Вестта за решението на Върховния касационен съд да се приеме регистраци­ята на старостилната общност в България под името „Българска православ­на старостилна църква“ се превърна в казус, който доби широка публичност. Екипът на сп. Християнство и култура инициира дискусия по темата, посвете­на на различните измерения на проблема, с участието на: проф. Калин Янакиев, доц. д-р Атанас Славов, д-р Златина Каравълчева, д-р Александър Смочевски и проф. Момчил Методиев, който бе модератор на разговора.

 

Момчил Методиев, професор по история в Нов български университет, главен редактор на сп. Християнство и култура: Нека да започнем от въп­роса как се стигна до проблема за т.нар. Старостилна църква? Личното ми впечатление е, че темата с нейната регистрация се появи внезапно и малко необяснимо, за да бъде подета от различни политически сили. Историята на тази общност е добре позната: както знаем, тя се появява непосредствено след смяната на календара – през 1969 година, когато нейните лидери се от­делят и получават разрешение да продължат да служат по стария календар. Това продължава до началото на 90-те години. След това вече има друго раз­витие, за което, предполагам, ще стане дума след малко. От гледна точка на моите исторически занимания мога да кажа, че тази общност или поне нейни­те лидери архим. Серафим Алексиев и архим. Сергий Язаджиев представят себе си като „църковни дисиденти“. Освен съпротивата срещу смяната на кален­дара те формулират и позиция, насочена срещу икуменическото движение по принцип и активното участие на Българската църква в него по това време, а тази позиция се ползва със симпатиите на определени среди (които прози­рат още тогава, че това участие на Българската църква в икуменическото движение е контролирано до голяма степен от комунистическата държава). Корените на тази общност могат да бъдат потърсени още малко по-назад – към влиянието на Руската задгранична църква или към църковните общнос­ти, свързани с руската емиграция след Болшевишката революция, които спо­делят подобни консервативни възгледи. Най-известните представители на тези общности са били обекти на Държавна сигурност, били са следени, но в интерес на истината, документите, които се съхраняват в тези досиета, са малко и са много ограничени, така че не позволяват възстановяването на пространна история на тази общност, дори на биографията на тези хора. Може да се дискутира каква е причината за това, според мен те са били дос­татъчно подозрителни, за да не допускат до себе си хора, които смятат, че биха били в контакт с властите в този период. След този кратък историчес­ки обзор предлагам да тръгнем оттам как се развива тази общност след па­дането на комунизма, за да се насочим към същината на проблема, който, от една страна, има църковни, а от друга – светски измерения. И това, което ми се струва особено важно, е дали е подходящо днес Църквата да търси помощ от държавата за решаването на този проблем?

Златина Каравълчева, доктор по история, редактор в интернет портала Двери: За мен е много важно да се разбере защо се случи актуализирането на този проблем именно днес. Има едно понятие policy window, с което специа­листите описват следното явление: случва се специфично, не много голямо и значимо събитие, което обаче резонира в обществото изключително високо, със силна чуваемост, и това отваря „прозорец“ за приемането на определена политика, закон, действия, които само по себе си това събитие не е предпо­лагало. Въпросът е защо регистрацията на Старостилната църква в този момент получи такъв голям отзвук в обществото – кое в нашето светско и далеч не религиозно общество го накара да припознае в регистрацията на една маргинална религиозна група нещо важно. И по-нататък, кои фактори от страна на църковното ръководство и на политиците имаха своите мотиви да уловят това обществено напрежение и точно в този момент да въведат на практика един нов закон. Това е класическа ситуация от политологията, в която си заслужава да се задълбочим – защото ще разберем как Църквата и нашата вяра може да се инструментализира в политически среди, които на практика, аз съм убедена, са враждебни на Христовата църква.

