Ксения Лученко (р. 1979) е руска журналистка и публицистка, чии­то интереси са фокусирани вър­ху отношенията между Църква и държава в Русия и ролята на Рус­ката православната църква за формирането и утвърждаване­то на режима на Вл. Путин. От 2002 до 2009 г. е сътрудник към издателския съвет на Руската православна църква, а от 2009 до 2015 г. е сътрудник към издател­ството на Московската патриаршия. През 2016 г. е назначена за доцент в катедрата по политически и обществени комуникации в Института за обществени науки към Руската академия на науките. Автор на редица публикации в руски и чужди медии. През април 2022 г. емигрира от Русия и се установява в Черна гора, където ръководи образователната програ­ма по медии и журналистика към университета FLAS (Faculty of Liberal Arts and Sciences), създаден в Черна гора през 2023 г. от руски емигранти и полу­чил държавна акредитация през 2024 г. В Русия Ксения Лученко е обявена за „чуждестранен агент“, а през ноември 2025 г. е издадена задочна заповед за нейния арест по обвинение за разпространение на антивоенни послания. Представяме откъс от нейната книга С добри намерения. Властта и Църк­вата в Русия от Горбачов до Путин (Благими намерениями. Русская церковь и власть от Горбачева до Путина), издадена през 2025 г., посветен на възхода на руския патриарх Кирил.

 

– Каква е религиозната ситуация във вашата страна? Правителството иг­рае ли някаква роля и каква?

Въпросът е зададен на съветските граждани от американска участничка в първия телевизионен мост между Ленинград и Сиатъл, проведен на 29 декем­ври 1985 г.[1] Това е знаково предаване, което поставя началото на епохата на промяната: разрешението да се проведе телемостът е дадено лично от Михаил Горбачов, а водещи са Фил Донахю и Владимир Познер. Американските и съветските граждани за пръв път се срещат лице в лице.

В студиото на Ленинградската телевизия се намират двама свещеници. Единият от тях, предстоятелят на Спасо-Преображенския храм прот. Николай Гундяев, отговаря на въпроса на американката така: „Вашата загри­женост е неразбираема за нашата аудитория, тъй като вие се намирате под пропаганден натиск, който аз лично наблюдавах по време на престоя си в Съединените щати… В нашата конституция е записано, че съветска­та държава гарантира на всеки гражданин не само свободата на съвестта, но и свободата на вероизповеданието“. В този момент в съветски лагери и затвори лежат десетки хора за „изповядване на вярата“, те ще излязат на свобода чак две години по-късно по време на кампанията за освобождаване на политическите затворници. Само че задачата на официалната РПЦ про­дължавала да остава непроменена от времето на Сталин и патриарх Сергий Страгородски: да представя пред Запада образа на Съветския съюз като страна, в която интересите на Църквата и държавата съвпадат, а хората от всяка една религиозна общност се чувстват добре.

Семейство Гундяеви прекрасно се справя с тази задача. Протойерей Николай, по-големият брат на Кирил, в известна степен проправя пътя за своя по-талантлив и харизматичен роднина. Благодарение на него Кирил попада в Ленинградската духовна академия; Николай по това време работи като заместник-председател в Отдела за външни църковни отношения (ОВЦО), който по-късно ще оглави Кирил. В това си качество той посещава Америка, където се убеждава колко тежък е „пропагандният натиск“. Именно братът довежда Кирил, а тогава просто Володя Гундяев, при всесилния митрополит Никодим (Ротов), който изиграва ключова роля в неговата съдба. (…)

Никодимовец

Днес вече е трудно да разберем що за човек е бил митрополит Никодим (Ротов), който умира едва 48-годишен през 1978 г. във Ватикана по време на аудиенция при папа Йоан Павел I – буквално в ръцете на току-що встъпилия в длъжност понтифекс. Той е смятан за силния човек в РПЦ по времето на без­волевия патриарх Пимен и за него до ден днешен се разпространяват конспи­ративни слухове: че бил таен католик, който искал да подчини Москва на Рим, или пък че бил изтънчен хомосексуалист, създал в църквата „гей лоби“, или пък че имал висок чин в КГБ, че бил борец срещу чекистите – нищо от това не може да бъде потвърдено или отхвърлено, докато архивите остават зат­ворени. Съвсем очевидно Никодим е бил мащабна личност, която творчески развива сътрудничеството на РПЦ със съветската власт, зададено от мит­рополит Сергий (Страгородски), и създава влиятелен клан от свои ученици сред епископата, така наречените никодимовци. Едни твърдят, че той про­рочески е очертал системата на отношенията с властта, от която израст­ва путинизмът, други – че той е бил много по-дълбок и мащабен от своите ученици, които твърде примитивно и користно прилагат заложените от него принципи.

