Разговор в студиото на радио „Аве Мария“ на отец Ярослав Барткиевич с отец Дейвид Браун от Ордена на йезуитите, който от 2008 г. работи във Ватиканската обсерватория в Кастел Гандолфо.

О. Ярослав: Отче, преди всичко искам да ви благодаря за възможност­та днес да сте тук с нас. Бихте ли ни разказали накратко историята на Ватиканската обсерватория – кога е основана и с каква мисия?

О. Дейвид Браун: Обсерваторията е основана през 1582 г. в Рим, за да се ре­формира старият календар на Европа – Юлианският календар от времето на Римската империя. Това е един много добър календар, но всеки календар има своите неточности, нито един от тях не е напълно прецизен. И така, след 1500 години Юлианският календар вече не е можел да предвижда някои важни дни в годината, които е можело да бъдат измерени чрез наблюдение – нап­ример пролетното или есенното равноденствие, слънцестоенето. Затова тогавашният папа, Григорий XIII, решава да покани астрономите свещеници, които вече са работели в папския двор още преди създаването на обсерва­торията. Понеже фактът, че свещеници или духовници са също така и уче­ни, не е започнал с Ватиканската обсерватория. Имало е такива още през Средновековието, например в бенедиктинските манастири. В Англия имало един абат на име Ричард от Уолингфорд1, който също е бил астроном. И раз­бира се, през Средновековието, с основаването на университетската сис­тема – университетите в Болоня, Падуа, Ягелонския университет, Оксфорд, Кеймбридж, Париж. Имало е свещеници, които са били професори в тези уни­верситети – професори по философия, богословие, медицина, право, но също така и по астрономия, математика, геометрия. Тоест още тогава среща­та между религията и науката се е случвала по естествен начин и хората не са ги възприемали като взаимоизключващи се. И така, ако се върнем към 1582 г. – папа Григорий XIII помолил астрономите, които вече били в папския двор във Ватикана, да работят заедно, за да реформират стария календар. И този акт ние го тълкуваме като основаването на Ватиканската обсерва­тория. Следователно първият резултат, първото дело на обсерваторията, бил новият реформиран календар, Григорианският, наречен така на папа Григорий XIII. Това е календарът, който използваме и в наши дни.

Да. И това е историята. А кои са днес основните цели на Ватиканската обсерватория и каква научна дейност се извършва там?

Ние в „Спекола“ – защото „Спекола Ватикана“ е името на Ватиканската ас­трономическа обсерватория (така я наричат на френски или испански), но в Италия я наричаме просто „Спекола“ – ние сме една обсерватория, която се занимава с астрофизика и астрономия. Тоест ние изследваме небесните тела – планетите, галактиките, метеоритите, черните дупки, звездите, звезд­ните купове, космологията – неща като Големия взрив, тъмната енергия, тъмната материя. Ние сме около 15 души – свещеници и духовници, които сме членове на обсерваторията. Всеки от нас е свещеник, но и учен – и всеки има своята област на специализация, на научно изследване. Например някои от нас се занимават с космология. Сред нас има такива, които изследваме звезди­те, звездната еволюция – как се раждат звездите, как се развиват и каква ще бъде тяхната смърт: дали ще приключат като свръхнова, като бяло джудже и т.н. Всеки от нас е учен, който прави изследвания, както всички други уче­ни по света. Тоест всички ние работим или в теоретичната наука, или с по­мощта на телескоп за събиране на данни, след което тълкуваме тези данни. После представяме резултатите на конференции пред други учени от наша­та специалност, за да видим дали нашите резултати са валидни и да получим критика. След това публикуваме резултатите в списанията по астрофизика и също така работим в сътрудничество с други институти и обсерватории по света.

Това е много хубаво, че вие като свещеници правите различни изследва­ния. Но можете ли да обясните също и как вашата работа помага за из­граждането на диалог между вярата и науката?

Да, определено помага в този смисъл – защото е един конкретен пример, че науката и вярата не са противоположни неща, не са в конфликт една с дру­га. За нас това е нещо естествено, което правим по естествен начин. Не е предизвикателство в смисъл на „да се примирят“ религиозният и научният свят – това е нещо, което се случва естествено. И когато другите хора – вярващи или учени – видят, че ние съчетаваме и двете, това им помага да осъзнаят, че е възможно. Че го няма конфликта, който хората понякога си въобразяват.