Калин Янакиев, професор във Философския факултет на Софийския уни­верситет, главен редактор на сп. Християнство и култура: Действително трябва да припомним историята на тази старостилна общност. Фактически тя се отдели формално от Българската православна църква през 1993 година, когато постави за свой предстоятел Росен Сиромахов, тогавашен асистент по класическа филология в Софийския университет и доколкото знам, препо­давател в Семинарията, който бе ръкоположен от тъй наречения Синод на противостоящите в Гърция под името Фотий. Впоследствие той започна да твърди, че още в 1988 година е ръкоположен за дякон, след това за през­витер, тайно, отново от същия синод в Гърция. Факт е също, че тази общ­ност, която формално се отдели от БПЦ през 1993 година, живееше в режим на изолация от Българската православна църква, но не и във формална изо­лация. Факт е, че повечето от хората, които общуваха с тази общност в Княжевския манастир и преди 1989 година, и след това, посещаваха и храмове на Българската православна църква, причастяваха се в тях и действително представяха себе си за църковни дисиденти. Следователно старостилната общност е разколна група. Тя създаде разкол. Тоест тя съществува от 32 го­дини, независимо че не е регистрирана, и мога да гарантирам, че ще продъл­жи да съществува, макар че вероятно няма да бъде регистрирана въпреки решението на Върховния касационен съд. И действително оттук нататък е интересно да обсъдим защо този казус стана изведнъж толкова актуален. Аз съм напълно съгласен, че тук има политически измерения, които ще се опи­там малко по-късно да коментирам.

Още сега обаче ще кажа, че старостилните настроения, главните между които са за календара и за тъй наречения икуменизъм, който старостилци­те клеймят като първа стъпка в тъй наречената „пълзяща апостасия“ (или постепенно отстъпление от православието), проникнаха и в преходните десетилетия, и в последното десетилетие с особен интензитет в среди на Българската православна църква. Ще трябва да си дадем сметка, че спри­хавият апокалиптизъм, непрекъснатата фобия от Запада, Вашингтон и Константинополския патриархат са настроения, които се разпространиха не само сред енориаши, но и сред богослови на Българската православна църк­ва. Достатъчно е да хвърлим един поглед върху издадените от Георги Тодоров книги срещу Критския събор, книгата му, която излезе малко преди избора на новия Български патриарх, наречена Българската църква в предпоследни­те времена, и ще открием в тях топосите на старостилците практически едно към едно. Фобията към Константинополската патриаршия е доста­тъчно разпространена. Ще трябва да видите например редица интервюта на „благочестивата православна християнка“ Велислава Дърева, която дори не именува Константинополския патриарх Вартоломей, а му изписва свет­ското име, тъй като „той е вероотстъпник, той се стреми да се превърне в източен папа“. Следователно всички топоси на старостилците тревожно се увеличиха в средите на Българската православна църква.

Ще трябва да се замислим следователно кой е големият духовен проблем в момента. Дали регистрацията на тази не особено голяма общност, или тези настроения, които мигрираха от старостилната разколна общност към ре­дица среди от Българската православна църква?!...

Момчил Методиев: Може би само да добавя, че междувременно Българската православна църква напусна икуменическото движение. А и да припомня от­каза на Българската православна църква от участие във Всеправославния събор в Крит, което също трябва да се има предвид. Ще помоля Александър Смочевски да сподели малко повече за т.нар. Синод на противостоящите и за тези общности в Гърция, тъй като за тях почти нищо не се знае в България.

