BG | RU

ПОСТАВЯН ЛИ Е ВЪПРОСЪТ ЗА УПОТРЕБАТА НА ИНСТРУМЕНТИ В ПРАВОСЛАВНАТА МУЗИКА

година 2021 / брой 159, Ивайло Борисов

  

Не съм присъствал на православно богослужение, в което да се използва орган, напълно предвидимо съгласно православната традиция. Освен ако не се броят отделните самотни прозвучавания на натиснатите клавиши на истински или виртуален синтезатор, с помощта на които някои диригенти си вземат тон.


В Гърция (а вече и у нас) има църковни певци, изпълняващи древната едногласна музика, които използват специална машина за изкуствен исон[1], наречена исократима. Някои разглеждат използването на исократимата като нарушаване на акапелния принцип на православната музика. Това, разбира се, не е съвсем вярно, тъй като исократимата замества исото, изпълнявано от друг, допълнителен певец (който невинаги е наличен), а и самото звучене, което тя възпроизвежда, представлява семплирани човешки гласове. Въпреки всичко мненията на църковните музиканти за използването на електронната исократима са разнопосочни.


Въпросът обаче – дали музикален инструмент, по-конкретно орган, може да се използва в богослужението на Православната църква, е сериозно поставен преди около 100 години от руския композитор Александър Гречанинов.


Роденият през 1864 г. творец за първи път вижда пиано на 14 години, но „закъснялото“ посвещаване на музиката не му попречва да постъпи в Московската консерватория. След това се прехвърля в Санктпетербургската консерватория, където среща подкрепата на композитора Николай Римски-Корсаков. През 90-те години на XIX в. Гречанинов се връща в Москва като известен композитор. В края на 30-те години на XX в. заминава за САЩ, където остава до края на живота си. Умира в дълбока старост, на 91 години, през 1956 г. Гречанинов е автор на внушителен брой композиции – около хиляда, включително шест опери, детски балет, пет симфонии, многобройни вокални и инструментални съчинения и др. Под неговото авторство са и немалък брой духовни произведения, между които т.нар. „Литургия Доместика“ за тенор (алт), струнен оркестър, орган, арфа и челеста; втората разширена версия е с участие на хор. Заедно със „Страстна седмица“, това произведение бележи връх в неговото творчество. Много известна е „Сугубата ектения“ за бас соло и хор, която можем да чуем в изпълнение на велики баси като Фьодор Шаляпин и Борис Христов. Има и запис на тази ектения, запечатал прекрасния глас на покойния протодякон Стефан Марков с хора на „Св. Александър Невски“.


„Хорът е симфонизиран – какво следва нататък?“ Това е въпросът, който е поставял пред себе си композиторът Гречанинов след създадените от него Литургия, „Страстна седмица“, „Всенощно бдение“ и други духовни произведения. В дореволюционните години Гречанинов стига до идеята в православното богослужение да се използват и музикални инструменти. Той иска, подобно на Римокатолическата църква, и в православното богослужение да се въведе органът. Като дете той посещава римокатолически храм, за да слуша мелодията на органа. Убеден е, че въвеждането на органа би обогатило православната традиция и би спомогнало за премахване на преградата, съществуваща между Източната и Западната църква.


На 8 декември 1917 г. на съвместно заседание на подразделението за църковното пеене и четене на Поместния събор на Руската православна църква и надзорния съвет при Московското синодално училище за църковно пеене Гречанинов предлага въвеждането на орган в църквата. Неговата идея обаче била категорично отхвърлена.


Ако проследим историята на органа, ще забележим, че във Византия този инструмент е познат още през IV в., но византийците го използвали само в светска обстановка – по време на дворцовите приеми. „Органът, многократно възхваляван като техническо чудо, е бил властови знак в служба на императорското представителство.“[2]


През 757 година император Константин Копроним подарява орган на крал Пипин. Папа Виталиан въвежда органа в Римокатолическата църква през 660 година. Съвременния си вид органът придобива някъде около XVI век. И от този момент нататък настъпва неговият разцвет, за да се наслаждаваме и днес на творбите на великите композитори органисти: Йохан Себастиан Бах, Георг Фридрих Хендел, Феликс Менделсон, Ференц Лист, Антон Брукнер, Макс Регер, Цезар Франк, Камий Сен-Санс, и в по-ново време – Оливие Месиен и др.


Много от тях са били и църковни органисти – Бах, Хендел, Цезар Франк, Брукнер, Сен-Санс, Макс Регер и Месиен. Твърди се, че Бах обичал да се облича като беден учител и в такъв вид да се появява в някоя провинциална църква. След като вземал разрешение от местния органист да свири, той сядал и... богомолците в храма били толкова изумени от великолепното му изпълнение, че някои, убедени, че обикновен човек не може да свири толкова красиво, бягали уплашени... Мислели, че това бил маскираният дявол.[3]


В историята на християнството откриваме и тенденции на категорично отрицание – при някои от протестантските фракции е съществувал сериозен отпор срещу инструментите в богослужението. Ако Лутер е държал изключително много на музиката (самият той е и автор на десетки църковни химни на немски език), то бащата на Швейцарската реформация Улрих Цвингли (който иначе е бил доста музикален) забранявал органа в храма, където се пеели само псалми. А калвинистите пък първоначално престанали да използват както полифонията, така и органа – Дордрехтският синод от 1574 г. забранил органа, наричайки го „кутия със сатанински флейти“[4]. Вероятно в основата на тези реакции е било желанието за абсолютна дистанция от практиката на Римокатолическата църква.


Въпреки че звученето на органа е внушително и красиво, Православната църква е избрала музиката, която огласява храмовете, да е единствено акапелна. „Доколкото е имало разделение между областите на църковната и светската музика – пише авторитетният музиколог Константин Флорос – както изглежда, инструментите в църквата са били забранени.“ Обстоятелството, че Византия е познавала органа като инструмент, но той не е бил въведен в храма, а само при дворцовия церемониал, е показателно, че православната традиция утвърждава човешкия глас като единствен най-съвършен инструмент, сътворен от Създателя. (...)


 


[1] Исонът (или исо) е особен вид пригласяне, извършвано от част от певците чрез произнасяне на гласни звукове върху основния или други тонове на мелодията, докато другите изпълнители възпроизвеждат мелодичната линия на песнопението.


[2] Флорос, К. Въведение в невмознанието. Средновековни нотни системи (с допълнителен раздел за православната музика и невмените нотации в България от Елена Тончева). С., 2006, с. 41.


[3] Иоганн Себастьян Бах, www.classic-music.ru, 04.12.2010 г.


[4] Музыка церковная, www. toletanus.ru, последно посещение: 26.11.2020 г.




Предишен брой


Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2021 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org