„ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН СЕЛСКИ СВЕЩЕНИК“ (ОТКЪС)

година 2021 / брой 166, ЖОРЖ БЕРНАНОС

—Знаеш ли, идеалното би било да проповядваме Евангелието само на децата. Прекалено сме пресметливи, това е лошото. Затова и не можем другояче, освен да учим в дух на бедност, но това, синко, повярвай ми, не е леко! Следователно стараем се да се нагодим някак си. Ето защо се обръщаме най-напред към богатите. Сатанински богаташи! Те са много силни, много хитри и както подобава – първостепенни дипломати. Когато един дипломат трябва да подпише договор, който не му се нрави, той оспорва всяка негова клауза. Тук подменя дума, там премества запетая и накрая всичко се урежда. По дяволите! – този път си е струвало да се потрудят - ставало дума за проклятие, нали? Изглежда обаче, че има проклятие и проклятие. В случая просто го заобикалят: „…по-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие“^{^[1]}. Забележи, аз самият намирам този текст за твърде жесток и не се отказвам да правя различия, иначе това би било прекалено голям удар за клиентелата на йезуитите. Да приемем значи, че Господ е имал предвид богатите, ала истински богатите, обладани от духа на богатството. Добре! Но когато дипломатите намекват, че игленото ухо е една от йерусалимските врати – само че малко по-тясна – така че, влизайки в царството небесно, богатият рискува само да си одраска краката или да охлузи красивата си риза на лактите, – как да ти кажа, това вече ме дразни. Нашият Господ е написал със собствената си ръка върху торбите с пари: „Опасно за живота“, както прави пътното управление по пилоните с високо напрежение, а те искат...

Той започна да крачи надлъж и нашир из стаята, пъхнал ръце в джобовете на топлото си расо. Понечих да стана и аз, но той ми даде знак с глава да седна отново. Чувствах, че все още се колебае, че се опитва да ме прецени, да ме огледа за последен път, преди да каже това, което не беше казвал никому – поне не със същите думи може би. Очевидно се съмняваше в мен и въпреки това в съмнението му нямаше нищо унизително, кълна се. Всъщност той не е способен да унизи някого. В този миг погледът му бе много добър, много благ, с изключителна, неописуема чистота. Изглежда смешно, когато става дума за един толкова силен, як и едва ли не грубоват мъж – с неговия опит за живота и хората.

— Нужно е доста да поразмислим, преди да говорим за бедността на богатите. Иначе ще се окажем недостойни да проповядваме същото на бедните – и как ще посмеем да се явим тогава пред съда на Ииуса Христа?

— Да учим на нея бедните? – казах аз.

— Да, бедните. Бог ни изпраща най-напред при тях, за да им възвестим, какво именно? Бедността. Сигурно са очаквали друго нещо! Очаквали са края на нищетата си, а ето че Бог хваща бедността за ръка и им казва: „Познайте вашата Царица, закълнете ѝ се в почит и вярност“. Какъв удар! Запомни, че всъщност това е историята на еврейския народ с неговото земно царство. Бедняшкият народ, също както еврейският, е народ-скитник сред нациите, стремящ се да осъществи най-съкровените си упования, народ разочарован, разочарован до мозъка на костите си.

— И все пак...

— Да, и все пак такава е заръката, няма начин да се измъкнеш... Без съмнение малодушният може би ще успее да заобиколи тая трудност. Народ от бедняци е лесна, добра публика, ако умееш да подходиш към него. Кажи на болния от рак, че ще се излекува, той само това и чака, за да ти повярва. Всъщност няма нищо по-лесно от това да им внушиш, че бедността е вид срамна болест, недостойна за цивилизованите нации, и че на бърза ръка ще ги отървем от тази гадост. Но кой от нас би дръзнал да говори по същия начин за бедността на Иисуса Христа?

Гледаше ме право в очите и аз още се питам дали ме различаваше от заобикалящите го предмети, неговите обичайни и безмълвни довереници. Не, той не ме виждаше! Само намерението да ме убеди не би придало на погледа му този сърцераздирателен израз. Виждах как се изправя с целия си ръст, с цялата си сила, подобно на човек, който се бори за живота си, срещу себе си, срещу сто пъти потисканата част от собственото си аз, сто пъти побеждавана и все още непокорна. Колко дълбока беше раната! Сякаш се разкъсваше със собствените си ръце.

— Такъв, какъвто съм – ми каза той, – доста ми се иска да проповядвам на бедните бунт. Или по-скоро нищо да не им проповядвам. Най-напред ще взема един от онези „борци“ – празнодумци, които си играят на революция – и ще им покажа какво представлява един фламандски мъж. Ние, фламандците, носим бунта в кръвта си. Спомни си историята! Аристократите и богатите никога не са ни плашили. Слава Богу – сега мога спокойно да призная това, – колкото и да съм силен и здрав, Бог не ме остави никога да се поддам много на изкушението на плътта. Виж, неправдата и нещастието, те ми разпалват кръвта. Впрочем днес това е вече минало, не можеш да си го представиш... Така например прочутата енциклика на папа Лъв XIII, Rerum Novarum^{^[2]}, си я четете спокойно, отгоре-отгоре, като обикновено послание по случай постите. Навремето, момчето ми, помислихме, че земята се тресе под краката ни. Как се въодушевихме! Тогава бях свещеник в Норанфонт, в центъра на миньорска област. Тази толкова проста идея, че трудът не е стока, подчинена на закона за търсенето и предлагането, че не бива да се спекулира със заплатите и с човешкия живот като с житото, захарта или кафето – това разтърсваше съзнанието, вярваш ли? И задето разясних тия неща на моите енориаши от амвона, ме сметнаха за социалист и „благонамерените“ селяни ме изпратиха в немилост в Монтрьой. Немилостта – беше ми все едно, разбери. Но в онзи момент...

Млъкна целият разтреперан. (...)

^{^[1]} Мат. 19:24. Б.р.

^{^[2]} Обнародвана на 15 май 1891 г., т.е. преди социалните програми на организираното социалистическо движение, Rerum Novarumе може би най-важното папско послание, посветено на социални въпроси. В двете си части енцикликата предлага християнско обосноваване на идеите за равенство, за конкретна социална справедливост, защитава богоустановения характер на братството между хората и теоцентричния хуманизъм. Същевременно документът подлага на критика (особено в първата си част) идеите на либерализма, социалния конвенционализъм, на капитализма и социализма, разглеждайки последните две като обезличаващи следствия на един и същ просветителски обществен идеал. Б.р.