ЗА "МИСТИЧНОТО БОГОСЛОВИЕ НА ИЗТОЧНАТА ЦЪРКВА"

година 2019 / брой 146, Джон Макгъкин

Владико, отци, сестри и братя, събрали се тук тази вечер, позволете ми в началото да изкажа благодарността си на настоятелите и ръководството на това прочуто и обичано православно училище, което ме удостои със степента почетен доктор по богословие. Това е още една дъска, закована в моя „богословски дом“, който ще трябва един ден да представя пред Господа на славата. Ще ми се да вярвам, че разглеждайки усилията ми, Господ ще ги оцени също тъй добре както вас, а може дори да каже: Bene scriptpsisti de me[1], както e рекъл нявга на прочутия философ от Аквино. Това без съмнение е единствената цел или telos в усилията на един богослов, понеже писането за Бога в Христа е средство за доближаване до пророческата задача да се възвести Благата вест в съвременния свят. И ако човек не може да пише добре за Бога, сиреч да изрисува икона, имаща известно подобие с архетипа, той би трябвало да пише по-скоро художествени произведения, които ще нанесат по-малко вреда. Понеже страхът, който измъчва постоянно един богослов, е да не би да чуе казаното някога от Бог на Йов и богословските му съветници: „кой е тоя, който омрачава Провидението с думи без смисъл?“ (Иов. 38:2). И наистина, както изтъкват и отците отшелници, писането на книги може да бъде тежка отговорност. В една ранна монашеска история, описваща слизането в Ада, се разказва за един богослов от древността, чието вечно наказание било да стои затънал до гуша в блатото. Стъписан, че го вижда там, развълнуваният посетител го запитал: „С какво заслужи тази ужасяваща участ, след като написа толкова прекрасни творби?“. И получил отговора: „Тук съм тъкмо заради книгите си“. А после според автора на историята добавил лукаво: „За щастие главата ми е навън, тъй като Бог ми позволи да стъпя върху раменете на един епископ“. Тук разбираме, че древните монаси са изпитвали здравословно подозрение както към богословите, тъй и към епископите. Ще отмина тези предразсъдъци само след като добавя бележката на един професионален историк ‒ че пустиножителят, написал този текст, сам е бил богослов. Който върви напред, стига до мястото, от което е тръгнал.

И все пак има ли надежда за православния богослов? Полезен може да ни бъде един прочут автор от модерната епоха. Избрах настоящото заглавие не защото исках да бъда първият, в названието на чиято лекция има толкова много кавички (доказателство за претенция за прецизност във филологията), но и защото исках да изложа размислите си за една личност и за един период в православната култура, изключително важен за нашето време и тясно свързан със „Свети Владимир“. Става дума за богослов, споменът за когото е свеж и благодатен. Във възпоминанието за него във февруарския брой от 1958 г. на списанието на „Свети Владимир“ отец Шмеман написа: „[Като знаеше, че] по-благословено е да даваш, отколкото да взимаш... той даде много на Църквата и на всички, които искаха да вземат от него. С радост трябва да е пристъпил в радостта на своя Господ“. Размислите ми ще се насочат преди всичко към най-известната книга на този автор, изиграла значима роля след първата си поява в Европа през 1944 г. за представянето и дефинирането на православието сред неправославните. От тогава насетне нейното значение за православните само нараства. Имам предвид, разбира се, Essai sur la théologie mystique de l’Église d'Оrient (Опит върху мистичното богословие на Източната църква) от Владимир Лоски. Ако може да се даде пример за онова, което Тели Папаниколау нарича „мистичното като политическо“, със сигурност това би била тази книга, видяла бял свят в поразения от войната Париж в годината на неговото освобождение от нацистите – една радостна песен, бликнала от дълбините на прекъснатия дотогава път на съвременното руско православие. За появата на английския превод на книгата ще е нужно повече време. Публикуван през 1957 г., само месеци преди смъртта на автора в Париж на 7 февруари 1958 г., той става известен в целия свят под заглавието Мистичното богословие на Източната църква.