Понякога имаме изкушението да си мислим, че вярата е срещу науката или науката – срещу вярата. Но ми се струва, че особено физиката и космо­сът, както и вашата много ценна работа, помагат да се разясни, че това не е вярно.

Да, така е. Например един съвсем конкретен случай: когато отивам на кон­ференция, за да представя резултатите си пред други учени, или когато съм сред вярващи хора, много често идва момент, в който някой ме пита как се казвам. Отговарям: „Казвам се отец Браун“. И когато човекът види, че съм учен, който участва в конференцията, веднага следва реакцията: „Ама вие сте и учен, и свещеник? Как така? Как е възможно?“. Същото се случва и в ено­рията – разбира се, хората знаят, че съм свещеник, но когато открият, че съм и астроном, реакцията е същата: „Как така?“.

Отче, говорим за обсерваторията „Спекола Ватикана“, можете ли да ни дадете конкретен пример за изследователски проект или международно сътрудничество, в което обсерваторията участва в момента?

Мога да дам два примера. Първият е моят проект. В момента участвам в меж­дународен проект – сътрудничество между Ватиканската обсерватория и една обсерватория в Потсдам, Германия, както и Астрофизичния институт „Лайбниц“ в Потсдам. Името на проекта е акроним – PEPSI, като безалкохол­ната напитка. Целта на проекта е да наблюдаваме определени звезди, около които спътникът TESS – космически телескоп, който обикаля около Земята и открива много нови екзопланети в други слънчеви системи – вече е открил екзопланети. Ние искаме да наблюдаваме същите звезди, около които TESS вече е открил екзопланети, за да ги проучим чрез спектроскопия с висока разделителна способност. Това ни позволява да определим повърхностната температура на звездата, гравитацията ѝ, масата ѝ, но най-важното – ней­ния химичен профил, тоест кои елементи я съставят. Целта е да открием връзката между звездата в центъра на тази слънчева система и екзопла­нетите, които обикалят около нея, и да разберем каква е химичната връзка между звездата и нейните планети. И това е целта на нашето сътрудни­чество с тази немска обсерватория.

Има и друг пример за проект. Един брат йезуит участва в сътрудничество с НАСА в Съединените щати. Преди около 5–10 години имаше мисия, наречена Osiris-Rex. Целта ѝ беше да изпрати към астероид сонда, която да кацне на него, да вземе проба от материала и да се върне на Земята. Защото се смята, че веществото в тези астероиди, които обикалят около Слънцето, съдържа материал, който е много първичен – тоест почти непроменен от началото на историята на Слънчевата система. И така, този брат от време на време пътува до НАСА, в град Хюстън, щата Тексас, за да участва в тези изследва­ния на материала. Там той работи със защитна маска и специално облекло, защото не може да докосва пробите директно – трябва да постави ръцете си в един много сложен инструмент, за да може да манипулира материала от астероида Бену и да го изследва.

Прекрасно, отче, много ви благодаря за тези примери. Струва ми се, че вие от много години се занимавате с тази работа, бих казал дори служение – да разбирате и после да обяснявате на другите как чрез вашия опит в наб­людението на творението можем да осъзнаем нашето място в него.

Да. Това много ми помага по различни начини. Когато наблюдаваме Вселената – тази необятна Вселена, която ни превъзхожда – аз осъзнавам, че живеем в едно творение, толкова огромно, че дори още не сме започнали да го позна­ваме в неговата цялост. Знаем много, но по-голямата част от това какво е Вселената, остава неизвестно. За мен първото нещо е да осъзная от рели­гиозна гледна точка и в светлината на Божията тайна кой е Този, Който е сътворил тази необятна Вселена. Например нашата галактика – Млечният път – се смята, че съдържа около 1000 милиарда звезди. А около нас има може би още 1000 милиарда галактики във видимата Вселена.

