В края на 2024 г. някак мимоходом през публичното пространство премина но­вината, че български художници са авторите на наскоро завършени два сте­нописа в църквата „Мария Сантисима дел Росарио ди Помпей“ в италианския град Салерно. Подобна покана към наши творци е събитие, което заслужава по-голям отзвук.

Инициативата идва от Българо-италианския кул­турен център в Салерно и конкрет­но от българката Калина Белчева, коя­то успява да намери подкрепа за своя­та идея от страна на католическото духовенство и на общността в града. Ето какво разказва самата тя: „Когато през 2023 г. се пов­дигна въпросът, че е необходим ремонт на олтара и се заговори за нови стенописи, аз споделих на енорийския свеще­ник – отец Анджело Бара, че би било чудесно да бъдат изрисувани от худож­ници от България. Той се съгласи и ме помоли да потърся и намеря български иконографи. Обърнах се към висшите школи в България и за щастие полу­чих положителен отговор от Великотърновския университет в лицето на проф. д-р Красимир Русев и от доц. д-р Атанас Атанасов от Художествената академия. Двамата се справиха с впечатляваща бързина и професионализъм и представиха достойно България. Смея да твърдя, че подобно събитие се случва за първи път в историята на Италия, а и на Европа – в католически храм православна ръка на български творец да изрисува част от олтарното пространство. Целта е добрият диалог между нас, християните от две раз­лични деноминации, а и това придава стабилност на православните българи в Салерно и околностите, които искаме да имаме православна литургия в Салерно и се надяваме тя да може да се извършва в криптата на храма“. В на­чалото на тази година с благословението на Западно- и Средноевропейския митрополит Антоний отец проф. Иван Иванов отслужва водосвет и освеща­ва новите стенописи.

За целия творчески процес, свързан със създаването на стенописите, и зна­чението на подобна покана разговаряме с проф. Красимир Русев, който заед­но с доц. Атанас Атанасов, е въвлечен в изпълнението на идеята. Той е пре­подавател по живопис в катедра „Църковни изкуства“ на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Има множество участия в общи екс­позиции, десетки самостоятелни изложби и кураторски проекти в България и чужбина. Стои зад цялостното или частичното изписване на десетки пра­вославни храмове в страна. През 2023 г. получава номинация за Националната награда за живопис „Владимир Димитров – Майстора“ на Министерството на културата и Съюза на българските художници.

 

Професор Русев, споделете повече за поканата към вас и вашия колега до­цент Атанас Атанасов от българската общност в Салерно. Колко време ви отне целия процес? Как ви посрещна католическото духовенство и местната общност?

Бих определил тази покана като щедър жест от страна на Католическата към Православната църква и към България. Цялата идея е била съгласувана и одобрена от католическата църковна йерархия. Всъщност идеята е на Калина Белчева, която се ползва с изключителен авторитет в тези среди, както и в град Салерно. И всичко това е на базата на нейната мащабна просве­тителска дейност. Срещата ѝ с нас стана случайно – чрез Великотърновския университет. Доколкото знам, е имало и други колеги, които са участвали със свои проекти. Изборът падна върху нас, след като представихме свои цър­ковни стенописи, които са били разглеждани от компетентни институции в Италия. Всъщност и двамата с Наско имаме богат, дългогодишен опит в из­писването на храмове, участвали сме в общи изложби с живопис и всеки позна­ва добре творчеството на другия. И двамата сме нетипични художници, за­нимаващи се със сакрално изкуство, които работят в много сфери (в дизайна, илюстрацията, живописта). Никога не сме работили заедно, но още в самото начало, когато започнахме да работим на терен, разбрах, че сме идеалният екип. Казвам го и сега след завършването на стенописите.

И двамата си давахме сметка каква голяма отговорност е да работиш в стра­на с вековни традиции в църковното изкуство, която е родила толкова мно­го творчески гении. Признавам си, че в началото имах притеснения от техно­логично естество. Град Салерно е разположен на брега на морето и климатът не е щадящ към такъв тип произведения на изкуството. Избрахме силикатна стенописна техника, която е най-устойчива на влажен климат. Относно из­пълнението и двамата не сме имали никакво притеснение, и двамата позна­ваме добре тази материя, това ни дава онази свобода, която прави работния процес истинско удоволствие. В тази свобода винаги има приятна изненада за твореца, той винаги открива нещо ново за себе си, кара го да се чувства художник, а не занаятчия. Не разбирам колегите, които обикалят и изписват храм след храм, като преповтарят сюжети и образи. Във всяка църква, която съм изписвал, съм се стремял да оставя своя творчески отпечатък. Така под­ходихме с Наско и в тази църква.

