи за извинение. Ала всички те са предизвикани. Аз съм свидетелят, старият неминуем свидетел, тъкмо в този миг на един вечен процес. Мой ред е да депозирам свидетелството си, докато съм още жив. Колко струва моето свидетелство, няма значение, това не ме засяга.

Никакво възможно четене, никаква медитация заради покачването на температурата. Но ето че внезапно някъде в среднощ започвам да говоря, разказвам на жена си неща за детството си и за моята майка, които никога не съм й казвал. Вълна от времето приижда към нас; това е вълна на страдание: колко тревога у възрастните, наобиколили едно малко момче!... И как се долавя присъствието на смъртта!

Клод ми донася Дневника на Леон Блоа[5], който току-що е получил. Ето четенето, с което мога да се заема без много усилия. Признавам, че търся у Блоа най-вече развлечението. Нещо, което навярно би накарало да се изчерви този клетник, чиито страдания не са за смях. Ала какво да се прави. В неговото творчество има комична гениалност, към която съм по-чувствителен, отколкото към тълкуванията му на Апокалипсиса.

Неговите възгледи за историята или мистиката никога не са задържали вниманието ми; но погледът му към човешките същества, към пулсацията на всекидневната глупост такава, каквато я регистрира един християнин, който знае, че всичко това буквално е истина, ето кое е уникалното у Блоа.

Паскал изобличава нищетата на човека без Бог: Блоа е смаян колко смешен е човекът. И това да бъдеш заедно с Бог не променя нищо: комичното според Блоа се ражда от контраста между огнената истина, такава, каквато той я познава, и глупостта на онези, които я отричат, или което е още по-лошо, живеят, позовавайки се на нея. Блоа е безжалостен към свещениците. Познанието му за онова, което представлява свещенството в мистичен план, и неговата квазибожествена власт прави гротескни бедните пастири, имали нещастието да приютят в стадото си тази ядна овца.

Причините за неговата ярост не винаги са били толкова благородни, колкото му се е искало. В ненавистта, която той засвидетелства към Юисманс, завистта се различава с просто око. Изправен пред смъртта на Зола и пред реабилитирания Драйфус, Леон Блоа реагира долно, като последния от жителите на Кошон сюр Марн, които толкова презира: долно и глупаво. Ала той е страдал и е вярвал повече и по-добре от мнозина християни, това е истината. И неговите „обръщенци”, семейство Маритен (Жак, Раиса и Вера), вечно свидетелстват, че истинският Леон Блоа е бил многократно по-добър от онзи, който се проявява в дневника си, пропит с всекидневна и отчайваща нищета.

 

Превод от френски: Тони Николов   

 

[1] Мат. 24:35.

[2] Марк. 9:24.

[3] Аз познавам моите Си и Моите си ме познават – Иоан. 10:14.

[4] Иоан. 8:56

[5] За Леон Блоа и неговия Дневник (На прага на Апокалипсиса, 1913-1915 г.) виж в брой 57/зима от 2010 г. на сп. Християнство и култура. Б. пр.

 

Франсоа Мориак (1885–1970) е френски писател, един от най-значимите християнски автори на ХХ в. Член на Френската академия (1933), той е носител на Нобелова награда за литература (1952). Останал сирак в невръстна възраст, Мориак израства в католическия пансион на марианистите край Бордо. Споменът за нравите във френската провинция е и ядрото на бъдещите му кратки, но психологически наситени романи, разкриващи болезнеността на страстите на душата: Родителка, Терез Дескейру, Пустинята на любовта, Фарисейката, Юноша от едно време, които Фондация „Комунитас” преиздаде на български език през 2013 г. заедно с изповедната му книга В какво вярвам. В политическата си ангажираност Мориак е убеден демократ и ярък противник на Аксион Франсез и крайната десница с нейния антисемитизъм и национализъм. Клони към социалното християнство и докрай остава близък на генерал Дьо Гол. Другите му по-известни книги с християнска тематика са: За няколко неспокойни сърца. Есета за религиозната психология (1920), Бог и мамон (1929), Страдания и щастие на християнина (1931), Животът на Иисус (1936), Син Човечески (1958). Предложените тук текстове са от прочутите Бележници (Bloc-notes) – сборници, в които Мориак обединява колонките си, публикувани всяка седмица в сп. Експрес.