BG | RU

КРИТИКАТА НА ИДЕЯТА ЗА ИСТОРИЧЕСКИ ПРОГРЕС В ТВОРЧЕСТВОТО НА ПРОТ. ГЕОРГИ ФЛОРОВСКИ

година 2021 / брой 162, Александър Смочевски

  

Важно място във философско- и богословско-историческите възгледи на прот. Георги Флоровски заема критиката на прогресисткото разбиране за историята. С тази тема се занимават в различна степен почти всички негови текстове от т.нар. „евразийски период“[1], както и някои по-късни съчинения. Специално трябва да отбележим обширната студия Смисълът на историята и смисълът на живота (София, 1921), чийто основен предмет е критиката на прогресизма и обосноваването на негова алтернатива. Други текстове, които се занимават с проблема са: За видовете историческо тълкуване (София, 1925), „Хитростта на разума“ (в евразийския сборник Исход к Востоку, София, 1921), „За неисторическите народи“ (в същия сборник), „За праведния и греховния патриотизъм“ (във втория евразийски сборник На путях, Берлин, 1922), Човешка мъдрост и Премъдрост Божия (София, 1922), Вечното и преходното в учението на руските славянофили (София, 1921), Вселенското предание и славянската идея (София, 1925), Метафизическите предпоставки на утопизма (писана от 1923 до 1926), „Търсенията на младия Херцен“ (докторска дисертация, защитена в Париж през 1929) и обобщаващата и най-прецизна в научно отношение статия „Еволюция и епигенеза“ (публикувана на немски език през 1930 г.).


Към проблема за прогреса Георги Флоровски се насочва както с оглед на общите си методологически разбирания за историята, така и от един по-специален интерес. Добре известно е влиянието, което оказват върху формирането на неговите възгледи двама мислители. Единият е руският философ, инженер, енциклопедист, църковен деятел (по-късно свещеник) Павел Александрович Флоренски (1882–1937). Другият е Николай Никанорович Глубоковски (1863–1937) – богослов, филолог, църковен историк, екзегет, доайен на академичното богословие в България.[2] Свидетелство за духовните връзки между споменатите автори и Флоровски е продължилата около година и половина кореспонденция между тях. По това време Флоровски е завършил току-що гимназиалното си образование и му предстои да се запише за студент, а Флоренски (от 1908 г.) работи като редактор в печатния орган на Московската духовна академия Богословский вестник. Предмет на епистоларното наследство на Флоровски и Флоренски са най-вече личните преживявания и терзания на младия юноша, въпросите на личния избор в живота. С Глубоковски пък го свързва уважението към един голям академичен учен, който може да бъде повече наставник, отколкото равнопоставен приятел. Както отбелязва един изследовател: „В крайна сметка тези двама учени мъже – Глубоковски и Флоренски – са били за Флоровски олицетворение на два пътя в християнското познание: научно-историческия, който се е асоциирал с Глубоковски – професор в по-„научната“ и либерална Санктпетербургска академия, и богословско-метафизическия път, характерен за Московската академия, настроена по-„църковно“ и мистично, олицетворение на който става Флоренски“[3].


В своето най-известно съчинение Стълб и крепило на истината о. Павел Флоренски обосновава своята идея за антитетичния характер на всяко догматическо положение. Давайки различни примери с догмата за Боговъплъщението, той стига до извода, че противоречивостта е постоянна спътница на нашето разумно отношение към догмата. Изобщо разумното отношение към догмата е възможно само като противоречиво. Антиномиите засягат не само света, душата и Бога (както е при Кант), но и нашето вероопределение, т.е. нашето мислене за собственото ни отношение към Бога, осмислянето в понятия на нашия религиозен опит, даден ни в Откровението.[4] Ако догматиката не би била вътрешно противоречива, то в нея нямаше защо да се вярва, щеше да бъде разумно общодостъпна.[5] Същото се отнася и за историята, която в границите на една всеобхватна теодициея, каквато ни предлага Флоренски в своята книга, е просто антиномически сбор от утвърждения и отричания с право на съществуване и една заветна цел: осъществяването на домостроителната и спасителна мисия на Църквата като общество на вярващите, което е в историята само като надисторично, което е тук само доколкото не е оттук, а отвъд.[6] Влиянието на Флоренски върху Флоровски продължава в някаква степен и след като последният напуска Русия. Например твърдението на Флоренски, че християнската философия е „философия на личността и творческия подвиг“[7], ще се превърне в основополагащ мотив за цялото творчество на Флоровски.


