Папа Франциск е роден със светското име Хорхе Марио Берголио на 17 де­кември 1936 г. в Буенос Айрес и е едно от петте деца в семейството на железопътен работник с италиански корени. Учи в семинарията във Вила Девото и малко след завършването ѝ – на 11 март 1958 г., встъпва в Об­ществото на Иисус (Ордена на йезуитите). Завършва най-напред филосо­фия, след това литература и психология, а накрая става професор по тео­логия. От 1980 г. е ректор на семинарията в Сан Мигел, а по-късно пише докторска дисертация в Германия. Провъзгласен е за кардинал през 2001 г. На конклава, свикан след оставката на папа Бенедикт XVI, е избран за рим­ски папа на 13 март 2013 г. и приема името Франциск (Franciscus) в чест на свети Франциск от Асизи. Папа Франциск се спомина на Светли понедел­ник – 21 април 2025 г.

Предложеният тук откъс е от заключителната гла­ва на книгата Политика и общество (2017) – разговори между папа Фран­циск и френския социолог Доминик Волтон.

 

Кое е личното или колективно събитие, което най-много е белязало живота ви?

Личният факт е едно; колективният факт е съвсем друго.

Да, така е. Да кажем тогава лично вас и света?

Има нещо, което още от дете ме е карало да страдам много. Това е омразата, войната. И омразата на другия. Когато осъзнах омразата на едни хора към други, това ми причини страдание. В световен план това е омразата и войната. Но радостта, която изпитах, когато свърши Втората световна война… разказах ли ви за нея?

Да.

Майка ми и съседката имаха навика да разговарят през огра­дата, качвайки се на един стол… В този ден, спомням си го, сякаш е било вче­ра, тази госпожа извика на майка ми, докато бях на двора: „Войната свърши, войната свърши!“. И аз изпитах радост, такава радост… Роден съм през 1936 г., а войната приключи през 1945 г., не знам дали това е най-важното съ­битие, но е опит, който никога няма да забравя. Когато има омраза, аз стра­дам. Включително и омраза у мен самия като грешник, много пъти съм я из­питвал към другите.

Заради убитите свещеници или християни от Изтока, за­ради отец Амел, убит през лятото на 2016 г. във Франция?

Това е болка.

Какво ви вълнува най-много в живота?

Проявите на нежност ме карат да се чувствам добре, раз­бирането, прошката… Не само в религиозното поле. Навсякъде. Когато бях дете и видех хора да се карат, страдах. Точно обратното е при нежността… Нежността е нещо, което ми носи умиротворение.

Какво най-силно може да ви разгневи?

 Несправедливостта. Егоистичните хора. Гневя се и на себе си, щом се окажа в подобна ситуация. Но най-вече несправедливостта. Когато се случи да постъпя несправедливо към някого, ми е потребно доста време, за да повярвам, че Господ ми е простил, след което искам прошка и се опитвам да поправя сторената несправедливост. Но има несправедливости, които е невъзможно да се поправят в живота. И те са най-ужасяващите.

Вашият най-голям недостатък?

Не знам как да го кажа, но… това е тъкмо противното на онова, което мислят за мен. Имам склонност да търся лекото и към леност.

А качеството? Вашето най-съществено качество?

Качеството… Бих казал, че обичам да слушам другите. Защото откривам, че всеки живот е различен. И че всяка личност има свой път. Да слушаш. Не за да бъбриш, за да съдиш, а за да се отвориш към други начини на живот или различни успехи… Необходимо е търпение, особено за да изслушаш някои възрастни хора, които като че ли повтарят едно и също. Това търпение ми идва естествено.

Казвате, че леността е ваш недостатък?

Склонност.

Кога сте били мързелив в живота?

Не знам, но…

Според мен никога. (Смее се.)

Когато бях дете, без съмнение, после докато бях млад: опит­вах се да взема изпит или да изкарам контролно с възможно най-малко учене…

Да, както всички деца. Но днес? Кой е днешният ви недостатък?

Толкова много са!

Да, знам това, но то е за изповедника. Кажете един.

Споменах тази склонност в моя темперамент, срещу която трябва да се боря.

Но това е толкова латиноамериканско…

Да, би могло и да е така. Не съм мислил за това, но е възможно. Ала не мога да го изрека, защото ще ми избодат очите!

