BG | RU

НОВИ ЦЕННИ ИЗДАНИЯ В ОБЛАСТТА НА КАНОНИЧНОТО ПРАВО

година 2021 / брой 160, Александър Смочевски

  

Посвещава се на 220-ата годишнина от първото издание на Пидалиона (1801–2021) – Компас и Кормило по пътя към Царството


 


През последните две години (2019 и 2020) се появиха няколко нови ценни издания, посветени на известния гръцки каноничноправен сборник Пидалион (1 изд.: Лайпциг, 1801). Става дума за три първи по рода си издателски начинания – първи превод на Пидалиона на руски език, както и два големи тома на гръцки език, от които за пръв път получаваме пълна и изчерпателна картина за предисторията, съставянето и написването на забележителния труд на преподобни Никодим Светогорец и йеромонах Агапий Леонардос. Ще представим накратко всяко от тези три издания, които са свързани тематично помежду си.


Прп. Никодим Святогорец. Пидалион: Правила Православной Церкви с толкованиями: в 4 т.: пер. с греч. [консультант: прот. Валентин Асмус, редакторы: прот. Димитрий Пашков, диак. Феодор Шульга]. Екатеринбург: изд. Александро-Невского Ново-Тихвинского женского монастыря, 2019 (400 с. + 423 с. + 367 с. + 527 с.).


Пидалионът и историческата епоха на неговата поява


Възраждането на интереса към свещените канони на Православната църква бележи особен връх (кулминация) през XVIII век, който за Европейския запад е „век на Просвещението“ и на Френската революция. За Православния изток, който (според едно добре известно и широкоразпространено през онази епоха (само)определение) е нашият Изток (καθ’ ἡμᾶς Ἀνατολή) – XVIII век би могъл да бъде наречен „епоха на коливадските спорове“[1], но и „век на филокалийното възраждане“[2]. Наименованието „филокалийно възраждане“ е свързано с особения интерес към текстовете на светите отци на Православната църква, достигнал завършен израз с издаването на техни произведения или откъси от тях в сборника (посветен на молитвения и подвижнически живот) със заглавие Филокалия (Добротолюбие)[3] – подготвен на гръцки език от преп. Никодим Светогорец[4] (първо издание: Венеция, 1782) и в превод на славянски език от преп. Паисий Величковски (първо издание: Москва, 1793). Става дума за едно мощно, бих рекъл, „експлозивно“ духовно движение, чиито огнени струи, чиито езици – като че огнени езици (срв. Деян. 2: 3) – изричат онова, което е било премълчавано поради забрава, забрана или немара, и изгарят онова, което е прибавено в Преданието (от инославните западни влияния и от битовизирането/ритуализирането му) –няколко столетия наред (през поствизантийската епоха). Това движение има за цел практическото възраждане на живото предание у живия народ Божи; възраждане на самия народ Божи като припомняне на Преданието; като очистване на Преданието от примесите; като въз-раждане и въз-кръсване в Преданието и на Преданието; като включване на най-модерната тогава технология – на книгопечатането – в изпълнение на Христовата повеля: идете, научете всички народи (Мат. 28: 19). Твърде често в историческата литература срещаме твърдението, че коливадите са били „консерватори“, които се борели срещу „либералите“ (φιλελεύθεροι) – носители на западния просвещенски дух през онази епоха. Тази схема, в която те биват поставяни, ми се струва не само пресилена, но напълно изкуствена. Не, коливадите не са консерватори, тоест преоткриватели и ревностни пазители на една архаика, на историческите рудименти на едно романтично минало, чиято единствена ценност се заключва в това, че са „древни“. Те са преди всичко търсачи на истината – историческа и църковна, тоест на начините на съществуване на Истината в историята, вкл. в църковната история.


Мястото: нашият Изток (Турската империя, Балканите, а също така Влашко и Молдова). Времето: 1727–1821.[5] Езикът: общоразпространеният гръцки[6][говорим – димотики, и писмен – катаревуса (lindua franca на Балканите през онази епоха)], но също така славянски и румънски. Средствата: образование и книгопечатане. Основните проблеми, които занимават коливадите: а) да се помни и пази, че крайъгълен камък на вярата и празник на всички празници е Възкресението Христово; да се пази възкресният, празничен, панигиричен (тържествен) характер на неделния възкресен ден; респ. в неделя не се извършват помени за починалите, освен това не се коленичи и не се правят „земни поклони“; догматика и литургика, вяра и ритуал са в неразкъсваемо единство; б) светата Евхаристия е център на църковния живот, необходимостта от редовно (по-често) причастяване на верните с пречистите Христови Тайни след надлежна подготовка (пост и изповед), както предписват свещените канони на Църквата; в) особено внимание трябва да се отделя на усвояването на т.нар. „умно-сърдечна молитва“ (Иисусова молитва), която не е привилегия само за избрани клирици или монаси, а е достояние и насъщна необходимост за всеки верен; г) други частни литургични и канонични проблеми (освещаването на светите икони е нововъведение, заемка от папистите; повсеместната употреба от Църквата на т.нар. „велико отлъчване“ (анатема) е злоупотреба с канонични правомощия; съществува разлика между „голям“ и „малък“ водосвет; не бива по никакъв начин да се отъждествяват честните Дарове (Тяло и Кръв Христови) с антидора (т.нар. „нафора“); целият Христос присъства във всяка отделна частица на св. Причастие[7] и др.).


