С отец Добромир Димитров разговоря Сандра Керелезова

Иконом д-р Добромир Димитров е ро­ден през 1976 г. в Русе. Той е главен асистент по църковно право в Пра­вославния богословски факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Член и заместник-секретар на Общество­то за канонично право на Източни­те църкви (Society for the Law of the Eastern Churches). Изследователските му интереси са в областта на кано­ничното право, еклисиологията, ас­кетиката, пастирската психология и християнското изкуство. Специа­лизирал е богословие в Regent’s Park College, University of Oxford. Автор е на статии в български и чуждестранни издания, лектор по актуални въпроси на богословието и съвременния църковен живот. През 2017 г. създава православната българска мисия „Св. св. Константин и Елена“ в графство Кент, Великобритания, а от 2020 г. е предстоятел на храм „Свети Йоан Рилски“, Лондон, Великобритания.

Освен като един от всеотдайните пастири на нашата Западно- и Средноевропейска епархия отец Добромир е и вдъхновен иконописец. С него разговаряме за благодатните радости на иконографията и за мястото на личния почерк в църковното изкуство…

Отче, кога и как дойде интересът и вдъхновението да се учите на иконопис?

Платон ни казва, че „Красотата е сияние на истината“, а св. Василий Велики твърди, „че по природа човеците желаят красивото“, т.е. красотата при­съства в живота ни и ни привлича още от детските ни години. Това се случи и с мен, който съм израснал по времето на комунизма. Спомням си сивотата на мъглата на индустриализацията и бетонните панели на града, в който живеех, както и облеклото на хората в есенните и зимните дни. Правеше ми впечатление, че цветовете са главно в бежово и работническо синьо, т.е. в особено безлични тонове. Мъглата и сивотата на обкръжаващата среда беше задушаваща, но от другата страна беше моето въображение, цветни­те пощенски марки, които събирах, и няколкото албума с класическо изкуст­во с преобладаващи черно-бели репродукции, които жадно разглеждах почти постоянно.

Но най-голяма роля изигра една малка икона в пластмасова рамка, принадлежа­ла на прабаба ми, която присъстваше в дома ни. Това не беше ценна рисувана икона на дъска и украсена със злато, а хартиена репродукция на Богородица с Младенеца, творба от Италианския ренесанс. Чрез тази малка икона аз от­крих молитвата в моето ранно детство. По един необясним начин започнах да се моля пред нея. Ясно си спомням, че поривът на молитвата дойде като нещо напълно ново и свръхестествено за мен, тъй като не знаех до този момент какво е молитва. Иконата се превърна в отворена врата и стана най-скъпата ми вещ или по-точно, стана място, в което се скривах и изгова­рях детските си страхове и желания.

Ликът на Богородица над своя Богомладенец ме умиляваше, с което ми дава­ше сигурност и спокойствие. След това в по-зряла възраст започнах различни курсове по рисуване и живопис, запознах се с художници и получавах огромно вдъхновение, когато бях в ателиетата им. Но тайнствеността на иконите ме привличаше все по-силно, зад тях откривах личности, които ме вдъхно­вяваха. Осъзнато станах православен християнин на 16-годишна възраст и започнах да посещавам богослуженията. Запознах се със свещеници и монаси, които бяха изключителни свидетели на вярата по времето на комунизма. Това определи и желанието ми по-късно да кандидатствам не светска живо­пис или графика, а специалност „Иконография“ в Православния богословски факултет на Великотърновския университет. След като завърших петго­дишното си обучение по иконография, завърших и специалност „Богословие“, като същевременно приех и дара на свещенството. От този момент ико­ната стана неразривна част от живота ми както в църковното служение, така и в откровението при процеса на изписване на свещените образи.

Може ли да формулирате три принципа в иконографията, които са особе­но важни и неотменни за вас?

Първият принцип е общението с Бога, т.е. общение с личността, която стои на иконата. Няма как да нарисуваш лика на Христос, без да познаваш Бога. Лицето на Христос е човешко лице, върху което почива Светият Дух и ни разкрива Богочовешка красота, явила се на света чрез Боговъплъщението на Логоса. Това лице не може да бъде изобразено от никое изкуство, като единс­твено чрез иконата донякъде може да бъде подсказана тази красота посред­ством Таворската светлина. Тази светлина огрява и лицата на „приятели­те на Жениха“ – апостолите, мъчениците, преподобните, светите мъже и жени. Поради това най-добрите образци в християнската иконография са нарисувани от хора с опит в Богопознанието, светотайнствения живот на Църквата, непрестанната молитва и виждането на нетварната светлина.

Вторият важен принцип е познаването на Преданието, завещаното ни от отците на Църквата, често наричано канон, като тук не става дума за след­ването на мъртви схеми, непрестанно копиране на стари образци, а става въпрос за правило, граница на ново творчество, в чиято граница иконогра­фът става част от самото Предание.

Третият принцип е изключително доброто познаване на технологията на материалите за иконописване, т.е. онези, които са преодолели времето и са достигнали до нас като сигурно средство за изобразяване.

Поради това съм категорично против копирането и печатането на сте­нописи на винил, които се залепят в църковното пространство (т.нар. та­пети), иконостасите, изработени чрез CNC рутер фрезоване, и печатните икони, изработени с нетрайни материали. Те не носят живото трептене на контура и маската на боите, нито енергията (действието) на иконописеца, вдъхновен от Светия Дух. С една дума, това са мъртви изображения.

Да продължим оттук – тогава какво означава личен почерк в иконографи­ята? И кои са вашите съвременни примери и учители в областта на съв­ременната иконопис?