Внук на свещеник, Никодим се ражда в напълно атеистично съветско семейс­тво, но още от четиринадесетгодишна възраст служи като иподякон, а веднага след завършване на училище приема монашеско пострижение въпре­ки яростната съпротива на баща си – в онези години това не е безопасен и престижен избор. Към средата на 50-те години на ХХ век той вече е ръкопо­ложен за йеромонах и става началник на Руската духовна мисия в Йерусалим. Следващите две десетилетия Никодим бързо минава през различни длъжнос­ти, заемайки по няколко отговорни поста едновременно, като накрая оглавя­ва Отдела за външни църковни отношения на РПЦ, концентрирайки в ръцете си всичките канали за комуникация на Руската православна църква с външния свят и близо петнадесет години, до самата си смърт, управлява втората по значение и престиж Ленинградска епархия. (…)

По време на всички свои международни пътувания, а също така в интервю­та, публични изказвания и дори в частни разговори Никодим твърди, че няма никакви държавни гонения срещу Църквата, а всички реформи се провеждат за добро, дори когато става дума за закриване на енории и семинарии. „Той беше безгръбначно създание – казва дякон Андрей Кураев. – Без никакво за­труднение правеше услуги и изпълняваше всякакви молби и заповеди на спец­службите на СССР. Без какъвто и да е вътрешен конфликт“[2]. Както винаги, когато стане дума за Никодим, има и други мнения. Евгений Комаров, който е работил в църковните структури през 80-те години и тясно е общувал с учениците на митрополита, пише, че той умело е лавирал, правейки компро­миси със съветската власт, и е сътрудничил с нея, за да разшири сферата на позволеното: „Никодим казваше на свещениците открито: „Молят ви да напишете донесение? Пишете! Работейки с тях (КГБ), вие ще можете да на­правите за Църквата повече полезни неща“[3].

Към края на епохата на Никодим, съвпаднала с брежневския застой и апогея на Студената война, отношенията между съветската държава и Църквата окончателно се оформят като взаимноизгодно партньорство без какъвто и да е антагонизъм. Дисидентството не се поощрява, институционалният икуменизъм става част от съветската дипломация, тайните монархисти не намират никаква подкрепа, също както и религиозните правозащитници – и едните, и другите лесно са предавани на държавата, която сама се разправя с религиозните другомислещи.

Важна стратегическа цел за Никодим става кадровото обновяване на РПЦ. Той търси млади хора, на които да покаже, че църковната кариера може да бъде увлекателна и престижна и не е задължително да се свързва с дисидент­ство и маргиналност. Никодим учи своите последователи, че гъвкавостта и компромисът в настоящия момент помагат да се достигнат големи цели в бъдеще. Един от неговите най-близки и верни ученици става Володя Гундяев, който на двадесет и три години успява да завърши Духовната академия, да приеме монашеско пострижение и така да стане Кирил, а малко след това да замине за Швейцария на отговорна дипломатическа длъжност – представи­тел на РПЦ към Световния съвет на църквите. (…)

Командировката продължава три години, след което с протекцията на Никодим двадесет и осем годишният Кирил става най-младият в история­та ректор на Санктпетербургската духовна академия, а две години по-късно Никодим ръкополага своя блестящ ученик за епископ. Паралелно с това Кирил продължава да се занимава с дипломатическа работа, отстоявайки инте­ресите на СССР в икуменическото движение, става член на Централния ко­митет на Световния съвет на църквите, често пътува в командировки в чужбина. Ученикът все по-често замества митрополит Никодим, който вече е преживял два инфаркта и предпочита да се съсредоточи върху отношения­та с Ватикана, в която го възхищава силната вертикала на властта и авто­номията, на която той се радва в отношенията с държавите.

Смъртта на Никодим се превръща в удар за Кирил, но кариерата му продължа­ва да се развива: той все така ръководи Академията, става управляващ ено­риите на РПЦ във Финландия и заместник-председател на най-престижната синодална структура – Отдела за външни църковни отношения.

