Христос Янарас (1935–2024) е един от най-известните и влиятелни гръцки философи и богослови на XX век, оставил дълбока следа не само в гръцкия интелектуален и църковен живот. Първоначално Христос Янарас изучава богословие в Атинския университет, след което продължава обучението си в Университета на Бон, където следва философия и попада под влиянието на Мартин Хайдегер. През 1970 г. защитава докторска дисертация в Сорбоната на тема „Метафизика на тялото при св. Йоан Лествичник“. От 1982 до 2002 г. е редовен професор по философия в Атинския университет „Пантеон“. Христос Янарас е почетен доктор на Белградския университет, на Православния богословски институт „Св. Владимир“ в Ню Йорк, на Солунския университет и на Богословското висше училище „Светият Кръст“ в Бостън. Автор е на повече от 50 книги, преведени на много езици. Сред тях се открояват: Свободата на етоса (1979), Истината и единството на Църквата (1977), Въведение във философията (1980), Срещу религията (2006), Хайдегер и Ареопагит (1967), Православието и Западът в съвременна Гърция (1972), Личност и ерос (1976), Метафизика на тялото (1970), Азбука на вярата.

Питания относно самопонятното за всички, въпроси-отговори относно търсенето на отправни определения

Кое е онова, което продължаваме да честваме с празника Рождество Христово в нашите общества? Навярно е това, което ни показва самата дума – раждането на Христос, независимо какво мисли всеки един за Христа. Тоест дали Той е Бог, Който е станал човек. Дали е основателят на още една религия. Или пък просто един харизматичен морализатор, бележит философ, романтичен социален реформатор. Всички признаваме по един самоочевиден начин особената, специфична роля на Христос в човешката история и се оставяме на обичая да празнуваме раждането Му.

Относно първия вариант – че става дума за Бог, Който е станал човек – какви рационални основания (въз основа на споделим опит) може да има човекът от съвременния тип западно общество? Как така Христос, един исторически локализиран човешки индивид с наличните ограничения на човешката природа, може да бъде Самата Първопричина на всичко налично, да бъде Бог-Творец на всемира?

В рамките на нашия начин на живот, нашия тип общество сякаш не съществува езикът, който би ни позволил както да поставим, така и да отговорим на такъв един въпрос. Някога хората се борели на първо място да дешифрират екзистенциалната енигма на екзистиращите същества, както днес се стремят да проникнат в тайните на материята с цел нейната експлоатация. Всяка битка за нещо ражда необходимия за съответното начинание език. Един е езикът за описание на едно екзистенциално съ-битие, друг е езикът на утилитарната ефективност.

Днес представителите на институционализираното и превърнато в „преобладаваща религия“[1] църковно съ-битие ни говорят за Въплъщението на Бога не на езика на стремежа за разгадаване на екзистенциалната енигма, а на преобладаващия (господстващ) език на утилитарната ефективност. Говорят ни за Христовите думи „да любите един другиго“ (Иоан. 13:34) и е очевидно, че те разбират тези думи като рецепта на прагматично морализаторстване – същото нещо би могъл да каже и Махатма Ганди. Говорят ни за „мира“, за който Христос е проповядвал, и този мир се превръща в един чудесен комфорт на нашето вегетативно благополучие. Най-вече, говорят ни с множество казионни самопонятности – думи и изрази, които функционират единствено като религиозни клишета без почти никакво отражение в дадена емпирична непосредственост, по същия начин, по който говорят всички идеологизирани чиновнически власти – с догматически априорности.

Буря от проповеди, потоп от печатно религиозно слово, по разните радиочестоти ни продават религия за психологическо потребление. А най-актуалният, жизненоважен въпрос, който остава без отговор, е следният: Как така Неведомият, Непристъпният, Неразумеваемият, Невидимият, Непостижимият може да бъде отъждествен с човешкия младенец, с отрочето в яслата на безсловесни? И кое тълкувание може да хвърли светлина върху това екзистенциално съ-битие? Може би трябва да прибегнем към улеснението на „свръхестествената“ ирационалност, тоест към магически интерпретации от типа „абракадабра“? Да, но под предлога на „свръхестественото“ човек е скалъпвал множество религиозни митологеми. Никога църковният разум, словото на църковния опит, никога то не е прибягвало до модела на „свръхестественото“. Същия този църковен разум откриваме у Достоевски, който обявява „чудото, мистерията и авторитета“ за трите най-мощни сили на злото, които поробват човека.

