С РОНКАЛИ ИЗ ЕВРОПА (СПОМЕНИ, ЧАСТ ТРЕТА)

година 2021 / брой 166, Купен Михайлов

„Куклен, най-хубавото село в света“

Така нарекоха Куклен двама мои приятели от Англия, които посетиха то­ва село и близкия до него манастир „Свети Врач“. Дали името Куклен идва от то­ва, че селото е „хубаво като кукла“, или от това, че някогашният управител на близката римска крепост се наричал Кукулус, за нас в случая няма значение. Едно е вярно, че това е едно хубаво българско село в подножието на Родопите. Непос­редствено под селото е построен оловно-цинковият завод, който трови хората, водата и плодородната земя на Тракия. В далечината се вижда Пловдив с него­вите три тепета. В това хубаво село аз трябваше да остана „временно“ цели 22 години.

След като излязох от затвора на 16 март 1961 г., аз отидох направо в София при моя епископ, монс. Кирил Куртев. Там служих първата си литургия след поч­ти девет години, прекарани в затвора.

Преди да започна редовната си работа в Екзархията, монс. Куртев ми каза, че най-напред трябва да отида при майка си и да си почина поне един месец при нея. Това човешко разбиране на монс. Куртев ме трогна много. Той наистина раз­бираше човешката душа!

На 25 март 1961 г. бях вече в Малко Търново при майка ми. От всички, двете ми сестри, брат ми, роднини и близки, най-щастлива бе тя.

Наредено ми бе от милицията още с пристигането си с автобуса да отида направо в милицията. Така и сторих. Отидох. Видях на пост, с шмайзер в ръце, да стои моят съученик Йосиф Бъклев. Щом ме видя, той забрави, че е на пост, прегърна ме и ми каза: „Остави милицията! Бягай при баба Мария (майка ми), че девет години те чака!“...

До 10 май с.г. изживях прекрасни дни с майка ми, с роднините ми, с близки­те ми. След това се завърнах в София и там започнах работа. Помагах на моя епископ, служех литургия в енорията, при сестрите Кармелитки и при сестрите Евхаристинки, правех беседи на младежите и въобще се включих в живота на Ек­зархията.

Помня, че по това време, на 25 юни 1961 г., в Пловдив се честваше 100-го­дишнината от построяването на Пловдивската катедрала и имаше голяма архи­ерейска служба, отслужена от владиците Симеон Коков и монс. Кирил Куртев, за­едно с 24 свещеници. Отдавна не бях виждал толкова много свещеници заедно!

Но ето че въпросът със софийското жителство отново се оказа „много ва­жен“. Купен Михайлов не може да остане в София. Монс. Куртев направи някол­ко пъти постъпки, но резултатите бяха винаги отрицателни. Тогава той се видя принуден да ме изпрати в Куклен, за да му бъда винаги подръка, докато нещата по някакъв начин се уредят.

Междувременно на 9 април 1962 г. сестрите Евхаристинки бяха изгонени от своето сиропиталище и трябваше да се преместят на ул. „Тодор Стайков“ 2. Аз по това време бях в Куклен. Помолиха ме да им помогна при пренасянето на багажа. Добре. Цял ден пренасях. Вечерта, както бях с мръсните дрехи, останах да спя в новото жилище. Към 11 ч. преди полунощ влезе един милиционер с двама агенти. Питаха ме дали имам право на софийско жителство, арестуваха ме и ме заведоха направо в етапното на Софийската централна гара. Оттам ме качиха на влака за Пловдив, придружен от един милиционер, въоръжен с шмайзер. По пътя милиционерът ме пита колко души съм убил и какво съм откраднал, защото му заръчали да ме пази добре – бил съм много опасен криминален и политически престъпник. Човекът наистина ме пазеше добре.

Сутринта пристигнахме в Пловдив. Той ме предаде на пловдивската мили­ция и си отиде. За голямо мое учудване казаха ми, че съм свободен и да си отида в къщи.

Аз бях толкова мръсен и в работни дрехи, че ме беше срам да отида в кате­дралата. Затова реших най-напред да отида в градската баня. Отидох в банята и кого виждам! Под съседния душ – същият милиционер, който ме докара до Плов­див. Аз го гледам, той ме гледа. „Какво правиш тук?“ – попита ме той. „Ами ти какво правиш тук?“ – отговорих му аз. Двамата се изсмяхме. След малко той до­бави: „Тия нашите са луди! Да загубя цяла нощ да те пазя като най-опасен прес­тъпник, а сега да се срещнем в банята!“. Едва тогава под душа му се представих: „Не съм опасен престъпник, а съм обикновен католически свещеник от Куклен!“...

