С д-р Георги Попиванов разговаря Сандра Керелезова

Подполковник доц. д-р Георги Попиванов ( 1976 г.) e лекар с дългогодишен опит, военен хирург, участвал в състава на българските мисии в Афганистан. Днес той е част от екипа на Клиниката по ендоскопска, ендокринна хирургия и колопроктология на Военномедицинската академия. Едновременно с това неделима част от битието му е служението в православния храм като иподякон.

С него разговаряме за това защо не е „отживелица“ да се помолиш например на хирурга св. Лука Войно-Ясенецки за подкрепа при предстояща операция или пък защо „всеки учен, който съвестно изучава устройството на света и на човешкото тяло, неизменно стига до Бога“…

Д-р Попиванов е един от немногото български медици, които искрено, увлекателно и смело говорят за същината на християнската си вяра.

 

Разкажете ни повече за вашия път към вярата…

Тъй като баща ми беше свещеник, някой може да си помисли, че вярата ми е дадена даром, както са удостоени някои избрани, но при мен беше малко по-различно. Както споделя Достоевски за себе си, „моята вяра премина през горнилото на съмнението“, а при мен и през своеволието. Наистина израснах с мириса на тамяна и мирото, с които бяха напоени свещеническата чанта на баща ми, богослужебните книги и епитрахилът в нея, с играта в църковния двор и уникалното усещане на Велика събота на мир, светлина, щурчета и една необяснима радост и покой в храма в село Сливовик. Но някак си се разигра с мен сценарият с единия от влъхвите в романа на М. Турние „Тримата влъхви“ – душата ми отдавна беше в съзвучие с тамяна, но тъй като отказвах да се преклоня, ми се наложи дълго време да страдам. Големите промени станаха с мен в три различни и страшно трудни периода – докато учех медицина в Плевен, докато работех в Попово и после, когато дойдох в София и беше почти невъзможно да остана и да специализирам. Но Бог е велик, както обичаше да повтаря о. Лука, и ето – чудото стана. Но тук идва и голямото изпитание, в което често не успяваме – да разбереш защо един дар ти се дарява, да го умножиш и да го раздадеш, помнейки, че не е твой. Това е, което много често забравяме, казвайки си: „Всичко постигнах сам“.

Заговаряте ли ваши пациенти по темите на вярата, или сте предпазлив в това? И имало ли е случаи, при които фактът, че сте вярващ човек, да буди съмнение във вашата професионална компетентност поради определени настроения от отсрещната страна, защото как може един сериозен учен да вярва в „бабешки работи“?

С тези, които искат – споделям. Уважавам свободната воля на всеки, която Сам Бог ни е дарил. Всеки се нуждае от милост, независимо дали вярва, или не, или какво вероизповедание да изповядва, грижите са еднакви за всички. „Ако видиш някой, който страда, не разпитвай повече – неговото страдание е просто зов за помощ. Не бъди любопитен към кого принадлежи – той е на Бога“, това са думи на св. Йоан Златоуст.[1] Но определено вярващите имат нужда от разговори за вярата. По време на ковид пандемията в рамките на едно посещение с отците в клиниката по инфекциозни болести влязохме при един колега, който страдаше сериозно. И доста след това той ми благодари, макар че нямах заслуги, и сподели, че като е видял отчетата, „все едно Христос влезе при мен“. 

Скептици и присмехулници е имало винаги и това не е повод за разколебаване или озлобяване. Даже понякога чрез тях Бог изпитва вярата ни, особено когато си мислим, че тя е голяма. Знаете и в близкото минало как се интерпретираше вярата – „убежище на слабите и малодушните“, „невежество“ и тъй нататък… но истината е, че вярата е кръстен път, и то доста по-труден от съществуването, подчинено само на човешката логика. От друга страна, моето мнение е, че всеки учен, който съвестно изучава устройството на света и на човешкото тяло, неизменно стига до Бога. Чудно чудо е човекът – като устройство и функция на тялото, и като душа и дух! Големият проблем е, че сами се отказваме от „образа и подобието си“, не разбирайки, че така ставаме без-образни и без-подобни.

Неслучайно в Пс. 138:14 се казва: Славя Те, защото съм дивно устроен. Дивни са Твоите дела, и душата ми напълно съзнава това. За тази „дивност“ на човешката личност говори и св. Григорий Богослов – за човека като „макрокосмос“ и „единствено човекът се намира на двете нива и има както невидима, така и видима природа“[2].

Служението на свещениците и служението на медиците са двете страни на едно и също нещо. За това говори и Ломоносов (служейки на двете страни на човешкото естество – духовната и телесната, и както по Псалтира не можеш да научиш химията, така и с пергел не можеш да измериш Божията воля). Митрополит Борис Неврокопски също го казва много ясно – „науката и вярата са неделими – в глъбините на човешката душа те се сливат във висш синтез“.

Иска ми се да кажа няколко думи за т.нар. съвместно служение на лекарите като част от клира. Много внимателно трябва човек да прецени силите си, защото това е тежък кръст, който може да ни пречупи, ако подходим лекомислено.