Всичко рухва изведнъж. Навръх Нова година, на 26 декември 1984 година, в Ленинградската духовна академия тържествено отбелязват 10-годишнина­та от управлението на архиепископ Кирил. По време на тържествата му но­сят телеграма от Москва, в която му съобщават, че патриархът и Синодът го освобождават от всички длъжности и го изпращат като управляващ ар­хиерей в Смоленск – провинциален град, с който Кирил не е свързан по никакъв начин. (…)

Въпреки изпращането на заточение Кирил не губи своя оптимизъм. Началникът на Смоленското управление на КГБ пише: „Въпреки нанесената му обида и оказвания натиск владика Кирил не попълни редиците на диси­дентите“. Когато под него се разклаща ректорският стол – спомня си един от тогавашните му близки сътрудници, – той казва: „Момчета, може и да не си го представяте, но ще доживеем до времето, когато заседанията на Политбюро ще започват с пеенето на „Царю Небесни“[4].

Православният think tank

В средата на 80-те години Смоленската епархия е в окаяно състояние: нито един свещеник няма висше образование, повечето храмове са в бедствено състояние, намират се в селата и до тях не може да се стигне заради лошите пътища. Но Кирил не може да стои без работа. Той започва да търси средства и възможности за ремонтиране на старите храмове и за строителството на нови, а също така привлича своя управленски екип от Ленинград. Използвайки старите си връзки, Кирил постоянно кани в областта чуждестранни деле­гации – започва перестройката и интересът на европейците към руската провинция е голям, а не бива да им се показва разрухата, ето защо местна­та власт волю-неволю помага за ремонтите. Само за три години в Смоленска област са открити 10 нови храма, а след десет години те стават 136. През 1988 г. в града е открито епархийско училище, което по-късно се превръща в семинария. Кирил я замисля като своеобразен think tank, интелектуален цен­тър, иска да я направи духовно училище от ново поколение, ето защо кани преподаватели от столични и чуждестранни университети, а студентите са изпращани на специализации в Европа.

Скоро Кирил разширява своята епархия, като присъединява към нея Калининградска област – част от Източна Прусия, която след войната е присъединена към Съветския съюз, а след разпадането на СССР се превръща в руски анклав, обграден от Полша и Литва. Съветските власти се горде­ят с Калининградска област като най-атеистичната в СССР. Тук не е имало нито един действащ храм и дори длъжността на пълномощника по религи­озните въпроси е бил премахнат поради ненужност. Малцината вярващи от Калининград пътуват за венчание, кръщение и участие в литургия в съседни литовски градове. Кирил освещава православен храм в средновековна като­лическа сграда и започва да приспособява немските базилики за извършване на православни служби. Докато в Смоленск отива случайно и при травми­ращи обстоятелства, в Калининград той започва от нулата по собствено желание и затова се отнася към него много лично. Дори сега, в качеството си на Московски патриарх, той продължава да бъде управляващ архиерей и в Калининград, като не желае да го отстъпи на никой друг.

През 1989 г. кариерата на архиепископ Кирил е свалена от трупчетата и той е назначен за председател на Отдела за външни църковни отношения. Темпото, зададено от перестройката, изисква на тази длъжност да бъде назначен енергичен и компетентен човек, който може да се ориентира в про­менящия се контекст, а резервната скамейка е била твърде къса.

По-малко от година след взимането на това решение патриарх Пимен умира. Сменилият го Алексий II (Ридигер) недолюбва никодимовците и се старае да ги държи на разстояние. Когато Алексий става патриарх и освобождава ръ­ководената от него Ленинградска епархия, никодимовците се опитват да го уговорят да назначи на вакантната катедра Кирил, но получават отказ.