Александър Смочевски, доктор по богословие, Европейски институт по канонично и църковно право (Атина): Ще кажа няколко думи за генезиса на старостилното движение в Гърция. Всъщност след Първата световна вой­на на патриаршеския престол в Константинопол е избран за Вселенски пат­риарх Мелетий (Метаксакис). През 1923 г. патриарх Мелетий организира в Константинопол т.нар. „Всеправославен конгрес“, в който участват някои, но не всички поместни църкви, но все пак има известна представителност. На това събиране е поставен и календарният въпрос, тоест въпросът за хар­монизиране на църковния календар с вече възприетия коригиран граждански календар. И този въпрос е възприет от Вселенската патриаршия, малко по-късно от Румънската и от Гръцката църква. През 1923 година съратни­кът на Мелетий (Метаксакис) – архим. Хризостом (Пападопулос), който до­тогава е професор по църковна история в Атинския богословски факултет, е избран за Атински архиепископ. Всъщност тогава става и промяната от Атинска митрополия в архиепископия, а епископиите в Гърция стават мит­рополии. Именно той през 1924 година предлага на Светия синод на Гръцката православна църква това решение: да се премине към коригирания новоюли­ански календар, в който празниците се изместват с 13 дни. Това предизвиква несъгласието на трима от митрополитите. Междувременно група вярва­щи организират сдружение на истинските православни християни и така е поставено началото на старостилното движение в Гърция. Малко по-късно това се случва и в Румъния. След Втората световна война поради нуждата от някакъв вид каноническа легитимация гръцките старостилни общности, отделили се от каноничната Църква, прибягват и осъществяват различни контакти с различни групи на Руската православна задгранична църква на Запад и постепенно влизат в общение с нея. Същевременно те помежду си започват да се роят, да се дробят на множество разклонения, чиито брой е трудно да се определи днес, тъй като някои от тези „старостилни църк­ви“ в Гърция са представлявани от един-единствен епископ. Тези общности следват принципа, възприет няколко века по-рано от протестантите след Реформацията. До ден днешен стои под въпрос апостолското приемство на ръкоположенията на всичките тези клирици и епископи на старостил­ните групи, поради което и Гръцката православна църква в последните си решения възприема принципа на преръкополагане на тези клирици от така наречените старостилни църкви, които искат да се завърнат в Гръцката църква. Мога да дам пример от 1999 г., когато двама епископи в Съединените американски щати, т.нар. старостилци-Паисиевци решиха да се завърнат в Константинополската патриаршия. Тогава професорът по църковно право в Солунския университет митрополит Пантелеймон (Родопулос) изработва каноническо становище, което възприема принципа на каноничната акри­вия. Въпреки че Вселенската патриаршия е една църква, която прилага прин­ципа на икономѝя и на снизхождение, в конкретния случай със старостилци­те тя също възприема принципа на църковната акривия и те са повторно ръкоположени.

Едно от големите разклонения на старостилното движение е т.нар. Синод на противостоящите. Твърди се, че от него произлиза и така наречена­та Българска старостилна църква. Забележете, че Росен-Фотий Сиромахов твърди, че е ръкоположен преди 1989 г. в Гърция за дякон и презвитер. А мо­жете де си представите как се пътува преди демократичните промени в ка­питалистическа страна, каквато е Гърция, макар и в периода на перестрой­ката. Няма как такъв акт като ръкоположението да остане незабелязан за съответните държавни органи в България. Той се завръща постриган като клирик и малко след промените е ръкоположен за епископ в манастира „Свети Киприан и Юстина“ край Атина. Оттам насетне старостилната общ­ност в България вече започва да се обособява като алтернативна църковна структура. И затова в последните седмици, когато журналисти и различни хора ми задаваха въпроса как бих окачествил тази общност, съм внимателен и не използвам термина разколници, схизматици, тъй като смятам, че няма съборно решение по този въпрос. Включително Гръцката църква е била много внимателна по този въпрос, няма официално решение за това, че те са схиз­матици. В случая на езика на каноничното право говорим по-скоро за „пара­синагога“ – самочинно събрание (срв. пр. 1 на свети Василий Велики). И това е свързано със стремежа на Гръцката православна църква тези хора по няка­къв начин да бъдат убедени да се върнат на някакъв етап в Православната църква. Най-голямото усилие, за съжаление – без успех, в тази посока прави Атинският архиепископ Христодул, чиято докторска дисертация по кано­нично право е посветена на старостилното движение. Неговият стремеж през целия му път до края на земните му дни е да преговаря с най-големите такива общности в Гърция, така че те да се завърнат в лоното на Църквата. За жалост, без успех.

