КРИЕ ЛИ НОВИЯТ ЗАКОН ЗА ВЕРОИЗПОВЕДАНИЯТА ОПАСНОСТ ЗА НЕЗАВИСИМОСТТА НА ЦЪРКВАТА?

година 2019 / брой 139, Атанас Славов

Новият Закон за вероизповеданията предизвика множество полемики, свързани основно с това как да се разпределят средствата за тях. Но на мен ми се струва, че той променя цялостната философия в отношенията между изповеданията и държавата. Може ли да обясните какви са промените, както и какви са мотивите за тях ‒ явни и може би скрити?

На първо място, това, което се променя, е нарасналият ангажимент на държавата към двете основни вероизповедания – православното и мюсюлманското. Тази промяна вече е в сила и е най-видима през начина, по който се формират възнагражденията на свещенослужителите. По същество Законът предвижда поемането на ясен ангажимент от страна на държавата с публични фондове от бюджета да се изплащат основните възнаграждения на свещенослужителите на БПЦ и на основното мюсюлманско изповедание (Главно мюфтийство). За да определим каква е промяната спрямо досегашната ситуация, трябва да кажем, че и в предишната система съществуваше годишна субсидия за изповеданията, която обаче се разпределяше основно по решение на самото изповедание, което позволяваше много големи разлики в заплатите на духовниците. Имам наблюдения върху БПЦ, където съществуваха разлики в заплащанията по епархии, дори по енории в отделните епархии. Новият закон прави опит да въведе единен стандарт, като предвидените средства са многократно по-големи от отпусканите до момента.

В това се крие според мен първият голям и основен въпрос. Трябва ли държавата чрез преразпределение на публични финанси през държавния бюджет да се обвързва до такава степен с двете основни изповедания в страната, като превръща свещенослужителите в квазидържавни служители. Това е първата сериозна стъпка към политическата употреба на двете вероизповедания. И тук аргументът, изведен от държавата в лицето на законодателя, е превенция на заплахите срещу националната сигурност. За мен този аргумент е невалиден, защото има поне четири закона, които се занимават с проблемите на националната сигурност ‒ с превенция на прането на пари и финансиране на тероризма, с разузнавателна и контраразузнавателна дейност, т.е., казано накратко, не е работа на Закона за вероизповеданията да бъде инструмент за защита на националната сигурност. Затова според мен този първи аргумент е крайно проблематичен.

Този аргумент сякаш е насочен основно към мюсюлманското изповедание, въпреки че това не се казва директно?

Уж е насочен към мюсюлманското изповедание, но голям бенефициент ще бъде и Българската православна църква. Ако замисълът на законодателя е да не се създава впечатление за фаворизиране на определено изповедание и така двете главни изповедания да получат основния дял от публичното финансиране, този замисъл може да бъде замаскиран по този начин. Но за мен проблематично е преди всичко изваждането пред скоби на двете големи вероизповедания, защото само привидно Законът въвежда неутрално основание за получаване на съответната субсидия. Това основание е съответното изповедание да има регистрирани над 1 % последователи според последното преброяване на населението. Но този праг от 1 % е фиктивен. Защо? Първо защото въпросите при последното преброяване не са позволявали диференциране на групите вътре в едно изповедание. Аз съм записал „православен“, но мога да съм православен към БПЦ, мога да съм старостилен, възможно е и да съм друг. Още повече че за мнозинството определили се като православни това е израз на етнокултурна принадлежност, а не толкова на религиозна. В още по-голяма степен това се отнася за протестантите. В преброяването се посочва „протестантско евангелско изповедание“, без да се конкретизират отделните изповедания ‒ баптисти, методисти, конгрешани, петдесетници и т.н. Т.е. според данните от преброяването приемаме, че „православен“ винаги означава БПЦ – Българска патриаршия, а при протестантите отговорът е неясен. Но най-големият проблем е при мюсюлманското изповедание ‒ формално в България съществуват две легитимни мюсюлмански изповедания, и двете са сунитски, и двете са признати от държавата. Едното просто е много по-голямо от другото. Едното е голямото мюсюлманско изповедание, оглавявано от Главно мюфтийство, а другото е изповеданието на бившия главен мюфтия Недим Генджев ‒ Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание. Между тях няма сериозни догматични различия. И двете са сунитски, просто различни течения в голямото сунитско изповедание. Ако в графа „вероизповедание“ при преброяването съм посочил „мюсюлманин“, как държавата разбира дали става дума за голямото мюсюлманско изповедание, а не за изповеданието на Генджев. Следователно възниква проблем още на първото ниво на закона ‒ критерия, използван за това кое изповедание да получи финансиране от държавата и кое не.

На второ място трябва да се посочи съдържателният аспект. С приетия закон свещенослужителите се превръщат в квазидържавни служители. Заплатите им са обвързани със заплати в публичния сектор и се получават от държавния бюджет. И тук е големият въпрос ‒ до каква степен държавата може да навлиза в сферата на изповеданията, без да накърни тяхната свобода. Или ако обърнем въпроса, ако държавата плаща заплатите, какво тогава Църквата ще дължи на държавата? (…)