Един сегмент от това мощно движение на духовете освен интереса към св. Отци (най-вече към отците исихасти) от това „просветителско“ (всъщност „възродителско“) движение в недрата на Православния изток, намиращ се под турско владичество, е и особеният интерес към свещените канони, към каноничноправните сборници (номоканони, слав. „законоправилници“), към ръкописите, които съдържат свещени канони и техни тълкувания, както и към възможността за критическото им издаване с цел тяхното пастирско прилагане. Този засилен интерес извира от убедеността, че пастирството, пастирската грижа, е възможна само при наличието на един органон, в който да се указва подходът в отношението между пастири и народ, в който да се определят границите на съприкосновение и на намеса на пастиря в живота на пасомите, както, разбира се, и на пасомите в живота на пастиря – перихорезата между пастири и пасоми, между епископи, презвитери и верни. Епископът (или презвитерът от името на епископа) е изпълнител на предписаното в „органона“ – той подбира подходящата „рецепта“ според дадената му свише, но и придобита посредством личното му освещение, подвиг и духовен/молитвен опит харизма на разсъдителността (в духа на пр. 102 на Шестия вселенски събор). Ако органонът е методологията, то пастирската разсъдителност е конкретният подход, въвлечен в действие. От запазената кореспонденция виждаме с каква сериозност тогавашните „филокалийни възрожденци“ гледали на текстовете на Църквата. В полето на техния интерес стоят както лингвистичните особености на текстовете („критическа (прото)текстология“ на свещените канони), тяхното съдържание, така и проблемът за границите на възможната интерпретация (тълкувание на каноничните текстове).


Сериозността, с която се дискутират текстовете – светоотечески, съборни и канонически – е пословична, стигаща до „чъртицата“ („йотата“) на книжника, до абсолютната вярност спрямо оригинала. А „оригинал“ е онова, което светият отец/събор е казал и е искал да каже. То може и трябва да бъде открито и предадено, защото няма Предание без точно предаване (предаване по акривия, с пълна точност). Налице е безусловната убеденост: ако в прилагането на каноничното Предание е възможно и често пъти полезно отклоняване от буквата на „закона“, то в предаването му (в оста минало – настояще – бъдеще) като нещо винаги актуално и вечно биващо, такова отклоняване е напълно недопустимо, то е унищожително за Църквата и губително за душата. Преданието не може да се предава по икономия, а само по акривия.


Няколко са изданията в гръкоезичното пространство[8], които предшестват появата на Пидалиона. В периода 1761–62 г. във Венеция е отпечатан в 2 тома сборникът, известен под названието Νέα καὶ δαψιλεστάτη συλλογή [„Нов и пребогат сборник“], съставен под редакцията на йеромонах Спиридон Милиас (1727–1770). В него са отпечатани деянията на светите вселенски събори, а заедно с тях са включени и почти всички свещени канони на Църквата (апостолски канони, канони на вселенските и поместните събори, канони на светите отци).[9] Следващото в хронологична последователност издание на текстовете на свещените канони през XVIII век е това на йеромонах Агапий Леонардос (1740/41–1815), което остава под името Συλλογὴ πάντων τῶν ἱερῶν καὶ θείων κανόνων [„Сборник на всички свещени и божествени канони“]. Сборникът е отпечатан през 1787 г. пак във Венеция. Следва изданието на монах Христофор Продромитис (1730 – неизв., след 1811), което излиза през 1800 г. в Цариград под заглавието Κανονικόν [„Каноник“].[10] Освен текста на свещените канони в „съкратен вид“ Христофор Продромитис публикува в своя Каноникон и някои канонически разпоредби и псевдоепиграфи, които нямат всеобщ (вселенски) авторитет за Църквата, а представляват решения на конкретно-исторически възникнали казуси („каноните“ на Йоан Постник; „Отговорите“ на Константинополския патриарх Николай III Граматик [1084–1111]; „каноните“ на Константинополския патриарх Никифор Изповедник [806–815]). (...)