Относно т.нар. Българска старостилна православна църква, интересно е, че тя си мени наименованието. В началото на 90-те години тя се определя като Българска старостилна православна църква, сега обръща реда на думичките и вече е „Българска православна старостилна църква“. В ръцете си държа една книжка, издадена от старостилната общност в България – Еклесиологична позиция на Българската православна старостилна църква (София, 2012), която прочетох тези дни и в която има няколко интересни момента, които според мен показват отношението на тази общност към официалната Православна църква. Цитирам: „Наименованието „Българска православна старостилна църква“ не изразява точно нейната еклесиологична същност. То следва ус­тановила се традиция“. И съответно казват защо се добавя, каква е необхо­димостта от това да се добави „старостилна“ към православна, за да може да бъде отличителен белег за тях. Но тяхната differentia specifica, същност­ното определение в това наименование, както те самите свидетелстват в своята позиция, е тъкмо думата „православна“, с която те се самоопре­делят. „Старостилна“ е това, което ги отличава от официалните църкви, които „се намират в апостасия“, в състояние на отстъпление във вярата според тях. И те съответно заявяват начините, по които може член на официалната Православна църква да се присъедини към тяхната общност. Следователно пред очите ни с опита за регистрация на тази общност под името „Българска православна старостилна църква“ тя еволюира от „пара­синагога“, превръщайки се в схизма със своя структура, органи на управление, йерархия.

Калин Янакиев: Нека да допълня, че през 2012 година Синодът на противос­тоящите, към който се числяха българските старостилци, се обедини с един още по-радикален – тъй наречената Църква на истинно православните в Гърция и оттогава, съгласно подписания между двете групи документ, се постави под силно съмнение валидността на тайнствата, извършени в тъй наречените „официални православни църкви“. Какво е точно становището на българските старостилци към този момент, не бих могъл да бъда сигурен.

Александър Смочевски: Аз ще ви прочета точно това, което те явно не са променили, поне няма публикувано официално, това становище на българ­ската старостилна общност е от 2012 година. Цитирам: „Към настоящия момент миряните, които в някаква степен имат верово и църковно съз­нание и са водили църковен живот в Българската патриаршия, се приемат в общение чрез принасяне на покаяние в рамките на тайнството Изповед. Монашестващи и клирици подават писмена молба и се приемат в общение по­средством съставено за целта кратко покайно чинопоследование“.

Калин Янакиев: Така е, и за да се насочим постепенно към казуса, който изведе в публичното пространство тази общност, съществуваща в България от 32 години, нека кажем още малко за това какви са възгледите им. Безспорно, разбира се, това е отхвърлянето на т.нар. Новоюлиански календар, по който служи Българската православна църква и по който служат редица поместни църкви и бидейки в общение помежду си. Става дума за преместването с 13 дни на неподвижните празници, като Пасхалията е запазена по стария календар. За старостилците това е „недопустимо отстъпление“. Второто, но всъщ­ност първото, което те обикновено изтъкват, е именно „икуменизмът“. Не съм сигурен дали в официалните им документи тези неща фигурират, но до­колкото познавам част от тези хора, за тях отстъпление, икуменизъм не са просто срещи, на които се обсъждат определени догматически положения с представители на други изповедания, но дори всеки досег с представител на друго изповедание – това се квалифицираше като отстъпление. Писах преди време – че изключително „стигматизиращо“ за нас, „официално“ православ­ните, бе дори да си позволиш да се фотографираш на православна конферен­ция или на друг някакъв форум с представител на Католическата църква. Те разпространяваха снимки на православни духовници, примерно, с кардинал Касиди и смятаха това за „апостасия“. Тоест те тълкуват отстъпление­то много по-широко и направо бих казал, маниакално. Факт е, че след като Българската православна църква престана да членува в Световния съвет на църквите, определянето на официалните църкви като икуменически продъл­жава да е в сила за тях. Разбира се, сред старостилците се разпространяват и редица други конспиративни теории, които за образования човек звучат наистина смехотворно. Става дума за тяхната увереност в това, че све­тът се ръководел от дълбоко тайно световно правителство, че в стоките, които пазаруваме, има код със зашифровано в себе си число 666, тоест това е печатът на антихриста, следователно ние всички ставаме негови жертви и т.н. Но аз отново ще кажа, техните възгледи са известни много отдавна, от 32 години, на църковните християни. На широката общественост те, разбира се, не бяха известни, тъй като старостилците са маргинална група. Междувременно, отново ще го повторя, голяма част от тези конспиратив­ни теории навлязоха и в среди от Българската православна църква и до този момент не са получили достатъчна реакция. И сега вече нека се насочим към въпроса – защо възникна този казус с желанието те да бъдат регистрирани и с решението на Върховния касационен съд. Тук аз съм напълно съгласен със Златина Каравълчева, че става дума за политическа акция, която е добре да започнем да разшифроваме. Юридическият аспект е едната страна на въпро­са, другата е чисто политическата.