Върнах се в Куклен. Тогава живеехме с енорийския свещеник о. Арсени в две­те стаи на приземния етаж на енорийския дом, който бе превърнат в амбулато­рия на селото.

Работата в Кукленската енория не бе трудна. Енорийският свещеник рабо­теше в ТКЗС и от сутрин до вечер късно беше на полето. Аз бях сам в енорията и имах на разположение много време. Тогава се породи в мене идеята да напиша ис­торията на енорията „Света Троица“ в Куклен и започнах да събирам необходи­мия за това материал.

На 24 май 1964 г. чествахме тържествено в София 50-годишния свещеничес­ки юбилей на монс. Куртев.

След като се убеди, че милицията никога няма да ми позволи да остана в София на работа, с писмо № 38 от 2 август 1964 г. монс. Куртев ме назначи офици­ално за енорийски свещеник в Куклен. Отец Арсени, по споразумение с управлява­щия тогава Русенската епархия монс. Дамян Талев, бе назначен за енорийски све­щеник в с. Ореш, Свищовско.

В Куклен останах сам. Там заварих сестрите Евхаристинки, които бяха в голяма помощ на енорийския свещеник. От този ден, 2 август 1964 г., започнах да водя по-подробен Енорийски дневник, който продължавам и до днес в Бургас. В Куклен останах над 22 години до м. май 1983 г.

Още през първите години в Куклен използвах свободното си време, за да на­пиша една кратка история на тамошната енория. Смятам, че ако има нещо вярно в казаното, че народ без история не е народ, в известен смисъл това важи и за всяка енория. Затова се запретнах на работа и през 1968 г. успях да довърша исто­рията на Кукленската енория.

Енорията в Куклен

Към 1964 г. Куклен наброяваше около 6–7 хиляди жители, от които над две хиляди бяха мюсюлмани. Имаше две православни черкви и една джамия. Като­лиците бяха малцинство с 40–50 семейства. Имаха си и своя нова черква. Освен това в Куклен имаха и свой дом сестрите Евхаристинки, които се ползваха с много добро име сред православните българи и мюсюлманите турци.

След процеса през 1952 г. и Кукленската енория пострада. Енорийският све­щеник о. Арсени Антонов по най-брутален начин бе изгонен от енорийския дом и цялата покъщнина бе ограбена: легло, маси, чинии, тенджери, покривки, одеяла, чаршафи, дори единствената му козичка, която бе набедена, че „говори китайски“, тъй като о. Арсени беше преди това няколко години мисионер в Ки­тай. След като беше изгонен от енорийския дом, о. Арсени живя няколко години в малката кухничка на съседа дядо Димитър Попиванов. Благодарение на турците, които се застъпиха за католическия свещеник, на о. Арсени позволиха да се настани в избата на собствения си дом – енорийския дом. Но по-късно комунисти­те се разкаяха за това „милосърдие“ и решиха да го изгонят от избата. Тогава се видяхме принудени или да напуснем напълно енорийския дом, или да приспособим за жилище външния коридор, който съединяваше енорийския дом с черквата.

Сега, когато останах сам, налагаше се да се довършат много допълнител­ни работи в черквата, в двора и дома. Изкопах под стаичката изба. Направих ци­ментови пътеки в градината, ремонтирах целия покрив на черквата, защото те­чеше. По-късно през 1965 г. посадих лозе в задния двор и асми около черквата. През 1966 г. измазахме вътрешно черквата. През 1973 г. художникът Стефан Рай­ков от Пещера, мой първи братовчед, извая от цимент и постави пред лицето на черквата „Тайната вечеря“ от Леонардо да Винчи.

Успоредно с материалните грижи в енорията, не прекъсваха и най-важните грижи за енориашите въпреки постоянните трудности от страна на селсъвета. В това отношение Кукленската енория не се различаваше от всички останали ка­толически енории в България.

Винаги можех да разчитам на сътрудничеството на моите събратя от Пловдив, които ми помогнаха при всички особени случаи в празници, тридници и др. Разбира се, аз, от моя страна, бях винаги на тяхно разположение.

От 3 април до 14 май 1967 г. ми бе на гости монс. Куртев. Той донесе със се­бе си част от личната си архива и ме помоли да я прегледам и да си взема бележки за някои негови спомени с монс. Ронкали. Използвах присъствието на монс. Куртев той сам да ми разкаже и други спомени от монс. Ронкали от първата му среща с него на гара София при пристигането му в България – 25 април 1925 г., до окончателното му отпътуване и изпращане на същата гара – 5 януари 1935 г.

Ръкописът за монс. Ронкали бе готов през 1968 г. Написах го на български и италиански. Италианския текст изпратих веднага на монс. Лорис Каповила, лич­ния секретар на папа Ронкали. (...)

Търси