ЗАКОНЪТ

2023-05-23 10:24:16, Йозеф Мария Бохенски

Днес искам да медитирам заедно с вас върху закона. Имат се предвид не онези закони, които се постановяват чрез парламентите и биват прилагани в съдилищата, а законите в научния смисъл на думата – например физическите, химическите, биологическите закони – и преди всичко законите на чистите, абстрактните науки, каквито са например различните клонове на математиката.

Че има такива закони, знае всеки. Трябва също така да е ясно, че те са от направо чудовищна значимост за целия човешки живот. Нали законите са това, което науката установява и по силата на които е оформила нашата техника. Законите са ясното, сигурното, последната опора във всяко разумно поведение. Ако не познавахме никакви природни закони, математически закони, тогава бихме били просто варвари, безпомощни същества, оставени под разположение на природните сили. Едва ли ще е преувеличение, ако кажа, че познаваме съвсем малко неща, които са толкова жизненоважни за нас, колкото законите. Такива са сред останалите, а навярно и преди всички, математическите, чистите закони.

Има хора, готови да се ползват от някакъв инструмент, без да знаят съвсем нищичко за неговото устройство. Познавам радиорепортери, които не знаят дали микрофонът им е лентов апарат или кондензатор, и шофьори, които познават в колата си единствено мястото, където е монтиран стартерът. Струва ми се даже, че числото на такива, така да се каже, автоматични човеци, които ползват всичко и нищо не разбират, става все по-голямо. Също така плашещ факт е, че съвсем малко сред мнозината радиослушатели са онези, които се интересуват от структурата на това истинско чудо на техниката, приемника.

Дори обаче почти всички да сме изгубили интерес към уредите, можем все пак да се надяваме, че нещата със закона стоят иначе. Защото законът не е само инструмент. Той влияе дълбинно върху нашия живот – той е предпоставката на нашата култура; той е, както се каза, елементът на яснотата и разумността в нашия светоглед.

Затова ми се струва, че трябва да си поставим някога този въпрос: Какво е закон?

Достатъчно е да поставим този въпрос и да поразмишляваме малко по него, за да разберем, че законът е нещо твърде странно и удивително. Това би могло да се покаже навярно най-добре по следния начин:

Светът, който ни обгражда, се състои от много и твърде различни предмети, но всички тези предмети – биващи, казват философите – притежават някакви общи свойства. Тук под „предмет“ или „биващо“ разбирам изобщо всичко, което е налично в света – например хора, животни, планини, камъни и така нататък. Общите свойства на тези предмети са, между другото, следните:

Най-напред всички предмети са в някакво място – аз например съм във Фрибург и сега седя пред работната си маса. После те са в някакво определено време – например днес, понеделник, за мен часът е 12. Трето, не познаваме нито един предмет, който да не е възникнал в някакъв момент, и доколкото знаем, всички предмети са преходни. Идва време, в което изчезват. Четвърто, всички те подлежат на изменение: веднъж човек е здрав, друг път болен – първом дървото е малко, а после пораства и така нататък. Пето, всеки от тези предмети е отделен, индивидуален. Аз съм аз и никой друг, тази планина е точно тази планина и никоя друга планина. Всичко, което е в света, е индивидуално, единично.

Това са следователно белезите на всеки предмет в света: всеки е в определено пространство, в някакво време; всеки възниква, прехожда, променя се, всеки е индивид и не е необходим. Така е светът или поне изглежда да е така.

Но ето, в този уютен, пространство-времеви, преходен и състоящ се от отчетливо индивидуални предмети свят се появява законът.

Законът обаче няма никое от гореспоменатите свойства на предметите – нито едно-единствено.

Защото, първо, няма изобщо никакъв смисъл да се казва, че някой математически закон е в някакво място; ако съществува, той съществува навсякъде едновременно. Разбира се, аз създавам някакъв образ на този закон в главата си, но това е само един образ. Законът не е тъждествен с образа, а е извън него. И това нещо е оттатък всяко пространство.

Второ, той е и оттатък времето. Няма смисъл да се казва, че някой закон е възникнал вчера или че е изтлял. Наистина, той бива познат в определен момент, навярно в друг момент ще се разбере, че е бил неистинен, че не е бил закон; самият закон е обаче извънвремеви.

Трето, той не подлежи на изменение и не може да подлежи. Че две и две е четири си остава така във вечността без никакво изменение – би било абсурдно да си въобразяваме някакво такова негово изменение.