Не след дълго ОВЦО, начело със своя напорист ръководител, вече има амбици­ите да бъде алтернативен център за взимане на решения, почти създавайки в Църквата ситуация на двувластие. По време на октомврийските събития от 1993 г.[5] Кирил постоянно се намира до патриарха и участва в преговори­те в Даниловския манастир, посещава парламента. В продължение на много години Алексий се опитва, от една страна, да използва ресурсите на Кирил, а от друга – да му създава противотежест. ОВЦО отговаря вече не само за външната политика на РПЦ, но и за всички контакти, включително с появи­лата се свободна преса, обществените и политическите организации и дори с държавата. Първият официален сайт на РПЦ е създаден от Службата за ко­муникация на ОВЦО и до 2005 г. е единственият източник на официални нови­ни от Московската патриаршия. (…)

Цигарен митрополит

През 90-те години Църквата не само се освобождава от контрола на държав­ния Съвет по религиозни въпроси и получава възможността да проповядва пред широка аудитория, но и започва активно да участва в създаването на пазарната икономика. Митрополит Кирил се превръща в един от основни­те печеливши от този процес. Сред бизнес интересите му са износ на нефт, шлифоване и продажба на диаманти, безмитен внос в Русия на алкохол и цига­ри, заводи за автомобили, търговия с морски продукти, производство на ма­карони. Кирил участва в борда на банка „Пересвет“, 44% от акциите на която държи ОВЦО и която се превръща в основа на икономическата инфраструк­тура на РПЦ.

Митрополитът лобира за интересите на компанията за износ на нефт МЕС, чийто съучредител е Финансово-стопанското управление на патриаршия­та.[6] МЕС получава привилегията да не плаща мита, както и статуса на спе­циален износител; през 1994 г. тя осигурява около 8,5% от целия износ на рус­ки нефт.

Смоленск е наричан „диамантената столица на Русия“ – там се намира най-го­лямата фабрика за шлифоване на диаманти в страната, с чието ръководство Кирил добре се е познавал.[7] Заводът продължава да бъде държавна собстве­ност, но през 90-те години около него възникват множество частни фирми, които се занимават с посредничество и продажба на диаманти в чужбина. С една от тях сключва договор ОВЦО: според документите фирмата е отгова­ряла непосредствено за скъпоценните камъни, а Църквата – за лицензите.[8] С други думи, както и в случая с нефта, Кирил влиза в ролята на посредник, осребрявайки своите познанства и подпис (своя и на патриарх Алексий), полу­чавайки дял от бизнеса чрез подставени лица.

„Кирил се занимаваше с консултантски услуги. Той беше посредник между заинтересованите страни – бизнеса, политиците, държавните структу­ри“ – разказва[9] един от сътрудниците на ОВЦО, който започва работа в структурата в началото на 2000 година. По това време митрополитът поне номинално е напуснал бизнеса с диаманти и нефт, а у неговите партньори започват проблеми със закона (МЕС фигурира в международно разследване за корупция при реставрацията на Кремъл[10]).

„Той имаше бизнес и за това знаеха всички – казва още един смоленски събесед­ник. – Но този бизнес работеше само за него.“

Цяла година от енориите се събират нереално високи вноски, за да може да бъде обзаведена историческата резиденция на архиерея, която е върната на Църквата. И секретарят на епархията постоянно се извинява: „Отци, не съм аз виновен, че той иска диван за няколко хиляди долара“[11]. Впрочем понякога и до хората в епархията достига хуманитарна помощ: например чувал с ориз от митрополита. А веднъж един от дарителите докарал в Смоленск няколко автовоза с трабанти, които Кирил раздал на свещениците.

През 1997 г. избухва скандал, струващ на Кирил репутацията му: към него за­винаги се залепва прозвището „цигареният митрополит“. Така е озаглавена първата от разобличителните публикации за него в един от най-популярни­те руски вестници – Московски комсомолец.[12]

Авторът е журналистът Сергей Бичков, бивш енориаш на отец Александър Мен. Историята е следната. В началото на 90-те някои обществени органи­зации си извоюват правото на безмитен внос на стоки, за да могат от реа­лизираната печалба да финансират собствени социални програми, за които държавата няма средства. Сред тези организации, наред с Националния фонд за спорта или Фонда на инвалидите от Афганистан, се оказва и Московската патриаршия, а по-точно ОВЦО и свързаната с него финансово-търговска група „Ника“. Именно патриаршията внася най-изгодните от гледна точка на безмитната търговия стоки – алкохол[13] и цигари: няколко десетки хиляди тона годишно с „последваща търговска реализация“. Това носи на РПЦ коло­сална печалба: митническите такси и ДДС формират почти половината от пазарната цена на цигарите, а ОВЦО е освободена от тях.