Отне ни по-малко от месец за изписването на двете стени. Петдесет ква­драта не са били проблем и за двама ни, правили сме го и сами, но е хубаво, ко­гато можеш да споделиш с някого нещо ново, което си открил в процеса на работата. Там имахме възможността да посетим много археологически па­метници и музеи. Близо до град Салерно са Помпей, гръцката колония Пестум с уникален музей към него. В съседния град Понтеканяно се намира музей на етруското изкуство. Срещата с античното изкуство, със стенописите от Помпей даде своя отпечатък върху нашата работа. За един от атрибутите на Архангел Гавриил използвахме форма, заимствана от стенописите от съ­щия град. Културата винаги ражда култура.

Относно отношението на католическото духовенство и въобще на итали­анците към нас – толкова внимание и уважение като художник и творец не съм усещал отдавна. Цялото обкръжение, отец Анджело, екипите работници и архитекти, обикновените хора, които посещаваха храма, засвидетелства голямо уважение към нас и нашата работа. Очевидно това е плод на вековна­та традиция да се цени културата. Оказа се, че новината за нашето дело се бе разпространила в града.

Сърдечния прием усещахме на ежедневно ниво, в малките, мили жестове. Помня, че бяхме поканени в едно село, където отец Анджело е служил в нача­лото на своя свещенически път. Две семейства бяха изявили желание да ни посрещнат и да споделят с нас своето гостоприемство. На входната врата бяха залепили лист, с който ни приветстваха: ,,Добре дошли, български прия­тели! За нас е чест да бъдете наши гости“. Атмосферата беше невероятна, почувствахме се като у дома си. Тези неща няма как да се забравят.

За нас бе впечатляващ и целият храмов комплекс – той подслонява и футбо­лен клуб за деца и юноши, клуб по художествена гимнастика, театрална тру­па, хорове и др. Тук се помещава и Българо-италианският културен център, който развива своята мащабна дейност. Универсално място, което освен молитвен дом е и място за общуване и социални контакти. Църквата е ува­жавана институция, която е намерила формулата да е близо до хората.

Във все повече храмове в Италия може да се видят елементи от църковното изкуство на Източната църква. Може ли да се каже, че там и в други западно­европейски страни има засилен интерес към православната иконография?

Особено в северните държави тази култура, частично или напълно, е непоз­ната. Относно православната иконография в исторически план източната и западната иконография стъпват на една и съща основа в началото. В Галерия „Уфици“ например това може да се види много добре и да се проследи проце­сът на развитие на западноевропейското и в частност на италианското изкуство. Да не забравяме Критската школа с нейните прекрасни образци, която се явява мост между двете деноминации. А относно нашите стено­писи – те бяха приети изключително добре. Съвременният италианец живее с тази култура, той я разбира и усеща органично, тя е част от битието, от традицията и настоящето му.

Знаем, че у нас образци на православната иконография (например фрес­ките в Сеславския манастир край София) са застрашени от изчезване. Можем ли да почерпим ценен опит по отношение на съхраняването на цър­ковното изкуство от италианците? И според вашите впечатления – там държавата ли в по-голямата степен има грижата за това?

Това е много голям проблем, който не успява да намери своето решение от много години. Ситуацията със стенописите от Сеславския манастир е само един от стотиците примери за безхаберно отношение към изключително ценен паметник на културата. Ами държавата, разбира се, е отговорна, но и всеки от нас. Има скандални примери, попаднах на докторантура, която бе посветена на църква от XII век с частично запазени стенописи във велико­търновския регион – в село Горно Ново Село, които са напълно загубени по­ради нехайно отношение. Не искам да съм лош пророк, но е въпрос на време тази съдба да последва и десетки други. По този начин ние затриваме родо­вата си памет. Има приети закони за движимото и недвижимото културно наследство, но когато държавата е абдикирала и културните институции не си вършат работата, печалният резултат е налице. Накратко, ние сме за­губили самоуважението си, нивото на неграмотност е голямо, което води до липсата на оценъчна система.

Тази година имах възможността да пътувам в много страни от Южна Европа с голяма концентрация на археологически обекти. Видях образци на перфект­на консервация и реставрация и изградена чудесна инфраструктура до тях. Италия е един от ярките примери за това.

Предполагам, че някои по-ревностни православни биха определили нови­ната, свързана със Салерно, като „неблагочестива“, „твърде икумениче­ска“. Имахте ли колебания в това отношение – да работите над стенопи­си в католически храм?