И най-сетне – това е навярно най-странното – законът не е индивид, той не е единичен, а общ. Той бива откриван тук и там и още пò там, до безкрайност. Ние откриваме например, че две и две е четири не само на Земята, но и на Луната, и в безбройни случаи установяваме точно същия – подчертавам – точно същия – закон.

С това е свързано обаче най-важното. Законът е необходим, тоест той не може да бъде иначе, отколкото както се изказва. Дори когато си имаме работа с така наречените вероятностни закони. Те твърдят, че нещо протича с една или друга вероятност. Но че протича именно с тази, а не с някаква друга вероятност, е необходимо. Това е нещо съвършено уникално, което не откриваме никъде в света освен при закона. Защото, както се каза, в света всичко е фактично, то би могло да е и иначе.

Такива са даденостите или най-малкото изглеждат такива. Защото има закони и изглежда те са тъкмо такива, каквито ги виждаме да са.

Както обаче вече се подчерта, това положение е странно. Светът, нашият свят, с който си имаме всекидневно работа, изглежда съвсем различно от тези закони. Той е красиво пъстър и съдържа различни, така да се каже, родове предмети. Но всичко, което съдържа, има познатия ни характер на пространственото, времевото, преходното, индивидуалното и не-необходимото. Какво търсят в този свят тези непротяжни, надвремеви, общи, вечни и необходими закони? Не изглеждат ли като призраци в него? Не би ли било много по-просто, ако бихме могли по някакъв начин да ги разобличим, да ги аранжираме така, че накрая да стане ясно, че по същество те не са нищо различно от обичайните предмети в света? Тази е първата мисъл, появяваща се, когато човек добие веднъж яснота, че изобщо има закони. А с това възниква философският проблем.

Защо имаме тук философски проблем? Отговорът гласи, че е налице философски проблем затова, защото всички други науки предпоставят факта, че трябва да има закони. Те установяват закони, изследват по тях, изучават ги, но никоя от тях не се интересува какво е законът. Въпреки това въпросът изглежда не само смислен, но и значим. Защото с приемането на закона в нашия свят навлиза нещо като отвъдност. Отвъдното обаче, както е известно, е неприятно, нещо призрачно. Добре би било, ако бихме се разтоварили от тези закони чрез някакво подходящо обяснение…

Такива действително не липсват. Човек може да е например на мнение, че законите са мисловни предмети. Тогава би било именно така, че светът е изцяло, така да се каже, предметен, че в него изобщо не могат да се намерят никакви закони; те биха били само фикции на нашето мислене. В този случай всеки закон би съществувал само в мисълта на учения – например на математика или физика. Той би бил част от неговото съзнание.

Това решение действително е било често предлагано, между другите и от големия шотландски философ Дейвид Хюм. Той е мислил, че всички закони добиват необходимостта си само от това, че привикваме с тях. Така например, ако много често се е виждало, че две по две прави четири, човек привиква, че е така. А привичката става втора природа – после човекът не може да мисли иначе, освен както е свикнал. По подобен начин Хюм и неговите почитатели обясняват и други мними характеристики на закона. В края на анализа им не остава никое от тези свойства; законът се разкрива като нещо, което много добре пасва към нашия пространственовремеви, преходен и индивидуален свят.

Толкова за първото ни възможно тълкуване. Нека се опитаме да поразмишляваме малко над него. Трябва да се признае, че то носи в себе си нещо симпатично, човешко, така да се каже. То позволява да отстраним от света законите с техните неприятни, призрачни свойства. А обосноваването изглежда действително разумно; факт е, че привикваме към какво ли не, а после действаме като под принуда. Да се сетим поне за принудата, изпитвана от пушача да пуши цигари.

Въпреки това срещу това решение се издигат различни сериозни възражения.

Най-напред всеки може да види, че по този начин не се обяснява поне един факт. Имам предвид именно факта, че законите са действително валидни в света. Да вземем следния пример: когато един инженер изчислява някой мост, той се опира на голямо множество математически и физически закони. Ако се приеме, както го прави Хюм, че всички тези закони са само човешки привички, по-точно привички на този инженер, тогава се питаме как е възможно един мост, правилно изчислен по правилните закони, да стои, докато друг, при чието изчисляване инженерът се е заблудил, се срива. Как така привичките на човека могат да са решаващи за такива големи маси бетон и желязо? Изглежда, че законите имат наличие в мисълта на инженера вторично, на второ място. По-напред те важат за света, за желязото и бетона, съвършено независимо от това дали някой знае нещо за тях, или не знае. Защо ще трябва да имат тази валидност, ако биха били само мисловни предмети?