Митрополит Кирил на няколко пъти се оправдава. В едно от интервютата си[14] той разказва, че Църквата не поръчва никакви стоки, но дарителите чес­то даряват в натура, като изпращат ту дограма за прозорци, ту резервни части за хладилници, а понякога алкохол или цигари. „Разбира се, можехме да ги върнем на дарителите или да ги унищожим“, но това е сложно и скъпо, затова „със съгласието на правителството“ алкохолът и цигарите бяха продадени „И как, собствено, да преживява Църквата в днешната реформираща се Русия? – риторично пита митрополитът. – Вариантите са само два: или в своята стопанска дейност Църквата трябва да стане пълноправен субект на пазарната икономика, или трябва да се оттегли оттам и да се обрече на бавно умиране.“ Една бедна Църква в очите на Кирил е истински кошмар.

Парите и луксът са необходими на Кирил не сами по себе си, а като средство за постигане на власт и влияние. Обогатяването го интересува, но още по­вече той е увлечен от политическото строителство – на него много му се иска да осъществи мечтата на митрополит Никодим за силна църква, сто­яща над държавата.

Либерали и брадати

През 1993 г. митрополит Кирил става съавтор на идеята за създаването на Световния руски народен събор (СРНС) – патриотична обществена органи­зация, чийто председател става патриарх Алексий. Първите заседания на събора се провеждат в църковния хотел „Даниловская“, в президиума влизат депутати от Думата, политици и културни дейци. На откриването на пър­вия събор Кирил, вече избран за заместник-председател, произнася програмна реч, в която критикува различните форми на „асимилация“ – т.е. отхвърляне­то на традициите заради модата по всичко западно: според Кирил легализа­цията на хомосексуализма и операциите за смяна на пола „размиват полова­та идентичност“, „лъжовно разбираният икуменизъм и упоритият стремеж към единна универсална световна религия“ подкопават религиозната иден­тичност, а жертва на тези процеси е семейството, което е разрушавано от прагматизма и потребителството.[15]

За втори заместник-председател на СРНС е избран Валерий Ганичев. Той, за­едно с Кирил, участва в организирането на Събора. Ганичев по онова време е шестдесетгодишен и вече няколко десетилетия е един от най-гласовитите представители на така наречената „Руска партия“. Тя започва да се създава още по време на Втората световна война – де факто с помощта на Сталин, който използва за стимулиране на патриотизма сюжети от средновеков­ната руска история, а след победата вдига наздравици за „руския народ“. В следвоенните години частично е реабилитирана иконописта – не заради ре­лигиозното си съдържание, а като национално богатство, като древноруско изкуство.

В края на 50-те години на ХХ век един от главните съветски поети, лауреатът на сталинска премия Иля Еренбург, спасява от събаряне Спасо-Андрониковия манастир в Москва, като по време на сесия на ЮНЕСКО предлага 1960 година да бъде обявена за година на Андрей Рубльов – монаха иконописец, погребан в дво­ра на манастира през XV в. ЮНЕСКО се съгласява и съветското ръководство е принудено да открие в манастира музей на древноруското изкуство. По съ­щото време Андрей Тарковски получава държавно финансиране за снимките на филма „Андрей Рубльов“.

„Именно тогава върху кориците на популярни списания се появяват изобра­жения на манастири, във вестниците – статии за меденки и хурки, (…) в сти­хотворенията започват да се мяркат архаични думи от речника на Дал; от­ново излизат на мода имена като Глеб, Кирил, Иван; в ресторантите вместо профитероли започнаха да сервират растегаи“ – спомнят си дисидентите Пьотър Вайл и Александър Генис в своята книга „60-те. Светът на съвет­ския човек“[16]. Те смятат, че едно от най-значимите последствия от епоха­та на „размразяването“ и от това, което те наричат „смутното време на 60-те“, е появата на национализма: „Съветският народ – тази общност, на­вита около стоманения прът на общите идеи и цели – се разслои на нации. Това разслоение е видно добре в дисидентството, което започва като един­на нравствена съпротива, а към края на 60-те се разделя на „Руска партия“, демократи западници и евреи, борещи се за емиграция“[17].

