НЕРАЗГАДАНОТО ДОБРО

година 2022 / брой 168, о. Ангел Ангелов

Спомените, тези странници, които вълнуват дните ни. Те прииждат тихичко в късните вечери и преминават в съня ни, донесли ни радостни или горчиви мигове. Спомените са мерило на времето. Колкото повече са те, толкова повече живот сме заграбили. Много спомени, много живот. Много живот, много радост и много тъга.

Детските спомени са всекидневните птици, които гнездят някъде дълбоко в душата ни и постоянно прелитат в ежедневието ни. Всичко е така неразгадаемо. Колко кратко е времето на детството, а после цял живот говорим за него! Затова детството е нещо мистично, което е с нас, в нашия ден чрез тях – спомените.

Дядо ми беше удивителен човек, какъвто, вярвам, е всеки дядо за своя внук. Вярата ми е свързана с него. Той беше невярващ човек. Дори беше настроен подигравателно към свещениците и към ония хора, които определяха себе си като религиозни. Но дядо беше много добър човек, такъв незлоблив, усмихнат, радостен, дори и за многото бели, които ние – неговите внуци, ежедневно творяхме. Той можеше да дразни баба ми по най-убедителен начин, но в това нямаше и капчица злоба. Дядо разказваше приказки много спокойно, завладяващо с неговата накривена усмивка. Ние слушахме притихнали, грабнати от историята, отнесени в друго време, което се пълнеше с древни юнаци и героични случки.

Пролетта през детството навлиза изведнъж. Събуждаш се една сутрин и всичко вече е различно. Слънцето е станало много по-топло. Уханието на деня е друго. Дните през този сезон неоправдано бързат и ни водят към лятото. Цъфти див джоджен и реката разнася уханието на течаща вода и черна мряна. Мащерката с наситения си дъх пробива въздуха, а върбовите клони и цветовете на тополите придават онзи сладък нюанс на целия провинциален аромат.

Селото, в което прекарвах ваканциите, селото на моята майка, поемаше този приказен аромат, а реката, която преминаваше край него, ставаше все по-живописна и по-привлекателна.

До тази река имаше голяма палметна градина от ябълкови дървета. Зад градината беше нашата къща. Когато ябълките цъфтяха, уханието от реката се смесваше с ябълковия цвят и цялото село се завиваше с пролетен ароматен въздух. Селото ставаше посвоему добро. Хората бяха усмихнати. Мъжете не псуваха така ожесточено. Женските клетви губеха от своята ярост и всички притихваха, обхванати от омаята на времето, което носеше спокойствие и обич. Ние – децата, улавяхме това неразгадано добро по напълно необясним начин и се възхищавахме на малкия ни селски свят, обхванати от безгрижието на дните ни. Игри и хлапашки подвизи запълваха времето, където обяздвахме махленските магарета и ловяхме бляскави кленове. (...)

Търси