Това възражение би могло да бъде отстранено, каже ли се, че самият свят е сътворен чрез нашите мисли, така че ние му приписваме собствените си закони. Но това е решение, което изглежда на застъпниците на Хюмовото учение – позитивистите – и на повечето хора чудовищно. Ще говорим за тази възможност, когато стигнем до теорията за познанието. Предварително имаме обаче право да приемем, че само малцина човеци я биха приели и затова няма нужда да я привличаме за разглеждане.

Това е, значи, първото възражение. Има обаче и едно второ. Човек и да премести законите в мисленето, все още никак не се е справил с тях. Те вече не съществуват във външния свят, но продължават да са валидни в душата ни. Ала човешката душа, човешкото мислене и изобщо всичко, което е човешко, също е част от света и има всички характеристики на световно-предметното.

Тук се докосваме за първи път до странното творение, което сме самите ние: човека. Не е тук мястото да медитираме върху него, все още не. Едно обаче трябва да се каже – и искам да кажа с цялата острота, на която съм способен, че в тази връзка по пътя към правилното разбиране на нашия проблем стоят цели планини от предразсъдъци.

Kоето бих желал да кажа, е именно следното: в човека намираме много уникални неща, които не могат да бъдат откривани в останалата природа. Това неповторимо, уникално, различно от всичко друго в природата се нарича обикновено „умственото“ или „ум“. Умът обаче с пълна сигурност е интересен, увлекателен феномен на философстването. Колкото и обаче умът да се различава от всичко друго в света, той – а с него и всичко, което се крие в него – все пак остава част от света, от природата, поне в този смисъл, че той, точно като всичко останало, като този камък, като дървото пред моя прозорец, като пишещата ми машина, е времеви, пространствен, изменчив, не-необходим и индивидуален. Някакъв свръхвремеви ум е безсмислица. Възможно е да трае вечно, но доколкото го познаваме, той именно трае, което означава, че е времеви предмет. Вярно е, че е в състояние да обглежда дълги участъци от пространството, но всички умове, които познаваме, са свързани с тяло и поради това са пространствени. Преди всичко умът няма нищо необходимо в себе си – той твърде спокойно би могъл да не е, а да се говори за някакъв всеобщ ум е абсурдно. Всеки ум е винаги умът на един човек – той съвсем не би могъл да се намира в двама души, толкова малко, колкото едно парче дърво може да съществува едновременно на две места.

Ако е обаче така, тогава нашият проблем не е решен, а само изместен: дори законите да се намират в ума ни, остава да се обясни какво всъщност са те. Защото със сигурност не са някакво парче от ума ни. Навярно са в ума, но само доколкото са познати чрез него, поради което би трябвало по някакъв начин да съществуват извън ума.

Следователно с отместването на закона в ума се постига твърде малко за обясняването на нещата и със сигурност се отваря поне една нова голяма трудност: сега трябва да се разясни защо един закон, принадлежащ само на ума, управлява толкова строго във външния свят.

Затова повечето философи са поели по друг път. По същество този път се състои в това просто да се каже, че законите са нещо независимо от нашия ум и от мисленето ни. Твърди се следователно, че те по някакъв начин съществуват, са или, ако щете, имат валидност извън нас. Че ние, човеците, само ги познаваме повече или по-малко, но не ги творим, както не можем да сътворим просто чрез нашето мислене камъни, дървета и животни. Това предполага, казват по-нататък философите, че те образуват един съвсем друг вид на биващото, на онова, което е.

От тази перспектива следователно в действителността – ако човек поиска да го нарече така – успоредно с предметите, с реалното, има още нещо друго, а именно законите. Техният начин да са бива наричан идеалното. Казва се, че законите се числят към идеално биващото. Иначе казано, има два основни вида на биващото – реалното и идеалното.

Не ще е безинтересно да се установи, че споменатите две тълкувания на закона – позитивистичното и да кажем, идеалистичното в широкия смисъл на думата, имат твърде малко общо със спора между големите светогледи. Така например християнинът съвсем не е обвързан с този вид идеализъм по силата на вярата си. Той вярва, че има Бог и безсмъртна душа, но вярата му никак не го задължава да вярва в идеалното. От друга страна пък, комунистите твърдят, че всичко било материално – те искат да кажат: предметно, но същевременно приемат, че има вечни, необходими закони, и то не само в мисленето, но и в самия свят. Те следователно са в определен смисъл много по-идеалистични от християните. Спорът не е светогледен спор; той се числи изцяло към философията.