 


 


[1] Под името „коливади“ (от гр. коливо – жито за помен) са наречени групата светогорски монаси, които през втората половина на XVIII век се превръщат в основни изразители на стремежа към завръщане към Отците, към православното Предание и към исихасткия начин на живот и молитва. Наименованието „коливади“ е дадено по следния повод. В периода 1754–1755 г. монасите в светогорския скит „Света Анна“ започнали строежа на по-голям храм. През цялото време монасите сами се трудили шест дни в седмицата, за да построят своя храм. Според светогорския устав всяка събота трябвало да извършват панихида за починалите братя. Дотогава във всички светогорски келии и манастири помените били отслужвани в гробищните храмове в петък вечер (след вечернята) или в събота сутрин след Литургията, като тогава раздавали и благословеното коливо. Тъй като обаче събота бил пазарен ден в Карея, монасите от скита „Св. Анна“ непосредствено след края на службата отивали на пазар, а отслужването на помените отлагали за неделя. Това нововъведение предизвикало възмущението на учения йеродякон Неофит Кавсокаливит (Пелопонески), който бил преподавател в „Атониадата“. Той повел борба срещу нововъведението и се превърнал в първия по време „коливад“. Движението на коливадите бързо надхвърлило повода за своето възникване и се превърнало в духовно течение, чийто център бил стремежът към възраждане на автентичното православно Предание. В него се включват свети Макарий Нотарас (1731–1805), преп. Никодим Светогорец (1749–1809), преп. Атанасий Пароски (1722/25 – 1805), св. Козма Етолийски (1714–1779), св. Никифор Хиоски (οκ. 1750 – 1821) и мн. др. Трябва да отбележим също, че в началото те били наречени иронично „коливади“ от своите противници с цел да се подцени значението им, като се ограничи само в областта на едно „ритуално“ богословие. ΚωνσταντῖνοςΠαπουλίδης. ΤὸκίνηματῶνΚολλυβάδων. Изд. ἈποστολικὴΔιακονίατῆςἘκκλησίαςτῆςἙλλάδος, 2 изд., Атина, 1991. Ἀρχιμ. ΝικόδημοςΣκρέττας. Θεία Εχαριστία κα τ προνόμια τς Κυριακς κατ τ διδασκαλία τν Κολλυβάδων. Изд. Πουρναρᾶ, Солун, 2006.


[2] За пръв път определението „филокалийно възраждане“ е предложено от тогавашния йером. (впоследствие митрополит) Амфилохий Радович. Вж. ἀρχ. ἈμφιλόχιοςΡάντοβιτς. ΦιλοκαλικὴἈναγέννησητοῦΙΗ΄καὶΙΘ΄αἰ. καὶοἱΠνευματικοὶΚαρποίτης. Изд. ἽδρυμαΓουλαντρή – Χόρν,Атина, 1984. Вж. също: прот. Теодор Зисис. Движението на коливадите и неговият принос. (Прев. Св. Риболов).В: https://dveri.bg/kac3w.


[3] Вж. Христос Янарас. Успехът на „Добротолюбието“ на Запад. (Прев. Зл. Иванова). В: https://dveri.bg/u9xha. Вж. също интересната неотдавнашна статия на Кръстю Банев „Еклисиологията на „Добротолюбие“, сп. Християнство и култура, бр. 156/2020, с. 94-110.


[4] Преп. Никодим Светогорец (1749–1809) е роден на о-в Наксос. Учи в Евангелското училище в Смирна. През 1775 г. е постриган за монах в светогорския атонски манастир „Св. Дионисий“. Той е основният богослов в групата на коливадите. Изключителен познавач на класическия гръцки език, владее отлично латински, италиански и френски. Надарен с феноменална фотографска памет – запомнял наизуст при пръв прочит цели книги. Автор е на над 25 оригинални съчинения, както и съставител на около 112 тома с химнографско, херменевтично, светоотеческо, каноничноправно и аскетическо съдържание. Св. Никодим е сред първите интерпретатори на ръкописното наследство след падането на Константинопол, както и пръв издател на трудовете на св. Симеон Нови Богослов и на св. Григорий Палама. Сведения за живота и делото му: μ. ΘεόκλητοςΔιονυσιάτης. ἍγιοςΝικόδημοςἉγιορείτης.Ὁ βίος καὶ τὰ ἔργα του 1749 – 1809. Изд. Ἀστήρ, 2 изд., Атина, 1978. ΜοναχὸςΝικόδημοςΜπιλάλης. πρωτότυποςβίοςτοῦἁγίουΝικοδήμουτοῦἉγιορείτου (1749-1809). Света гора – Атина, 2007.