„Руската партия“ възниква почти едновременно не само в средите на ан­тисъветските нелегални, но и в недрата на управляващата КПСС. Руският национализъм е покровителстван от члена на президиума на Политбюро на ЦК на КППС Александър Шепелин и от комсомолския лидер Сергей Павлов.[18] По това време към движението се присъединява и Валерий Ганичев – тогава ди­ректор на издателство „Млада гвардия“. Той и неговите колеги – журналисти, публицисти, редактори, писатели – създават в своите издания неформална платформа, която обединява русофили в административния партиен апа­рат и националисти от културните и интелектуалните кръгове. С техните усилия е създадено Руско общество за охрана на паметниците на историята и културата (РООПИиК). (…)

По време на перестройката националнопатриотичните идеи се разпростра­няват безпрепятствено, привличайки нови последователи, включително сред православните монархисти, които са в опозиция и на комунистите, и на новата демократична власт. В средите на РООПИиК се заражда народ­нопатриотичният фронт „Памет“ – военизирана обществено-политическа организация, която изповядва антисемитизъм, монархизъм и разнообразни конспиративни теории. След това нейното радикално крило се превръща в нацисткото „Руско национално единство“.

По същото време стихийно възниква нов православен фундаментализъм. Вертикалата на властта в патриаршията като че ли временно отслабва и много от неофитите, навлезли в Църквата покрай честването на хиляда­годишнината от покръстването на Рус, се обединяват в братства около харизматични свещеници. Тези структури, които не са директно под контро­ла на патриаршията, се занимават с възстановяване на храмове, добровол­чество, книгоиздаване, милосърдна дейност и със зараждащия се прицърко­вен малък и среден бизнес. Всички те са в значителна степен идеологизирани и като правило силно консервативни. Някои от тези братства са организи­рани от членове на „Руската партия“, които са лежали в съветски лагери зара­ди своите убеждения (например дисидентът националист Владимир Осипов).

През 1991 г. се провежда конгрес на Съюза на православните братства, който утвърждава като приоритет „борбата със западничеството, икуменизма, масонството, ционизма и юдейските влияния в Църквата“.[19] За председател е избран йеромонах Кирил (Сахаров) – антисемит и ревнител за възстановя­ване на църковните старини. Задачите пред Съюза са формулирани по след­ния начин: реставрация на монархията, предхождано от канонизацията на Николай II, задължително преподаване на Закон Божий в училищата, противо­действие на модернизма и икуменизма – за целта се предлага да бъдат прекра­тени контактите с Ватикана, да се излезе от Световния съвет на църквите и да не се приема григорианският календар. И икуменизмът, и модернизмът са олицетворявани от младия и деен митрополит Кирил – който поддържа контактите с Ватикана и ССЦ, а освен това по време на богослужение си поз­волява да чете Евангелието и някои молитви на руски език.

В началото на 90-те митрополит Кирил се запознава с Валерий Ганичев, кой­то приема кръщение малко преди това, воден от увлечението си към руската история. На фона на радикалния национализъм на „Руското национално един­ство“ и фундаментализма на православните братства Ганичев и неговото обкръжение от Съюза на писателите на Русия, което той оглавява по това време, изглеждат като просветени системни консерватори. Между Кирил и Ганичев се поражда взаимна симпатия и те остават в приятелски отноше­ния през следващите две десетилетия, а техният основен съвместен про­ект става именно Световният руски народен събор.

Създавайки го, митрополит Кирил се надява да заеме нишата на умерено кон­сервативна опозиция на Елцин, да предложи Църквата на държавата като възможен посредник, а в същото време и да привлече потенциални привърже­ници от по-радикалните групи.

Паралелно с това, на Архиерейския събор през 1993 г. са приети поправки в Устава на РПЦ[20], според които братствата могат да съществуват легално само при конкретен храм, „със съгласието на предстоятеля на храма и с благо­словението на управляващия архиерей“. Съюзът на православните братства е трябвало да пререгистрира всичките си учредителни документи, за да се превърне от независима обществена организация в зависима от „канонични­те църковни структури“. Това решение влиза в историята като „разгрома на братствата“: отсега насетне всички доброволни обединения на миряни­те (православни училища, издателства, милосърдни дейности) вече могат да съществуват само в рамките на патриаршията. „Разгромът“ силно по­влиява на последващото развитие на РПЦ: ролята на миряните е сведена до минимум, а цялата власт се оказва съсредоточена в ръцете на йерархията.