Жестът от страна на Католическата църква е изключително голям и тряб­ва да бъде оценен подобаващо. Той не е случаен и е пореден опит да се сбли­жат позициите между двете християнски изповедания. Ако тази покана бе отправена към руски, сръбски, румънски или гръцки художници, сигурен съм, че коментарът щеше да бъде ,,Защо не сме ние?!“. Всичко това трябва да е държавна политика, но държавата я няма. Слава богу, че в българската ди­аспора има такива хора като г-жа Белчева. Те са неофициалните посланици и разпространители на българската култура. Очаквам реакция от страна на Българската православна църква, но не съм оптимист. Това, което заварих след прибирането си от Италия, е много притеснително. Тези турбуленции и борби в средите на Българската православна църква са нездравословни за това разединено и объркано общество. Ние не можем да си подредим собст­вената къща, камо ли да си оправим отношенията със съседите.

Относно дали това, което оставихме с Наско, може да се определи като „благо­честиво“?! Ако имахме и грам колебание относно тази покана, изобщо нямаше да поемем тази нелека и отговорна задача. Ние оставихме един културен продукт, който дълги години ще напомня за България, за нашата вековна традиция.

От години се забелязва сериозна радикализация в православните среди. В тази връзка искам да споделя един много тъжен случай – докато съм бил в Италия, ревностни християни в Габрово са си позволили да премахнат моя творба от временната експозиция на ГХГ ,,Христо Цокев“, защото са припознали „симво­ли на Антихриста“. И това се случва, без да се поинтересуват от заглавието на картината, нейното послание, в какъв контекст се появява този детайл. Да не говорим, че липсва уважение към институцията и компетентността на екипа на галерията. Притеснителното е, че тази акция напомня за едни все още незабравени от близкото ни минало мракобесни времена. Още по-при­теснителна е неграмотността на инициаторите на тази акция. А всъщност в някои от храмовете там се лепят „тапети“, което е признак на непознава­не на същността на акта на изобразяване на светите образи.

Вие имате в биографията си десетки цялостно или частично изписани храмове в България. Защо според вас сякаш се получава така, че за стро­ежа (или ремонта) на нов храм някак се събират средства, но не достигат за неговото изписване? Наскоро например посетих Смолян и неговия вну­шителен катедрален храм, който вече почти 20 години от освещаването си стои неизписан, все още се събират средства за това. А други в тези случаи прибягват до споменатите от вас „тапети“…

В много от случаите, за съжаление, даренията за строежа на нов храм се прие­мат от някои дарители като индулгенция, а последният етап – стенописване­то, се неглижира. Не познавам паметник на културата от Средновековието, който да не е бил изписан, или ако има такъв, то е вследствие на някакви дра­матични събития, възпрепятстващи този акт. В миналото е било въпрос на чест да се украси храмът, да се избере най-добрият и най-достойният зог­раф. Добре и богато изрисуваният храм е бил символ на просперитет за всяко населено място. В днешно време не е така…

Ще споделя един факт от моята практика. Строителен предприемач, кой­то се занимава с възстановяване и ново строителство на православни хра­мове, ми каза, че нашето време свършва като художници на сакрална живо­пис. Проучил е възможността да купи принтер за стена, който той смята, че ще ни замени. Това може би звучи забавно и несериозно за някого, както и проблемът с изкуствения интелект. Смятам, че човекът като Божие тво­рение с всичките свои предимства и недостатъци не може и няма как да бъде заменен, и то не само в областта на изкуството. По въпроса за тапетите – за мен това е кощунство, свързано първо с ниска култура и за съжаление, с бизнеса на кръгове, които гравитират около някои духовници и митрополии.

Мнозина православни иконографи днес показват, че църковното изкуство е нещо динамично; че има място за личен почерк. Като преподавател може ли да ни разкриете как студентите се учат на този личен почерк? И как се намира този баланс между понятията „изкуство“ и „църковен канон“?

Наследили сме едно голямо богатство още от Античността, което, за ра­дост, е съхранено и достигнало до нас. На тази основа днес изкуствовед­ската наука прави своите анализи, намира паралели и тясната връзка с изкуството на християнската цивилизация. Иконата в сегашния си вид е продължение на фаюмския портрет. Моделът и технологията са същите, сменя се философската платформа. Такъв пример са късноантичните сте­нописи, запазени в цяла Европа. Силистренската гробница е ярък пример за такъв паралел. Разбира се, най-голямата концентрация на такива образци се намира в Неаполитанския археологически музей, където са съхранени огромно количество стенописи от град Помпей. Ще споделя и един интересен факт: след завършването на стенописите се прибрахме през Рим и попаднахме на събитие в Българския културен институт. Имаше изложба, посветена на тракийската култура. На едно от таблата бяха представени два графични образа от стенописи на някоя от тракийските гробници. Изображенията изумително повтаряха нашите образи на двата архангела, разбира се, без атрибутите, които ги идентифицират като такива. Няма нищо ново под слънцето, колкото и клиширано да звучи.