За мен тази книга е източник на траен интерес по две причини, които ми се иска да представя тази вечер. Първо, заради нейния интелектуален аргумент ‒ разглеждането на трудовете на някои от най-великите патристични богослови на Източната църква; и второ, заради това, което можем да опишем като нейно идеологическо въздействие, заради пътя на книгата след нейната поява, превърнала се в своеобразна харта, очертаваща характера на бъдещата православна мисъл: т.нар. неопатристичен начин на мислене. Първият аспект може да бъде определен като „историческа теза“. Подобно на трудовете на Флоровски за светите отци, едно от главните твърдения в тази книга е, че пътят за следвоенната православна интелигенция е в завръщането към изворите: концепцията за ressourciement, която ще окаже толкова живително въздействие върху римокатолическия свят, довело по-късно до появата на нов интелектуален климат, направил възможен Втория ватикански събор. В света на изследванията на ранната Църква френските йезуити Даниелу, Бертран, Крузел, Фонтойнон, Мондезер, Дьо Любак (за известно време) и много други periti of Sources Chrétiennes разкриват пред изумената широка публика пренебрегваните богатства на древногръцката християнска мисъл и (в известна степен) успяват да смутят западната православна интелигенция, която от толкова време говори за тези автори, а изведнъж става свидетел на прилежното им тълкуване. Това по-широко движение в средите на европейския католицизъм, завръщането към патристичното минало с цел освобождаване от задушаващата средновековна схоластика, доминирала посоките на църковно мислене, става известно като La Nouvelle Théologie (Новата теология) и наред с постоянния му акцент върху ressourciement, или завръщането към изворите, изиграва важна роля не само за преориентацията на католиците от времето на Втория ватикански събор, но оказва голямо въздействие и върху православните, особено върху разселената руска интелигенция. Несъмнено това движение повлиява и върху развитието на неопатристичната визия на Флоровски и на Лоски (макар и по различен начин). Същевременно то въздейства и на школата, която изучава и следва Булгаков ‒ не трябва да приемаме за даденост твърдението (до голяма степен утвърждавано от самата неопатристична школа), че движенето на софианизма и школата на неопатристичния синтез са полярно противоположни.[2] Това реторично твърдение се приема често пъти за чиста монета и по мое мнение е успяло да замъгли ясния поглед към близкото ни православно интелектуално минало. Nouvelle théologie оказва въздействие и върху училището „Свети Владимир“, където отец Шмеман поставя в центъра литургичното изследване, тъй като то е вкоренено в историческата чувствителност, а и е способно да прокопае реките, по които да потече обновеното пастирско православно присъствие в Новия свят. Движението оказва влияние и върху авторитетния проект за неопаламизма на отец Майендорф. Дори и днес има изследователи, които се опитват да опишат настоящите и бъдещи стъпки на православното богословие като път между софианизма и неопатристичния синтез. Православният философ Брус Фолц определя Мистичното богословие като „може би класическото представяне на православното богословие през ХХ век“[3], а също толкова скорошното изследване на Брандън Галахър[4] съзира в системата на отец Булгаков „скелета“ на цялата съвременна православна мисъл[5], допускайки, че не би могло да се говори за толкова ясно разграничение между двата подхода. (…)

[1] Bene scriptpsisti de me (лат.) – „Добре си писал за Мен“.

[2] Тели Папаниколау например настоява, че Лоски е забележимо „булгаковски“, тъй като използвал „централните категории“ на Булгаков и характерните за тях силни антиномии (като обърната към личността свобода, като опозиция на естествената необходимост, или кенотичното покаяние, като опозиция на личното себеизразяване), но ги „апофатизирал“ в своето „осъзнато антисофиологично богословие“. Виж. A. Papanikolaou, ‘Eastern Orthodox Theology’, in C. Meister and J. Beilby (edd). The Routledge Companion to Modern Christian Thought. Routledge. London. 2013. 538-48 (цитатът е на с. 544). Брандън Галахър приема това твърдение, като казва: „Общото между Лоски и Булгаков е много повече, отколкото обикновено се допуска. Със сигурност те се различават в своето отношение към разума и философията и най-вече в мнението си за тварното/нетварно различие. И все пак фактът, че двама толкова различни мислители приемат обща методология, е показателен за съществуването на основополагаща приемственост сред богословските разделения в съвременното православно богословие. Това, което обединява Булгаков и Лоски, е общият им акцент върху теозиса и разбирането за истината и богословието като основани на опита и включващи парадокса, страхопочитанието, преображението и срещата. B. Gallagher. ‘The ‘Sophiological’ Origins of Vladimir Lossky’s Apophaticism.’ Scottish Journal of Theology. 66. 3. 2013. p. 298. Антиномиите и паралелизмите, цитирани от двамата, са също толкова разпространени в творбите и на бащата на Лоски – Николай, и на неговия наставник Георгий Флоровски. И на мен те ми се струват последица най-вече от въздействието, което хегелианството оказва на руската неоидеалистическа философия от края на века. Те са показателни не толкова за определена посока в съвременната православна мисъл, а по-скоро за философските източници, от които следвоенните руски философи богослови черпят своите силогистични аксиоми, за разлика от френския екзистенциализъм.

[3] B Foltz. ‘N Lossky’, in the Wiley Encyclopedia of Christian Civilization. Oxford. 2011.

[4] B. Gallagher. ‘The ‘Sophiological’ Origins of Vladimir Lossky’s Apophaticism.’ Scottish Journal of Theology. 66. 3. 2013. 278-298.

[5] Ibid. p. 298.