При това фундаментализмът не изчезва. Националистите и православните консерватори не успяват през 90-те да станат значима политическа сила – техните лидери участват в избори и издигат своите кандидатури за раз­лични постове, но без успех. За сметка на това те получават влияние вътре в РПЦ. Чрез постоянен натиск върху йерархията и благодарение на популяр­ността си в църковните среди, те успяват да изместят общия вектор на православното говорене силно надясно. Есхатологичната конспирология, която ляга в основата на православния фундаментализъм, става широко раз­пространена в манастирите. Връщайки се от поклоннически пътувания, хо­рата освен светена вода и иконки носят със себе си брошури за това как от Запад ще дойде Антихристът, както и тениски с надпис „Православие или смърт“ с дореволюционна ортография.

Според дякон Андрей Кураев митрополит Кирил още тогава е обмислял перс­пективата за заемане на патриаршеския престол: „Той разбираше, че ре­путацията на либерал ще играе срещу него на изборите. Понеже зад тези с брадите стои монашеството, което ги гледа в устата, както и значителна част от свещенството и епископата“[21]. „Той се отнасяше към СРНС като към канализация – допълва архимандрит Кирил (Говорун), който работи с Кирил в ОВЦО в първите години на ХХI век. – За да не се трупат под краката ти фека­лии, трябва да организираш тяхното оттичане. Той разбираше, че маргина­лите са проблем, при това негов личен проблем. Той беше погълнат от този страх от радикалите. Той е ирационален човек и се страхува от тях през це­лия си живот. Те пък никога не го възприемаха като свой. А той беше толкова погълнат от този страх, че започна да мимикрира. Неясно защо реши, че сила­та е при фундаменталистите, радикалите, старците с невчесани бради, а не при либералния бизнес. Той разпознаваше в пасионарността[22] им много силен активен политически инструмент, а те бяха пасионарни личност.“[23]

Създаден като „партията на Църквата“, през годините, без да променя своя дневен ред и основна тематика, СРНС става все по-близък до променящата се държавна риторика, превръщайки се в значима платформа, на която се из­гражда новата националистическа идеология. От началото на 2000-те в не­говите заседания вече участва младият президент Путин, а когато не успя­ва да присъства – изпраща приветствие.

По това време митрополит Кирил предлага още един идеологически проект – „Основи на социалната концепция на РПЦ“. Този документ е основен продукт от дейността на ОВЦО в продължение на десет години и формулира отноше­нието на РПЦ към обществени проблеми, опитвайки се да предложи цялостно осмисляне на съвременността. „Църквата следва да взима предвид истори­ческата реалност, в която се намира. Необходимо е да имаме определен диа­лог с обкръжаващия ни свят, включително и диалог с властта. И в този диа­лог побеждава по-силният, този, който е вътрешно, духовно по-силен, който е по-добре подготвен и който има по-силни убеждения“[24] – цитира Кирил нас­тавленията на митрополит Никодим, от които и той самият се ръководи. Важно е да се говори с властта на равна нога, ако не и отгоре, а съдържание­то на този диалог носи чисто инструментален характер. Имитацията на свободомислие в по-голяма степен е съответствала на духа по времето на слабата държава при късния Елцин: в „Основите“ е записано, че Църквата не може да помага на държавата в случай на „провеждане на агресивна външна война“ и не бива да се подчинява на властта, ако тя „принуждава православ­ните вярващи към отстъпление от Христос и от Неговата Църква, а също така и към греховни, душевредни деяния“[25].

Това не означава, че Кирил е бил либерал. По-скоро той, както и Никодим не са имали собствени убеждения – само ситуативно променящи се корпоратив­ни интереси на Църквата, които той напълно отъждествява с личните си интереси.

Сътрудник на ОВЦО от онези години си спомня изумлението от това как митрополит Кирил, участвайки в три последователни срещи, може да пред­лага на събеседниците си различни версии на едно и също събитие, понякога и с противоположен смисъл, в зависимост от това какъв ефект трябва да се постигне у събеседника. „Него изобщо не го смущаваше, че ние – някакъв об­служващ персонал – присъствахме и не можехме да не забележим случващото се. И не бих казал, че той беше високомерен или пък че имаше презрително от­ношение към нас. Не, той просто беше много хладен, пълна липса на емпатия.“ „Когато работих с него, той никога не беше либерал – добавя друг подчинен на Кирил. – Той беше преди всичко държавник и разсъждаваше от гледна точка на системата. А хората бяха за него само инструмент.“

 

Превод от руски: Димитър Спасов