Връщайки се към нашия проблем, трябва още да се каже, че онези, които признават инобитието на закона, тоест идеалното битие, се делят на различни школи в зависимост от схващането на това идеално. Това става разбираемо, когато се зададе въпросът какво следва да се разбира под съществуване на идеалното, как трябва да бъде мислено то. На този въпрос има, общо гледано, три най-важни отговора.

Единият гласи: идеалното съществува независимо от реалното, само по себе си, така да се каже. То образува един особен свят, преди и над предметния свят. В този идеален свят, разбира се, няма никакво пространство и никакво време, никакво изменение и никаква чиста фактичност – всичко е вечно, чисто, неизменно и необходимо. Това схващане често се приписва на създателя на нашата европейска философия, на Платон. Той първи е поставил проблема за закона и изглежда, че го е решавал по този начин.

Другото решение казва: идеалното съществува, но не отделно от реалното – то съществува само в реалното. По-точно гледано, в света има само определени структури, един повтарящ се градеж на предметите – наричат ги същности – които са така устроени, че човешкият ум може да разчете законите в тях. Формулирани закони се срещат само в мисленето ни, но те имат основание в предметите и затова са валидни в света. Това е, ескизно представено, решението на Аристотел, големия ученик на Платон, основателя на повечето науки.

Най-накрай има и едно трето решение, което вече досегнах при дискусията с позитивизма. То не отрича, че законите са идеални, но е на мнение, че идеалното е налично само в мисленето. Това, че законите са валидни за света, идва оттам, че структурата на предметите възниква чрез проекция на мисловните закони. Това е, реферирано в скица, учението на големия немски философ Имануел Кант.

Не ще е преувеличение да се каже, че при нас, в Европа, почти всеки значим философ се е прикрепил към някое от тези три решения; че нашата философия се е състояла до голяма степен от медитации върху тях и все още се състои в това. Преди три години имах случай да преживея една дискусия в известния американски университет „Нотр Дам“, близо до Чикаго, в която се включиха повече от сто и петдесет философи и логици. Всичките трима референти бяха математически логици и всичко, което се каза, прие една математико-логическа високонаучна форма. Дискусията трая три дни и три нощи почти без прекъсване. А ставаше дума тъкмо за нашия проблем. Професор Алонсо Чърч от университета „Принстън“, един от най-значимите математически логици на света, застъпи платонисткото учение – по същество точно така, както първомайсторът го е защитавал някога на агората в Атина. И трябва да призная, с голям успех. Това е един вечен проблем на философията. Навярно обаче за нас, модерните, които знаем толкова много закони, станали толкова важни за нас, той е много по-парлив, отколкото за всяка друга епоха.

Превод от немски: Георги Каприев

Преводът е осъществен по: J. M. Bochenski, Wege zum philosophischen Denken. Einführung in die Grundbegriffe, Freiburg – Basel – Wien 1965 (3. Auflage), 11-22.

Йозеф/Юзеф Мария Бохенски е роден на 30.08.1902 г. в Шчужов (Полша). Поради ангажимента си в съпротивата срещу Съветска Русия през 1920 г. напуска правния факултет на университета в Лвов и продължава обучението си в Познан, където до 1926 г. следва икономика. През 1927 г. встъпва в Доминиканския орден. От 1928 до 1931 г. учи философия и педагогика във Фрибург (Швейцария). Защитава дисертация през 1931 г., а в периода 1931/34 следва теология в Angelicum (Папски университет „Св. Тома от Аквино“), Рим, където през 1934 г. защитава и богословската си дисертация. През същата година е назначен за преподавател, а от 1935 до 1940 г. е професор по логика в същия университет. Взима активно участие във Втората световна война като офицер в полската, а след това във френската и в английската армия. От 1945 г. е професор по философия на ХХ век във Философския факултет на университета във Фрибург. В периода 1950/52 е декан на този факултет, а 1964/66 е ректор на университета. Създава Института за Източна Европа във Фрибург, издава списания и публикува изследвания, посветени на съветския режим, предизвикали омразата на казионните марксисти. Основател на научната съветология. Консултира правителствата на Германия, Южна Африка, Аржентина, САЩ и Швейцария. През учебната 1955/56 е гост-професор в университета Нотр Дам, Индиана. Пенсионира се през 1972 г. Умира на 08.02.1995 г. във Фрибург. Сред книгите му са: Европейска история на съвременността (1951), Библиография на съветската философия (седем тома, 1960), Философията. Въведение (1963), История на формалната логика (1970), Съвременните мисловни методи (1980), За смисъла на живота и за философията (1987), Авторитет, свобода, вяра (1988) и др.