Защото, когато станат усложнения, а те са неизменна част от работата, винаги можеш да бъдеш упрекнат, че е, защото не си гледаш работата, а се занимаваш с „попски неща“. Когато публично си обявил двете си служения, някак си хората искат от теб да си перфектен, нямаш право на грешка, което е невъзможно.

„Вие сте светлината на света. Не може се укри град, който стои навръх планина“, гласят познатите думи от Евангелието. Днес обаче православните успяваме ли наистина да служим за пример в света на невярващите? Защото виждаме колко разломи има между самите нас, делим се на лагери, между самите православни архипастири има сериозни разделения и противоречия…

Не успяваме съвсем. Неслучайно е казано, че най-голямата заплаха за християнството са християните („чрез вас се хули името Божие“). А разделението е едното от лицата на врага човешки, това бяха и последните думи на баща ми, преди да почине, и които все едно не бяха от него самия – „разделението е голямо, огънят е толкова голям, че ако не бъде пресечен в корен, ще погълне всичко“. Не е ли казано също, че всяко царство, разделено на части една против друга, запустява; и всеки град или дом, разделен на части една против друга, няма да устои (Мат. 12:25)?!...

Много може да се каже за разделението, но малко говорим за обединението. Като че ли ни е страх от разнообразието и се стремим всичко да приравним до една визия за изповядването на вярата. Разнообразие, което акад. Владета Йеротич, сръбският психиатър, определя като „християни, които вдигат наздравица с незнайното богатство и неизказаната Божия красота, с едно съдържание в различни чаши“.

Другият проблем е КАК живеем вярата си и дали изобщо я живеем, защото, ако тя се състои само в участие в богослуженията и е затворена в храма… Димитриос Керамидас казва: „Нашата Църква като присъствие в света стана амвон без жертвеник… словото на християнството не е дума, а е личност, не е глас, а е живо присъствие“[3]. Блаженопочившият албански епископ Анастасий, когото имах милостта да видя и да ми надпише книгата си, говори за „Литургия след Литургията“, тоест да въплътим вярата си в дела. Сергей Фудел пише: Вярата не може да се докаже, може само да бъде показана с живото дихание на правдата… Трябва да имаш „власт“ за наставление, жива и гореща вяра и... убедителността на личното си щастие в нея. Митрополит Антоний Сурожки споделя: Където няма любов – няма и Църква, а само привидност, заблуда, която отблъсква хората. Църквата е създадена чрез Голгота, това е цената на създаването ѝ и само на тази цена ние можем да влизаме в нея. Не на последно място, архимандрит Вартоломей Есфигменски определя свещеничеството, но това важи за всеки християнин, като жертвен вървеж, а не силова власт. И че лудостта на християнина, в крайна сметка, е единственият отговор на „логичния“ свят, който си е загубил ума... Християнинът доброволно се жертва, за да живее! Послушанието му отхвърля човешката логика, за да надделее Божията любов. Тази любов, която всичко е сътворила и всичко може да изправи.

Мисля, че доц. Каравълчев в книгата си за жертвите на комунизма беше цитирал съвета на един отец за една опасност, на която сме подложени постоянно и в която влизаме с най-добри намерения – когато излезеш на свобода, ти, следвайки пътя на доброто, не трябва да изпадаш във фанатичната суровост на нравствените изисквания. Помни, че религиозността не е метафизичен антипод на реалността, а нейна духовна същност и всеки опит за разделянето им означава изпадане във философска заблуда и морален грях…

Както казва поетът, виновните сме ний, здравей, мълчание…

Страхът от болката и от болестта – доколко, като вярващи хора, сме подвластни на него и как да се научим да различаваме Божиите знаци – коя болест е за изпитание, коя – следствие на нашите грехове?

Като човеци сме подвластни и трябва да се помогне на всеки да я понесе, а не да бъде осъждан, че „му е слаба вярата“. Това важи и за страха от смъртта, както казва митр. Антоний Сурожки, колега като военен хирург, в крайна сметка не всеки чака смъртта, както я е чакал ап. Павел[4]. Пред болката и страданието всички сме равни. Болестта преобръща цялото същество на човека и на неговото близко обкръжение, тя е криза, а във всяка криза има и душевна болка, не е само телесната. Отново митр. Антоний Сурожки нарича болестта момент на изумителна среща с човека. О. Харалампос Пападопулос казва, че болестта е компресирана, невербална реч, която трябва да бъде разчетена правилно. Можем обаче да изпаднем в изкушение, анализирайки дали болестта е изпитание, или наказание! Това няма значение, просто трябва да бъде разчетена правилно, защото, както споделя същият отец в едно есе, „в болницата често ходи светостта“[5]. А аз лично съм го виждал наистина много пъти. „Изцели ме, Господи, – и изцелен ще бъда; спаси ме, – и спасен ще бъда; защото Ти си моя хвала“ (Иер. 17:14). Този вик е личната отговорност на болния! Трябва молитва с дързост, породена от вярата в Божията сила и благост (благ в силата и силен в милостта), но и смирение да приемем изпитанието и решението Му!