[5] Тази периодизация е условна, предложена е от Герхард Подскалски в неговия класически труд: GriechischeTheologieinderZeitderTürkenherrschaft (1453–1821). DieOrthodoxieim Spannungsfeld der nachreformatorischen Konfessionen des Westens. München, 1988.


[6] Главната цел на „филокалийното възраждане“ („движението на коливадите“) е православната християнска просвета с цел пълноценно и съзнателно участие на народа Божи в Тялото на Църквата, в нейния светотаинствен живот. Затова издаваните от коливадите книги са написани на общоразпространения говорим гръцки език, а на не езика на тогавашната интелигенция. ΚωνσταντίνουΠαπουλίδη. Τὸ κίνημα τῶν Κολλυβάδων. Изд. Ἀποστολικὴ Διακονία τῆς Ἐκκλησίας τῆς Ἑλλάδος, 2 изд., Атина, 1991, σ. 80 – 81.


[7] Тук трябва да обърнем внимание, че през последната година и половина в опита си да обосноват едно ново „пандемично богословие“, човеци с изпепелени съвести и болни умове се опитват да използват твърдения на преп. Никодим Светогорец, за да обосноват своята идеологическа позиция. Дисекцията, на която те се опитват да подложат Тялото Христово, явявайки се по този начин, волю или неволю, борци срещу ипостасното единство и противници на енергийното в Христа преобразяване на природата, нямат нищо общо със светия отец. В своето посмъртно издадено съчинение Изповедание на вярата («Ὁμολογίαπίστεως») свети Никодим Светогорец отговаря подробно на обвиненията, които отправяли срещу него „антиколивадите“ за това, че уж защитавал „тленния характер“ на светото Тяло и Кръв Христови. Според него, макар св. Причастие (претворените хляб и вино) да подлежат при определени условия на тление, те не са носители на тление, а още по-малко пък са преносители на тление. Разликата е съществена и тя в последна сметка е следствие от ипостасното единство на двете природи в Едната Ипостас на Богочовека Иисус Христос, като това единство винаги е динамично-енергийно. Вж. ΝικόδημοςὁἉγιορείτης. Ὁμολογίαπίστεως. Венеция, 1819, σ. 80 сл. Срв. също: прот. Николай Лудовикос. За причастяването във време на пандемия. В: Бачки епископ д-р Ириней. Светото Причастие – извор на здраве или на болест? Варна, изд. Варненската и Великопреславска света митрополия, 2020, с. 59 сл.


[8] По същото време (18 век) на територията на Влашко и Молдова (дн. Румъния, Молдова и отчасти Украйна) излизат няколко сборника със смесено (номоканонично) съдържание с пастирска насоченост:


1. Prăvilioară deTainaSpovedanie [Правилца за Тайнството Изповед], Букурещ, 1781.


2. Prăvilioară [Правилца], Яш, 1784.


3. Scurtă învăţătură apărinţilorbisericeşti [Кратко учение на църковните отци], Виена, 1787.


4. Pravilă deobşte [Общи правила], Виена, 1788.


5. Datoria şistăpănireaBlagocinilor şiprotopopilor [Задължението и правомощието на благочинните и протопрезвитерите], Яш, 1791.


6. Pravilă pentrujudecatacanonică [Правила за канонически съд], съст. митрополит Вениамин Costachi.


7. Cartedepravilă [Книга на правилата], Черновиц, 1807. 


IustinPopovici. ΤὸἰσχῦονΔίκαιοτῆςὈρθόδοξηςἘκκλησίαςτῆςΡουμανίαςκαὶοἱπηγὲςτου. Изд. Γρηγόρη (поредица ΝομοκανονικὰἈνάλεκτα 7) Атина, 2017, σ. 98 – 99.


[9] През 1971 г. италианският учен CarmeloCapizzi доказва, че изданието на Милиас се базира изцяло (представлява преиздание) на текста на първите томове на авторитетния сборник на Mansi “Sacrorumconciliorumnovaetamplissimacollectio” (31 тома, Флоренция – Венеция, 1759 – 1798). Вж. Carmelo Capizzi, “Spiridione Milia (1700?-1770), collaborator Greco all’ Amplissima del Mansi (appunti bio-bibliografici). – In: Orientalia Christiana Periodica, 37 (1971), Roma, p. 441-490.


[10] Трудът на Христофор Продромитис е преиздаден през 2005 г. от проф. Теодорос Янку в Солун, придружен от подробна встъпителна студия и множество критически бележки.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2021 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org