Влиянията върху Флоровски са многостранни. Върху неговия антипрогресизъм влияние оказва кн. Евгений Трубецкой със своята книга Смисълът на живота (1922)[8], в която личат неокантианските навявания от първото десетилетие на века. Особено силно (може би решаващо) е влиянието на Александър Херцен (както от неговите художествени произведения, така и от писмата и дневниковите му записки), на Фьодор Достоевски (както романите му, така и „Дневник на писателя“), Константин Леонтиев, американските прагматисти (Уилям Джеймс, Джон Дюи), на Ралф Уолдо Емерсън. Силен ефект в следвоенна Европа предизвиква издадената през 1918 г. книга на немския философ и културолог Освалд Шпенглер Залезът на Запада[9], която веднага е изкупена и няколкократно преиздадена на немски и на други европейски езици. Висока оценка за книгата дава Николай Бердяев. Културният апокалиптизъм на Освалд Шпенглер, резултат от неговия морфологически подход към историята, се превръща в културна мода сред редица западни интелектуалци и своего рода утешение за руските емигранти. Критичната му теза за „историческата псевдоморфоза“, която извършва Петър Първи в Русия, импонира особено силно на някои от руските интелектуалци, сред които е и Флоровски. Основно обаче се оказва значението на православно-християнския мироглед на Флоровски, на филологическите му и литературни интереси към светоотеческото наследство и византинизма, които той проявява още от ранната си младост в Одеса. Не на последно място, значение има и конкретната историческа среда, в която живее и работи, революцията в Русия, крушението на различни лични и обществени идеали, разочарованието от неосъществения стремеж да стане преподавател поради настъпилата революция[10] и др.


Посочените влияния не омаловажават и не правят еклектичен възгледа на Флоровски за прогреса. В повечето случаи те присъстват в него имплицитно, антиципират го, но не непосредствено, а като  синтетично усвоени аргументи в защита на една дълбоко премислена теза. „Антипрогресисткият“ патос[11] на Флоровски остава актуален през целия му живот и завръщайки се към темата (а в по-късните периоди това става все по-рядко), той винаги ще защитава своята първоначална позиция. (...)


 


 


[1] Относно евразийството в ранното творчество на Г. Флоровски вж. нашата статия: Смочевски, Александър, „От Изток на Изток до Евразийската съблазън“, сп. Понеделник, год. XV, бр. 9-10, София, 2012, с. 101-120.


[2] Сведения за живота и творчеството на Николай Глубоковски вж.: Димитров, Иван Ж. Проф. Н.Н. Глубоковски и новозаветното богословие в България. Сп. Духовна култура, г. LXXX, кн. 4, С., 2000, с. 3–8.


[3] Черняев, А.В. Г.В. Флоровский как философ и историк русской мысли. М., 2010, с. 18.


[4] Вж. Флоровски, Георги. Откровение, философия и богословие. Във: Флоровски, Георги. Творение и Изкупление. С., 2008, с. 28: „Догматът е свидетелство на мисълта за това, което е видяно и открито, за това, което е съзерцавано в опита на вярата – изразено в понятия и определения“.


[5] Флоровски, Георги. Човешката мъдрост и Премъдростта Божия. Във: Флоровски, Георги Мъдрост и Премъдрост. С., 2009, с. 149.


[6] Срв. Флоренский, Павел. Столп и утверждения истины. Т. 1 (І), М., 1990, с. 48 сл.


[7]  Пак там, с. 80.


[8]  Трубецкой, Евгений. Смысл жизни. Берлин, 1922.


[9]  Шпенглер, Освалд. Залезът на Запада. Т. І (1918), том ІІ (1922). Бълг. изд.: С., „ЛИК“, 1995.


[10] Флоровски работи твърде кратко като приват-доцент в Одеса, а една от причините, за да не остане по-дълго в България е, че не намира преподавателско място. За сравнение – негови по-възрастни сънародници като Петър Бицилли и Николай Глобуковски стават преподаватели в Софийския университет (първият по история, а вторият по богословие) много скоро след като пристигат у нас.


[11] Под „антипрогресизъм“ тук разбираме не борба срещу прогреса, а отрицание на прогресивисткия модел за обяснение на историята.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2021 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org