Предложение за емпирично осезаване на „смисъла“ на Рождество Христово предлага с ненатрапчива деликатност Исаак Сирин, а писанието му остава удивително актуално вече около тринадесет века. Възприеми смиреномъдрието – казва великият Исаак, – то е единствената емпирична увереност, която човек може да има за екзистенциалната свобода, присъща на неговата природа. Ако достигнеш до такава емпирична увереност, ще се увериш, че смиреномъдрието „е одежда на Божеството. Защото Логосът (Словото), Който се въплъти, се облече в него [в смиреномъдрието] и разговаря с нас чрез него в нашето тяло“.

В усилието за тълкувателно осветляване на екзистенциалната енигма първият проблем е проблемът за свободата. Не свободата като възможност за избори, както днес я разбираме по инфантилен начин, а свободата от ограниченията, които налагат върху нашето битие необходимите дадености на природата ни: подчинението на времето, на пространството, на тлението, на смъртта. И първото, което ни интересува, е дали свободата от природата може да бъде включена сред възможностите на  екзистенциалното съ-битие.

Херменевтичното предложение на църковния опит вижда в Рождество Христово осезаемо (исторически въплътено) свидетелство за свободата на Божието битие от всяка необходимост на предопределение, която би предполагала Неговата божествена природа или същност. Той е Бог, но е и екзистенциално свободен от Своята собствена божественост – свободен да съществува „кенотично“ (в абсолютна снизходителност) и като човек. В Неговото въплъщение се докосваме до триумфа на екзистенциалната свобода на Неговата ипостас спрямо природата Му. По аналогия, възкресението Христово от мъртвите е осезаемото свидетелство за Неговата свобода от екзистенциалните ограничения на човешката природа, която Той възприе.

Всички тези смисли са изпълнени с крайна относителност, уловени в границите на нашия свят, които са и граници на нашия език. Затова те лесно се изплъзват, превръщайки се в идеологема. Това Исаак Сирин е научил – несъмнено по болезнен начин – и поради това неговото тълкувателно предложение за Рождество Христово предпазливо избягва капана на умозрителните смисли. Той призовава към непосредствено, емпирично докосване до тълкуването, към практическо изучаване на начина на съществуване, който освобождава от предзададеностите на природата. А този начин е „опразването“, „кеносис“-а, смиреномъдрието. „Всеки, който се облича в него (в смиреномъдрието), всъщност се облича в одеждата, в която се яви Сам Творецът.“ Той напредва със своето собствено тяло в свободата от тварността.

„Откровението“, което носи църковният опит, се съдържа в три думи: „Отец“, „Син“, „Дух“. Те обозначават Първопричината на екзистенцията като свобода от онтичната индивидуалност, от природно (същностно) детерминираната индивидуалност. А свободата от индивидоцентризма не означава отрицание на самоосъзнаващата се другост, а нейно осъществяване чрез екзистенциалната динамика на отношенията с другия, на себепревъзмогването, на любовта. Любовта не е морално качество, а начинът на съществуване на Божеството, начинът на свободата.

Името „Отец“ не насочва към индивидуално его, а към връзка със „Сина“ и с „Духа“ – и същото важи за всяко едно от другите две имена. И именно този начин на съществуване като свобода, тъкмо него ни разкри Младенецът във Витлеем, обличайки смирена плът, тоест обличайки осезаемо „одеждата на Божеството“. Отвъд отчайващия потоп на религиозната проповедническа без-смислица съществува – като безценен дар на живота – опитът на Исаак Сирин.

Превод от гръцки: Александър Смочевски

Художник: Елена Мурариу