Без край…

Без край. Това е число, което е наистина трудно за възприемане. За мен това надхвърля моето знание, но в същото време е нещо, което на английски нари­чаме mind-blowing – „изумително“. У някои хора това предизвиква объркване, но у мен поражда усещане за по-дълбоко навлизане в тайната на Бога. Защото тайната на Вселената в някакъв смисъл е символ на тайната на Този, Който я е създал – и Който е още по-голям, още по-необятен. Това първо. И второ – това е подредбата в космоса. Когато наблюдаваме космоса, откриваме, че има една йерархия на фундаменталните частици, която не е нещо „случайно“ възникна­ло, по прищявка. Съществува дълбок порядък. Ако комбинираме различни ос­новни частици, получаваме протон. Ако комбинираме същите частици по друг начин – или с други – получаваме неутрон. Има подреденост и съществуват закони на природата, а математиката е идеалният език, за да изрази тези за­кони. И трябва да се запитаме защо е така? Защо във Вселената има закони на природата? И защо можем да използваме математиката – защо можем да напи­шем уравнение, което да изрази закон и да обясни как се държат телата; защо можем да конструираме технологични неща – има огромен ред и Вселената е създадена с голяма прецизност. Това кара човек да се пита защо имаме толко­ва прецизна Вселена – и в една толкова огромна Вселена мнозина, гледайки я, си мислят: „Кой съм аз, че Бог се грижи за мен, че се интересува от мен?“.

Да, това е моят въпрос: както вие казахте – гледайки цялата тази красо­та, хармония и логика, всичко, което Бог е създал, и виждайки този мащаб, величие на огромния космос, как е възможно Бог да е дошъл и да е станал един от нас? И това не е някаква случайност, а е желанието на Бог да ста­не един от нас и да ни спаси. Вашият опит?

Да, да. Съгласен съм с вас, че съществува изкушението у някои хора да мислят, че в толкова огромна Вселена, каквато наблюдаваме, Бог не се интересува от нас. Но аз не съм съгласен. Защото във Вселена, която е толкова добре орга­низирана, с ред дори в най-малките ѝ детайли, същият Бог, който я подрежда чак до най-дребния детайл, е същият Бог, който се интересува от живота на толкова малък човек като мен. И както вие казахте, Той се интересува до­там, че да стане плът, да дойде сред нас във въплъщението – за да ни докос­не, за да ни говори, за да можем да Го познаем. Мисля за Псалом 8, където се каз­ва: Кога гледам Твоите небеса – дело на Твоите пръсти, месечината и звездите, които си поставил, казвам си: що е човек, та го помниш, и син човечески, та го спохождаш? И после идва отговорът: Понизил си го с малко нещо спроти Ангелите, със слава и чест си го увенчал. Имаме Бог, Който се интересува от всеки един от нас и Който ни обича.

Отче, в началото вие казахте, че Ватиканската обсерватория същест­вува от 1582 г. Тоест вашата работа продължава вече векове. Остава ли още нещо за откриване във Вселената?

Да, да, със сигурност. Обяснявам: след 500 години изследване на Вселената ние сме едва-едва в началото на откриването на това творение, в което живе­ем. Давам пример. Човечеството достигна до Луната и я докосна; изпратихме сонди до Марс, които кацнаха, има роувъри. Но отвъд нашата слънчева систе­ма, онова, което знаем за Вселената, го знаем чрез светлината на обектите, която достига до Земята и влиза в нашите телескопи. И така можем да нау­чим нещо за тези обекти, като извличаме различни данни от тяхната свет­лина. И да кажем, че почти всичко, което някога сме виждали и наблюдавали от познатата Вселена през цялата човешка история – особено през последните 100 години със съвременната наука – според модерната космология представ­лява само 5% от всичко. Това, което сме наблюдавали с космическия телескоп „Хъбъл“ и с космическия телескоп „Джеймс Уеб“, според космологията е едва 5% от цялата физическа Вселена. Останалите 95% от вселената съществуват в непозната форма. Например около 70–75% от Вселената съществуват във форма, наречена тъмна енергия. Тя е причината за ускоряването на разширя­ването на Вселената. Но ние не знаем какво представлява тя.

Вселената продължава да се разширява?

Вселената след Големия взрив се разширява, и учените вярваха, че това раз­ширяване с времето постепенно ще се забавя. Но преди около 20 години бе открито, че разширяването на Вселената всъщност се ускорява и ние не зна­ем защо. Казват, че причината е тази „тъмна енергия“, която представлява около 70% от Вселената. Още около 25% от Вселената е във форма, наречена тъмна материя.

Тъмна енергия и тъмна материя.

Когато наблюдаваме въртенето на една галактика, галактиката се върти по начин, който предполага, че в нея трябва да има повече маса, отколкото виждаме чрез светлината й; тази материя, която не можем да наблюдаваме директно, но която е причината галактиката да се върти по-бързо, нарича­ме тъмна материя – около 25%. И така, като съберем 70% тъмна енергия и 25% тъмна материя, това дава 95% . Само 5% е всичко, което някога сме на­блюдавали чрез светлината на звездите и обектите. Тоест не знаем какво представлява 95% от Вселената.