Драмата идва от това, че „непрекъснато търсим благосклонното отношение на Бога, затова се разочароваме“ (Х. Пападопулос). Митрополит Антоний казва за изпитанията – тъкмо дошли и молим да свършат – „но Аз ти изпратих тази трудност, за да се бориш за Мен. Не си ли ти един от Моите воини, от предната линия на Царството, която пратих да се бори за Мен на земята?“. Понякога сме победители, понякога разпъвани на Кръста, ние сме призваните да бъдем Христовото присъствие на земята.

Всичко е създадено от любов и търси любов, затова и любов трябва да се дарява. А любовта нито търси своето си, нито пък поставя условия. Безусловността на истинската любов е възпята и от поетите: „пуснете вкъщи кучето, покрито с кал… и нека се отърси от калта“ (Жак Превер, „Толкова по-зле“). И нашата роля е не да разследваме дали болестта е наказание (да пази Бог да говорим назидателно, че болният е наказан за греховете си, защото само един е Сърцеведецът), да раздаваме оценки за сила или слабост, а да подадем братска ръка, доколкото можем, защото понякога страданието е толкова голямо, че човек може да похули Бога. Неслучайно Христос приравнява грижата за болния като грижа към Него самия.

Папа Франциск в своята автобиография „Надежда“ описва ужасяващите плодове на войната. Вие сте военен лекар, който е бил на мисии в Афганистан и на други места по време на военни конфликти. Днес виждаме да се разпалват нови войни. Как сред този ад се запазва надеждата? Кое в тези периоди на изпитания ви е давало надежда?

Само вярата е спасението в тези случаи и любовта към ближния! Съветвам всички да се запознаят с опита на митрополит Антоний Сурожки като военен хирург през Втората световна война, например как прекарва десет часа до вражески немски войник само за да не умре сам. Това е силата на вярата! Трагедията на войната е, че няма ближен, има само врагове от двете страни. Тя е безумие и не може да бъде разбрана, в нея всички са губещи. От друга страна, ние изпълнявахме нашата роля в Афганистан в сравнително сигурната среда на добре охраняваните военни бази, но виждах войниците от другите контингенти – испанци и италианци, всяка неделя на литургия в походната църква или как американските военни на събиранията на протестантските вероизповедания пееха химни. Уникална беше и православната св. Литургия в дървения храм на румънците, която се водеше на английски от американски военен православен свещеник трето поколение, а румънски военен беше псалт.

Имало ли е във вашия професионален и житейски път свидетелство за чудо/чудеса – и в по-конкретния, и в по-широкия смисъл на думата?

След операция пациентът и близките най-често питат: „Как мина операцията?“. Обикновено обясняваме някои детайли на разбираем език или казваме „мина добре“, „мина по план“. Но има случаи, както наскоро имаше една жена със силна вяра и хартиени икони, които се разплакаха , когато имах усещането, че „операцията мина като благословена“. Има и случаи, в които поведението на прецизно определени злокачествени болести с множество рискови фактори за рецидив или метастазиране на болестта е коренно противно от прогнозираното. Имало е и случаи, в които силната любов на близките сякаш „изтръгва“ пациента от небитието. Един отец от Софийска епархия, който преди време претърпя осем операции за една година, сподели с мен, че по време на решаващата за живота му операция е видял св. Лука Кримски до операционната маса. Една жена, което не беше в ясно съзнание, когато отидох да я помажа с маслосвет, впоследствие ми каза, че е знаела, че ще се оправи. Попитах я как така, и тя сподели, че е видяла двама или трима свещеници да стоят пред клиниката. А в по-широкия смисъл съм виждал как болестта преобразява човека и го прави огнен християнин. И много други чудеса видях, а не мога да си представя пък светците и чистите по сърце какво виждат…

Напрежението в лекарската професия поради голямата отговорност и натовареност може да доведе до прегаряне. Как се предпазвате от него и по какъв начин ви помага битието на християнин?

Може, и човек съзнателно трябва да се пази, особено в хирургията. Натискът върху лекарите е огромен и е породен не само от любовта (безпокойството) на близките на пациентите, но и от съвременната болест с епидемични размери, която се разпространява главоломно чрез социалните мрежи – масовото съзнание, че вече няма невъзможни неща, че науката е всесилна, че всяка операция е успешна, че едва ли не човек е вече безсмъртен в тяло. От друга страна, натиск идва и от повсеместното объркване, че информираността е познание, а за това, че пък мъдростта е нещо трето, въобще не говорим… объркване, което води до високоумие и за жалост, често до публичен линч без пощада. За съжаление, вероятно това е и една от причините все по-малко хора да искат да се занимават с медицина и в световен мащаб, наред с желанието да се потребява и с нежеланието да се служи на ближния.

Предпазвам се чрез споменатата „лудост на християнина“, покоя на Божия храм и безкористната любов на животните. А също си мисля, че дружелюбието на капибарите е много заразително. Какви времена – животните да ни учат на любов. А също си мисля и че във всеки старчески дом трябва да има по една капибара.