Златина Каравълчева: Само да вметна, че по-сериозният проблем според мен е, че тези възгледи, за които говори проф. Янакиев, избуяват естествено в т.нар. „дълбоко православие“. Не е нужно да има идейно влияние от стра­на на старостилците. Големият проблем, който като че ли не се разпознава като важен и респективно не се обсъжда от нашето църковно ръководство, е защо тези възгледи се разпространяват сред християните в канонична­та Църква. Разпространяват се от свещеници, които смятат, че старият календар е „правилният“, „по-църковният“, но ние по послушание, така, ком­промисно, за да останем в Църквата, трябва да следваме новия. Познавам ис­крено вярващи хора, които са объркани от тези „наставления“ и следват и двата календара, което създава за тях духовна вреда. През 90-те години има­ше немалко хора, които напуснаха каноничната Църква и се присъединиха към старостилното движение, защото именно в него разпознаха онези неща, кои­то бяха чули от своите канонични духовници, но там ги виждаха радикализи­рани, „изчистени“, „без компромис“. Защото за нашата вяра е характерно же­ланието да не правим компромиси с важните неща. И след като свещеникът ти казва, че това е компромис с вярата, а ти попаднеш на някой обаятелен старостилен духовник, брат или сестра, и ето – ти си готова плячка. Много от нещата, за които говори проф. Янакиев, бълбукат в църковното мислене. За съжаление, в нашата църква нямаме дебат защо около 50% от християни­те в нея мислят като старостилци.

Освен това има един културен пласт на вътрешен дебат, културна полемика в православието, дълбоко заложена не само в Българската църква. Борбата „православие-ерес“, към която вярващите са особено чувствителни, има свой исторически прочит. Тук на политическите сили им идва отвътре с го­лямо удоволствие да хванат това културно противопоставяне по линията изток – запад, и да го напълнят с ново, политическо, съдържание и това пра­ви православните християни уязвими за манипулиране.

Александър Смочевски: Това всъщност би могло да бъде окачествено като старостилен етос или старостилен дух, какъвто има, за съжаление, и вът­ре в каноничната Църква. Тоест тук критерият е не дали принадлежиш към БПЦ, или си извън нея. И този етос според мен няма връзка със съвременната политика, а е свързан с факта, че в руската диаспора след революцията имаме две големи направления. Едното е ултраконсервативно, фанатично и фунда­менталистко, а другото е по-скоро израз на едно свободно богословие, което се проявява на Запад и което има прекрасни плодове през XX век и действи­телно съживява православното богословие. За съжаление, у нас, в България, тъкмо това ултраконсервативно богословие на руската емиграция намира място и почва, утвърждава се като уж официално традиционно, традицио­налистко православно богословие и благочестие. Навлиза дълбоко тъкмо чрез руските клирици и техните духовни чада, които идват тук след рево­люцията, намират почва и в крайна сметка се утвърждава и до днес. Може би едно от обясненията за това е, че българският Богословски факултет е основан доста късно; че Българската църква в този период се намира под схизма. Например личност като отец Георги Флоровски не остава в България, а се установява на Запад и така и не успява да развие друг тип богословие в България. Това според мен има голямо значение за формирането на този ста­ростилен етос в съзнанието на българските християни. И това съвсем не е политическа декларация.