Ние, европейците, сме твърде забързани и тревожни. Познавам Латинска Америка и онова, което винаги ме е смайвало там, това е радостта. В Аржентина има такава радост и спокойствие в живота. В Европа отдавна няма такова спокойствие. Имало е две световни войни, които през последните петдесет години са в основата на сблъсъка Изток – Запад. Носите в себе си това като стил, има го във вашия понтификат, но не си давате сметка. Йоан Павел II е трагичен, Бенедикт XVI също, а вие като латиноамериканец сте много по-„лежерен“… Това се вижда и някои католи­ци традиционалисти не го оценяват… Смеете се по-лесно, отделяте повече време, за да изслушвате хората.

Не мисля, че това идва единствено от мен самия или от ла­тиноамериканските народи. То е свързано и с факта, че има млади църкви. А младите църкви са по-свободни в поведението си. В Африка например, къде­то има инкултурация на религията чрез танц, не могат да отслужват меси, по-кратки от три часа! Така е в младите църкви. В Европа църквите са стари. Вие имате християнство на 2000 години. Не казвам остаряло християнство, а старо в добрия смисъл на думата. Давам само един пример, за да разберете какво искам да кажа. Когато доброто вино остарее, то става чудесно! А ко­гато остарее лошото вино, то се превръща в оцет. Европа, това е доброто вино. Тя е станала aneja, както се казва на испански, сиреч най-доброто. Но от друга страна, това ѝ отнема нещо от спонтанността и свежестта.

Обичайно и исторически папите не говорят много, те го­ворят официално. Вие говорите много. Силно сте медиатизиран и сте извън­редно популярен. Моят въпрос е: няма ли риск от разлом между личните ви слова и официалната ви позиция? Или го правите целенасочено, за да въведе­те друг тип комуникация, много по-директен и не така институционален?

Смятам, че благоразумие е необходимо. Но не „хладно“ бла­горазумие, а такова, което позволява да проумеем докъде може да се говори и докъде не бива да се стига. Имало е реакции и самият аз съм правил греш­ки. Заблуждавал съм се един-два пъти заради моя начин, по който обяснявам нещата.

Откакто сте папа?

Да, оттогава. Изказвания в самолета. Два или три пъти съм правил грешки.

В самолета е опасно. Журналистите са там, на живо. И търсят забраненото. Те обичат това. В същото време е смело, че сте заема­ли позиция. Журналистите започват да ви „ядат“, после го разпространяват. За вас, както и за някой държавен глава, това може да бъде опасно. Обичат ви, защото сте прям, но има един ден, в който ще си кажат basta (стига толко­ва). Въпросът е: кога?

Има неща, които не мога да изрека. Защото знам, че би било липса на възпитание или на благоразумие. Както има и тайна, която трябва да съхраня. Но което мога да кажа, го казвам. И е вярно, че някои са скандали­зирани от това.

Щастлив ли сте?

Да, щастлив съм. Аз съм щастлив. Не да бъда папа, а защото Господ ми е дал това и се моля да не правя глупости…

Внимавайте, без много глупости! (Смее се) А кое е основно­то, което ви прави щастлив, откакто сте папа?

Да се срещам с хора.

Както винаги!

Когато съм на площада.

Другояче казано, когато излизате от „затвора“. (Смях.) Вие сте един от редките персонажи в света, натоварени с толкова символна от­говорност. Когато папата каже нещо, то е световно. От време на време не се ли плашите от тази символна власт?

Никога не съм изпитвал тревога, но когато се качвам в само­лета заедно с журналистите, имам усещането, че слизам в ямата с лъвовете. И започвам да се моля, после се опитвам да бъда изключително точен.

Аржентина липсва ли ви?

Не, не. Даже е странно. Дойдох в Рим с малко куфарче и обра­тен билет, защото според мен нямах никакъв шанс, имаше три или четири „големи“ имена… За букмейкърите от Лондон бях на 42-ра или 46-а позиция. Те казваха, че този Берголио ще донесе от Латинска Америка визия, която ще позволи да бъде избран следващият папа… Когато нещата се промениха бук­вално за часове, усетих голямо умиротворение. Мисля, че този мир е дар от Господа. Мисля, че заради това Аржентина не ми липсва чак толкова много.

Защо през цялото време настоявате да се молят за вас?

Защото имам нужда от това… Поддържа ме молитвата на народа. Наистина.

 

 

Превод от френски: Тони Николов

 

Снимка: Едгар Хименес, Wikimedia.org