„ДВЕ ЛЮБОВИ СЪЗДАДОХА ДВА ГРАДА”. ЗА БОЖИЯ ГРАД

година 2019 / брой 146, Марсел Ньош

Каква друга е крайната ни цел,

ако не да достигнем до царството,

което няма край.^[1]

В зората на новото хилядолетие нашите съвременници обичат да си задават въпроси за бъдещето, мъчейки се да предугадят неговата посока. Какво предстои? От XVIII век насам философите не крият предпочитанията си към подобен род разсъждения, следвайки дълбокото си убеждение, че макар да не могат да бъдат напълно открити, линиите на бъдещето са поне отчасти предвидими. Известно е паметното начало на Weltalter на Шелинг: „Миналото е познато, настоящето е узнавано, предусещаното е пророкувано“. Именно така се раждат „философиите на историята“, обособяващи различни „световни епохи“, всяка с по-голяма или по-малка продължителност. В сравнение с миналото и настоящето, предвещаваното бъдеще обикновено има по-ярък ореол. Но неминуемата констатация е, че то рядко съответства на пророчествата.

Искали са да тълкуват мисълта на Августин (354–430) в За Божия град в контекста на тази проблематика и не са се колебаели да направят от него начинател на „теологията на историята“, на която философиите на историята били само секуларизирани форми. Подобно тълкуване преиначава неговия замисъл, който никога не е бил да иска нещо от бъдещето. Съдейки за историята от нравствено гледище, той никога не е мислел, че тя се развива по възходяща линия. Замисълът му в За Божия град е друг. Както подчерта Йозеф Ратцингер, Августин се стреми да обоснове християнската религия пред лицето на езичеството: съчинението е апология на истинната религия срещу култа на полиса към езическите божества^[2] и в този смисъл то има същата цел като съчинението За истинната религия, написано двайсет и пет години по-рано, около 390 г. Следователно би било безсмислено от него да се извежда теология на историята, точно копие на философиите на историята.

Тук ще се ограничим само да уточним замисъла и проекта на Августин и после да представим плана на съчинението. Тогава ще можем да се спрем върху духовното значение на това произведение и по-специално върху въпроса за световните епохи, така както ги схваща Августин. По време на това съвсем ограничено изследване много теми ще привлекат вниманието ни, но най-вече динамиката на двете любови, които разделят двата града, както и принадлежащите към тях човеци. Дори и Августин да насочва вниманието си най-напред към духовните елементи на двата града, все пак той далеч не е безразличен към конкретните условия на тяхното движение през времето и по-особено към неговата отговорност за осигуряването на мира. За християнина огромното съчинение За Божия град е повече от инструмент за различаване на смисъла на приключението на човека. Това е книгата на християнската надежда.

Да се защити Градът от тези, които пред неговия Основател предпочитат собствените си богове

На 24 август 410 г. ордите на Аларик са завладели Рим. Августин пише в своите Поправки: „Междувременно при нашествието на готите, предвождани от цар Аларик, и при внезапно нанесеното на Рим тежко поражение той беше разрушен“^[3]. И наистина опустошението е такова, че поражда небивало негодувание по цялата империя както у езичниците, така и у християните. Езичниците, чиято религия вече е извън закона, първи надигнали глава, критикувайки изоставянето на култа, който някога е бил отдаван на боговете покровители на града: „В стремежа си да припишат падането на Рим на християнската религия те почнаха, както обикновено, твърде злъчно и злостно да хулят истинния Бог“^[4]. Християните са не по-малко безпомощни. Те казвали: „Тялото на Петър лежи в Рим […]; тялото на Павел лежи в Рим […]; и Рим е нещастен, Рим е опустошен – съсипан, унищожен, опожарен. Толкова много трупове и смърт, посята от глад, чума и меч. Къде са гробовете на апостолите?“^[5].

Когато бежанците пристигат в Картаген, е трябвало да се даде подобаващ отговор. Августин прави това най-напред с проповедта си. Сетне именно за да даде отпор на тази суматоха, той предприема написването на своето съчинение. „Пламвайки от ревност за дома Божи^[6], реших да напиша против техните богохулства и заблуди книгите За Божия град“^[7]. Започнато през 412 г., съчинението ще нарасне значително и затова е завършено едва през 425 г. Копнежът за щастие, тази вечна тема, е водещата нишка – един неосъществен копнеж в езическите религии, който само Христос е успял да удовлетвори. Заимствана от Цицерон, темата е вече позната на Августин.^[8] Отново я разглежда тук, но за да подчертае безизходицата, в която изпада човек, който иска да постигне своето щастие сам, без Христос. „За всеки, който поне малко е с ума си, няма съмнение, че всички искат да бъдат щастливи. Кои обаче са щастливи и поради какво стават щастливи – това докато търсят безсилните смъртни, са се родили много и големи спорове.“^[9] Цялата аргументация на Августин се състои в това да покаже, че единствено християнството може да удовлетвори очакванията на човека. (…)

^[1] De civitate Dei 22, 30, 5.

^[2] Срв. J. Ratzinger, Herkunft und Sinn des Civitas-Lehre Augustins. Begegnung und Auseinadersetzung mit Wilhelm Kamlah, in: Augustinus Magister, II, p. 972-973. Вж. също: Goulven Madec, « Le De civitate Dei comme De vera religione », in Petites études augustiniennes. Institut d’études augustiniennes, 1994, p. 189-213.

^[3] Retractationes 2, 43, 1.

^[4] Ib.

^[5] Sermones 296, 6, 9. Други размисли от тази епоха могат да се намерят в: Bibliothèque augustinienne 33, p. 9-22. Вж. също: Itinéraires augustiniens n^o 16 (juillet 1996) : les « sermons pour temps d’épreuve ».

^[6] Срв. Пс. 68:10. Срв. също: 3 Царств. 19:10.

^[7] Retractationes 2, 43, 1.

^[8] Била е разисквана в Касициак през 386 г., вж. За щастливия живот (Аврелий Августин, Малки трактати, 2001, с. 23-50). Срв. Изповеди: „Всички искаме да бъдем щастливи“ (Confessiones 10, 21, 31. Св. Аврелий Августин, Изповеди, 2006, с. 245).

^[9] De civitate Dei 10, 1, 1.