Традицията в иконописта беше загубена в България още преди комунизма по обясними причини и едва в началото на 90-те години се появи възможност за преоткриването ѝ с малки стъпки. За съжаление, в годините, в които аз полу­чих образованието си, нямаше възможност да се учим от истински иконопис­ци. Слава Богу, днес всичко е различно в Православния богословски факултет във Велико Търново. Но трябва да кажа, че дължа много на моите преподава­тели в университета, тъй като бяха изключително добри професионалисти, но бяха образовани в областта на светската живопис, реставрацията и кон­сервацията и академичното рисуване. За тях иконата беше изкуство, но не беше осмислено литургично. По богословските предмети имах също прекрас­ни преподаватели, но те разбираха малко от иконопис. Така че ми са наложи да надграждам наученото. Посетих Света гора, Атон, няколко пъти разглеждай­ки и изучавайки средновековните образци. Удаде ми се възможност да замина за Румъния в манастира „Путна“, създаден през XV век, и там в продължение на няколко седмици с мои колеги започнахме да учим отново иконопис в мо­нашеската общност. Преподавател ни беше йеромонах Анастасий, завършил реставрация в Букурещ и после станал монах. Той беше продължител на тра­дицията, в която толкова много желаех да се потопя, обединяваше богосло­вието и рисуването в своето служение. Чрез наученото там започнах да пре­откривам технологията на древната яйчна темпера с минерални пигменти, позлатяването с полимент, полирането на златото с ахати, което определи техниката, която практикувам и до днес.

Що се отнася до съвременните примери… вдъхновяват ме иконописци като проф. Георгиос Кордис, Иван Полверари, Тома Китук, Тодор Митрович, Филип Давидов, Михай Коман, Елена Мурариу, Юлия Станкова, Айдан Харт, сестра Габриела от манастира в Есекс и още много други. Общото при тях е, че съз­дават нови образи (икони) и композиции в православната традиция със свой собствен почерк, което винаги е било част от творчеството в иконопис­та, представляващо сигурен белег, че Светият Дух твори чрез служението на иконописците в XXI век.

Има ли светци, които особено обичате да рисувате (има ли и образ, който особено да ви е затруднил)?

Изключително се радвам, когато рисувам образа на Богородица, която Църквата възпява като „венец на догматите“, която чрез съгласието си пред архангел Гавриил е направила възможно Неговото въплъщение и изобразяването Му в плът. Без съгласието на нейната воля това въплъ­щение би било невъзможно. Св. Николай Кавасила пише, че Христос „желае Неговата Майка да Го роди свободно, по собствената си свободна воля“. Следователно, ако догматът за светите икони се основава на догмата за Боговъплъщението, както свидетелстват отците, тя е онази, чрез която ние имаме основание да рисуваме Христос и светиите. Тя е покровителка на всички иконописци.

Изключително обичам да рисувам и иконата на Преображение. В миналото всеки монах иконописец е започвал своето „божествено изкуство“ точно с тази икона, тъй като иконописното предание е учило, че иконата не се рису­ва толкова с цветове, колкото с Таворската светлина. Иконописецът тряб­вало да запомни, че присъствието на Светия Дух се проявява именно в сия­нието на самата икона. Това бляскаво сияние премахва нуждата от източник на естествена светлина в иконописта.

Що се отнася до образите, които ме затрудняват, не бих казал точно, че е затруднение, а повече ангажираност. Откакто извършвам моето слу­жение като свещеник във Великобритания, открих местните светци на Британските острови, живели преди разделението на Църквата. Започнах да изучавам техните жития и да откривам, че те искат да бъдат прославе­ни, за да помагат с молитвите си пред Бога на съвременните хора, живеещи на Острова. За съжаление, Реформацията е заличила тяхната памет, раз­била е техните свети кивоти, съдържащи скъпоценните им мощи. Поради това с огромна любов изписвам образите на светия първомъченик Олбан Британски (†305), на св. Кътбърт, епископ и чудотворец на Линдисфарн (†634), на св. Айдан, епископ и апостол на Нортумбрия (†31.08.651), на све­та Фрайдсуайд – принцеса и игумения, основателка на Оксфорд (†19.10.727), на св. Беда Достопочтени (†26.05.735), написал Църковна история на анг­лийския народ, на св. Давид Уелски (†1.03.589), епископ и покровител на Уелс. Неизброими са монасите, кралете и мъчениците, посели християнството по тези земи, и смятам, че култът към тях е естествено възраждан от Православната църква на Запад с рисуване на икони и съставянето на тех­ни служби. Не на последно място, изключително емоционално беше за мен да създам по вдъхновение и образа на един български новомъченик, още некано­низиран, но ние знаем, че Древната църква не е канонизирала мъчениците. Те веднага се почитали заради пролятата си за Христа кръв. Става дума за свещеник Рафаил Раев от Стражица. Той е заловен от партизани вечерта на 9 септември 1944 г. Завързват ръцете му с бодлива тел, хвърлят го в яма с животински трупове край селото, като един от убийците многократно го наръгва с шило в гърба, за да не може да бяга или да се съпротивлява. Така, доведен до безпомощно състояние, е заровен полужив в ямата. Мисля, че всички ние дължим на него и на многобройните новомъченици да прославим подвизите им и любовта към Бога. Това са „приятелите на Жениха“ и нека техните свети икони и животът им да бъдат пример за нас.

Доколко е важно за един съвременен иконограф в източната традиция да познава добре и западното църковно изкуство?

Бих казал изключително важно, тъй като западното изкуство особено до XIV– XV век не се различава много от източното. Достатъчно е да посетите Рим, Сицилия, Равена, Венеция, Верона, Ахен и Триер, и да откриете същото вдъхно­вение и същите изразни средства. Това е красота, родена от Евангелието. Кръстено изкуство в прослава на въплътилия се Христос и Неговите братя и сестри.