Относно канона – не зная защо тази дума звучи толкова стряскащо и ограни­чаващо за мнозина. Същността на това понятие е установена иконограф­ска схема, всяка сцена, всеки персонаж имат своето установено с вековете място, което трябва задължително да се спазва от всеки творец, който се е заел със сакрално изкуство. В ръцете на художника обаче – с неговите умения, индивидуалност и личен почерк – е възможността да превърне тази схема в произведение на изкуството или пък тя да е поредната занаятчийска рабо­та. Великият Димитър Казаков казваше: ,,Ако един човек се роди занаятчия, той умира като такъв, но ако се роди художник, той умира като художник“. В това се опитвам да убедя моите студенти – да бъдат себе си, да наме­рят своя личен почерк. Това донякъде е и житейски избор, и разбира се, да­деност свише. Пътят на художника в тези времена е изключително труден. Оцеляването е въпрос на силен характер.

Преди години, като млад преподавател, си позволих един експеримент. Бяха ми поверени часовете по стенопис на начинаещите курсове. Задачата бе да се изпише допоясно изображение на свети Николай. Показах образец от XII век. Многократно беше обсъдена типологията на образа, както и спецификите в облеклото на светеца. След това скрих образеца. След известна съпротива те се заеха за работа. Резултатите бяха изключителни. В групата от седем студенти се получиха седем авторски изображения на свети Николай. Всеки от тях носеше характера на светеца, но носеше и темперамента и гледната точка на своя автор. Това беше крачка към себе си, към това да повярват, че са художници и всичко е в техните ръце.

В началото на нашия разговор вие споменахте, че с доц. Атанас Атанасов сте „нетипични художници“, защото се занимавате и със сакрално изкус­тво. Дали едното не влиза в противоречие с другото?

За мен в същността си изобщо изкуството е сакрално. Творбата, която ос­тавя художникът след себе си, независимо дали е иконописец, живописец, гра­фик или скулптор, е духовно послание. Само инструментариумът е различен. Доскоро малко хора знаеха, че се занимавам с църковна стенна живопис. В про­фесионалните среди съм познат като концептуален художник. Живописта е моята страст, тя е базова за всички изкуства, разбира се, и рисунката. Но с годините тя не ми беше достатъчна да изразя себе си. Дадох си пълна сво­бода на изразните средства, което обогати моите самостоятелни изложби. Важно е тезата на изложбата да е убедително защитена. От много години се опитвам и го правя – да съвместя съвременно изкуство с образци на средно­вековното и възрожденското сакрално изкуство. Когато споделих идеята с колеги, те бяха притеснени, че няма да бъда разбран и ще имам проблеми с бо­гословите. Получи се точно обратното. Много е важно да се намери най-близ­ката допирателна до визуално различни произведения. Аз съм част от пре­подавателската колегия на Православния богословски факултет във Велико Търново, а и морално не бих си позволил да прекрача границата, но не виждам нищо лошо да се съпостави образец на църковното изкуство със съвременно произведение, ако се намери духовна връзка между тях и тяхното послание. Моите колеги богослови не само ме подкрепиха, но и ми помогнаха с изключи­телно интелигентно написани текстове. Такъв мой кураторски проект бе Allegoria Sacra[1], в който текстът е на моя уважаван колега доц. д-р Мариян Стоядинов. Предстои представянето в София на един нов проект „506“, кой­то е посветен на синьото със своята сакрална символика. За пореден път ще съжителстват възрожденски икони с живопис и концептуални творби, пос­ветени на тази тема. Текстът отново е на колегата Мариян Стоядинов.

Като цяло се стремя всички мои изложби, било то самостоятелни или кура­торски проекти, да носят печата на позитивизма дори и когато в тях има критична нотка. Съвременното общество е много болно, хората са объркани, моралните ценности са загубени, а аз като художник не мога да не реагирам. В този живот ми е дадена възможността да се изразявам чрез изкуството и то е моето оръжие. Опитвам се да използвам този шанс по най-добрия начин.