Съществуват и части от Вселената, при които, когато наблюдаваме свет­лината от най-отдалечените обекти, ние говорим за космологичния хори­зонт – има области на Вселената отвъд него, чиито фотони все още не са дос­тигнали до нас. И ако е вярно, че разширяването на Вселената се ускорява, то е възможно в бъдеще светлината от онези нейни части, които вече са отвъд нашия хоризонт, никога да не стигне до Земята. Следователно може да има области на Вселената, които никога няма да можем да видим. Съществува и възможността да има повече измерения на Вселената. Знаем за поне четири измерения според теорията на относителността на Айнщайн. Но има физич­ни теории, които предполагат – макар че не го знаем със сигурност, те са теоретични построения – че Вселената може да има от пет до петдесет и седем измерения. Не знаем.

Това са теории.

Да, теории, и е важно да кажем, че теорията не е задължително да е вярна.

Понякога си мисля, че и нашите слушатели имат проблема, който изпит­вам и аз. Когато се опитвам да си представя безкрайна Вселена, как да си я представя? Как вие можете да ни помогнете да си представим, че на­истина тази Вселена е безкрайна? Защото може би проблемът е, че ние, живеейки на Земята, където можем всичко да пипнем, да измерим и т.н., в даден момент не можем да си представим, че съществува реалност, коя­то е безкрайна.

Безкрайното… За мен първата реакция, когато се изправя пред това, е чув­ството на удивление и желанието да науча повече, любопитството. Свети Тома от Аквино има прекрасна мисъл за това: той казва, че когато човек се изправи пред нещо, което надхвърля неговото знание и възможности, той изпитва чувство на admiratio – на удивление. Това чувство оставя човека с желанието да знае, да открива, да навлиза в тайнството. Ние вярваме, че в крайна сметка това желание идва от Бог. Например свети Августин казва: Господи, сърцата ни са неспокойни, докато не намерят в Теб покой. Човешкото сърце – защото човекът е сътворен по Божи образ – носи в себе си желанието за безкрайното. В крайна сметка Бог е безкраен, а човекът е същество огра­ничено, не безкрайно. Все пак човешкото сърце и душа жадуват за Божията безкрайност. Например в Книгата на Еклесиаста има фраза, която много ми харесва: Господи, всичко си направил да бъде хубаво в свое време, и си вложил вечността в сърцето на човека. И така, когато наблюдаваме величието на Вселената, това чувство – желанието да разберем непознатото – отразява нещо дълбоко в човешката душа и сърце: стремежът към вечността на Бог, Който може да ни говори и да ни се открие. Чрез тази огромна Вселена ние получаваме и едно малко отражение на Неговото величие.

В края на нашата среща със слушателите на радио „Аве Мария“ какво пос­лание бихте искали да им отправите като свещеник и астроном?

Да запазят завинаги това чувство на удивление пред творението – това е нещо, което ни храни. За човека е важно винаги да има чувството на admiratio – чувството на възхищение пред красотата на Земята и на Божието тво­рение. То винаги ще ни помага да имаме надежда. Ние съществуваме, защото сме сътворени от Бог, който ни обича и който ни е направил за Себе Си; на­шият произход е в Него и в крайна сметка се връщаме към Него. Той е нашата цел. Ако човекът успява винаги да запази това чувство на възхищение дори насред свят с толкова много проблеми, може да види творението с по-ши­рок поглед, с по-голяма перспектива, и никога да не загуби усещането, че сме сътворени за Бога. Особено когато наблюдаваме тази огромна Вселена или нашата красива Земя – в полето, в планината – никога да не губим възхище­нието пред това, което е по- голямо – пред Бог. В края само да кажа, че има плоча на един от куполите на Ватиканската обсерватория на територия­та на Папския дворец в Кастел Гандолфо. На терасата на двореца стоят два от куполите на обсерваторията, а на плочата е изписано на латински: Deum creatorem venite adoremus, което означава: „Нека дойдем и да се поклоним на Бога, Създателя“. Това, в крайна сметка, е причината, поради която вършим нашата работа. Научната работа също е начин да се поклоним на Господ.