ПЪТ ВЪВ ВРЕМЕТО, КОЙТО НИ ВОДИ КЪМ БЕЗВРЕМИЕ

година 2022 / брой 168, о. Ангел Ангелов

Църквата Христова в хилядолетната си история е показвала своята динамична природа. Църквата е път, който води към вечните небесни пространства и дава възможност на вярващия още тук, на земята, да изпита радостта на общението с всеблагия Бог. Както вярата не е статична, а обратното – целенасочено движение към Бога, така и Църквата показва в постоянното движение на своята общност спасителния път към Господа Иисуса Христа. Това движение най-истински се изживява в светата Литургия, когато в нейното време, в литургичния час, напълно се размиват границите на сегашното материално пространство и в него проникват лъчите на Божията вечност. Движение, в което събранието на вярващите преодолява веществения земен свят и се устремява към вечното.

Ние, християните, винаги искаме да изпитаме чрез усилия тази еклисиологична динамика, трудностите на прехода, който трябва да извървим, за да сме достойни в света. Трябва да понесем чувствената съпротива на земната природа върху нашата същност, препятствията и изкушенията, сблъсъка на противоположностите, всичко това, което е реалност за живота в Църквата. Затова идеята мобилна Църква не е чужда за вярващото съзнание. Християнинът живее в забързаното време и не иска да изостава от събитията на вярата си. Неговото желание е да преодолява постоянно тази динамична предопределеност в съборността на Христовата църква. Той е готов да изпита своите физически и духовни възможности, за да се докосне до подвига на вярата и светостта.

Подтикнати от тези размишления за движението в Църквата, а също така и от възможността да се докоснем до църковната история, ние, няколко ентусиасти, пожелахме да извървим пътя на пренасянето мощите на преподобния наш отец Йоан Рилски Чудотворец. Навремето нашият народ наричал това духовно пътуване малък хаджилък. Всеки православен християнин, който нямал възможност да посети Йерусалим и да се поклони на Божи гроб, извървявал пътя през Рилската пустиня, за да се поклони пред светите мощи на носителя на българската святост – свети Йоан, и да посети неговата обител. Така ставал малък хаджия. Радост изпълвала вярващата душа, защото принасяла своя духовен дар пред олтара на духовния покровител на нашия народ – Светеца от Рила.

Помня първите години и онова пламенно начало, когато се събрахме тридесетина души. Жадувахме да поставим основите. Да проправим пътя и възродим отново традицията. Нито за миг в нас нямаше съмнение и знаехме, че това начинание ще продължи във времето, че то не е мимолетно. Вярвахме и чувствахме силата на това събитие. Сърцата ни бяха изпълнени с горещото желание да извървим този мечтан път. Пътят, който бе отъпкан от древните ни деди, пренесли чудотворните мощи на светия наш отец. Знаехме, че това мистично пътешествие ще се разгърне във времето и ще увлече многото християни. Преподобният наш отец, Чудотворецът Рилски Йоан, призова своите чеда. Днес вече не сме малко. Сега изпитваме онази наслада да вървим със Светеца. Това пътуване, което премахва самотата и дава възможност да заживееш в постоянната радост на планината. Да се наситиш с дивния аромат на Рила, изтъкан от мащерка, смърч и бор, от горски мъх и тъмнозелени пасбища, залят с прохладата на планинската вода. Този аромат ще те следва после в тъжните есенни дни, ще те обръща в студените зимни вечери. Аромат, който ще усещаш в чая си и който ще се пропие в спомените ти. (...)