ЕВХАРИСТИЯ И СВЯТ

година 2023 / брой 180, Пергамски митр. Иоан Зизиулас

Православното предание е иманентно литургично. За православието „Църквата живее в Евхаристията и чрез Евхаристията“, а конкретната форма на Църквата – това е храмът, където се извършва тя и на който православният народ е дал нейното име (т.е. храмът се нарича също така и „църква“).[1] Целият свят е литургия, „всемирна („космическа“) литургия“, която „възнася“ цялото творение до Божия престол. Православното богословие е славословие, литургична изява, то е евхаристийно богословие.

Но какво означава това за човека на нашето време? Начинът, по който гледаме на света и на живота, се е променил твърде съществено в сравнение с византийския период и продължава да се променя толкова радикално под натиска на най-новите философски, научни, социални и пр. изменения, че човек се пита днес: какво може да му предложи православният литургичен живот? Това питане придобива обезпокоителни мащаби, ако се замислим върху факта, че съвременното човечество преминава през много сериозна криза в отношенията си с Църквата. Западната култура, която е закърмена с идеалите на християнството, се дехристиянизира радикално, а Църквата, която вече се занимава с послания от отминали епохи, все по-малко вълнува съвременния човек. Западнохристиянският свят осъзнава вече проблема със секуларизацията в цялата му сериозност. Но възможностите, с които разполага нашето Предание – една традиция, която живее под тежестта на дихотомията между „свято“ и „мирско“ в света – водят този свят до повече проблеми и до по-малко решения.

При това положение православният литургичен живот си остава едно обнадеждаващо свидетелство. Понеже евхаристийната рефлексия върху света и историята, която се съдържа в православния литургичен живот – и за която, уви, поради липсата на богослужебно образование не може да бъде осъзната дори от самите православни – не споделя съдбата на философските и богословски модели, които при развенчаването им от модерната мисъл доведоха до криза в отношенията между богословие и живот.

Православният литургичен живот крие в себе си особен поглед върху света и творението. Става дума за една рефлексия, чието пренасяне в съвременния живот е както възможно, тъй също и необходимо. Тази рефлексия съдържа в себе си също така възглед за човека, който е особено нужен днес. Съдържа, най-сетне, тълкувание на историята и на проблемите й, на нравствения живот и на възможностите, които той таи в себе си и които трябва особено силно да бъдат подчертавани в наше време.

Но какво разбираме под „Евхаристия“, когато иде реч за „евхаристийна рефлексия върху света“? Отговорът на този въпрос е основополагащ, защото понятието за Евхаристия е тълкувано превратно и е било изкривено, най-вече в епохата на схоластиката. Използването ѝ в нейното древно отеческо православно съдържание предполага да се направят някои основни уточнения.

В нашето съзнание Евхаристията е съединена с един вид пиетизъм, който я разглежда като предмет, като нещо, като средство за изразяване на благочестието ни или като средство, което обслужва спасението ни. Но древният възглед за Евхаристията гледал на нея не само, нито пък основно като на предмет, а преди всичко като дело, като литургия[2] (този православен термин е особено характерен), и при това като дело на събранието, като общо съборно (католично) отношение, а не като индивидуална връзка на всеки един поотделно с Бога. Показателно е, че Християнският изток, който е запазил – по-скоро несъзнателно – този древен възглед, никога не се е замислял върху това да създаде индивидуални (частни) Литургии, нито пък някога е въвеждал поклонението пред Даровете[3], въздигайки ги до постоянен предмет на благочестие и преклонение. Евхаристията по своята същина е онова, което се случва [т.е. съ-битие], тя е дело, и при това не на всекиго поотделно, а на цялата Църква.

В миналото смятали също така, че Евхаристията е едно от многото тайнства (примерно, седем на брой). Древната Църква обаче не е защитавала този по-сетнешен възглед за тайнствата, а е говорила за едно-единствено тайнство, за „тайнството на Христа“, както то се нарича в Свещеното писание. Евхаристията може да бъде разбрана само христологически; тя е тялото Христово, Самият Христос, целият Христос. И тъй, нека не гледаме на Евхаристията като на благодатно средство, като на средство, принадлежащо на една абстрактна и независима от христологията благодат, а като на Самия Христос, Който спасява човека и света и ни примирява с Бога чрез Самия Себе Си. Всички въпроси относно Евхаристията, що се отнася до нейните съставни елементи (реално ли е или не присъствието на Христос, въпросът за трансубстанцията [пресъществяване или претворяване] и т.н.), с които се занимава Средновековието, водят дотам да смятаме Евхаристията за нещо, за предмет. Нейният основен отличителен белег е в това, че тя е събрание и дело и че в нея се съзерцава, възглавява и преживява цялото тайнство на Христа, сир. спасението на човека. (...)

[1] Срв. „отивам в църквата“, но и „отивам на църква“. Б.пр.

[2] Букв. „общо, обществено, народно дело“. Б.пр.

[3] Както напр. се покланяме на св. икони или на св. мощи. Б.пр.