Калин Янакиев: Но все пак трябва да се съгласите, че всички тези неща ги знаехме добре и преди възникването на казуса с желанието за регистрация на Българската православна старостилна църква. Сега те изведнъж придобиха невероятна публичност. Как и защо – е големият въпрос. Ще припомня, че след решението на Върховния касационен съд първата реакция, доколкото помня, дойде от страна на политическа партия „Възраждане“, която в лицето на своя лидер направи почти 45-минутно изявление, в което противопостави на решението на Върховния касационен съд конспиративни теории. Костадин Костадинов заяви, че това решение на Върховния касационен съд било взе­то „под диктата на Вашингтон“ и разбира се, чрез агента на Вашингтон в православието Константинополския патриарх Вартоломей. Преди малко споменахме, че старостилното движение винаги е било настроено изклю­чително негативно към Константинополската патриаршия. По-нататък към шума, който вдигна политическа партия „Възраждане“, се присъедини­ха и депутатите от Българската социалистическа партия, известна със своята „ревност“ към православието. А на трето място, за да не оставят, така да се каже, плюсовете във „Възраждане“, се присъединиха и „евроатлан­тиците“ от ГЕРБ. Следователно бе вдигнат невероятен политически шум. Този политически шум трябваше да получи определена реакция от страна на Българската православна църква, от страна на Българската патриаршия, и то адекватна реакция. Наемам се да твърдя, че реакцията на Българската православна църква не беше адекватна, тъй като в оповестеното станови­ще на Светия синод Българската православна църква изведнъж невероятно се разтревожи какво ще се случи, ако тази общност бъде регистрирана. По този начин със самото си становище тя популяризира Българската правос­лавна старостилна църква, до този момент слабо позната на широката ни общественост, и което е особено каверзно за мен, с последвалите незабавни срещи на представители на Светия синод и на Българския патриарх Даниил с политически фигури направи тъй, щото за широката публика Българската православна църква – Българска патриаршия започна да прилича на онова, с което я определят открай време българските старостилци – на официозна и дори на казионна църква, която особено държи да бъде защитена именно от държавата. До този момент аз не мога да си обясня защо на Българската пра­вославна църква – Българска патриаршия тази защита от държавата ѝ е тъй необходима. Както знаем, Българската православна църква – Българска пат­риаршия е регистрирана ex lege. Защо трябваше да се търси тази защита от политически сили? Защо, търсейки тази защита, нито веднъж тя не напра­ви опит да се отграничи от глупостите, наговорени за българските старос­тилци и за решението на Върховния касационен съд от страна на откровено русофилската партия „Възраждане“? Защо не направи никакъв опит да се дис­танцира от защитата, която получава от политическа партия, която има фашизоидни възгледи, която дава обещания да изпраща български граждани и политически и публични фигури в концлагери, ако вземе властта? Защо тряб­ваше български архиереи да се срещнат с Румен Радев и да поискат някаква законодателна защита и от него? Защо трябваше този казус да бъде разшу­мян така широко? Първата ми хипотеза е свързана със следното – този шум, произведен в България много бързо, получи отзвук в официални руски медии, в които започна да се говори, че Българската православна църква е заплаше­на, че Българският патриарх Даниил е подложен на „травля“, тоест (от руски език) - на тормоз, на силен натиск. Самият факт, че този шум получи отзвук в руски официални медии, показва лично за мен, че Русия днес е заинтересована от това Българската православна църква – като се използва този микроскан­дал – действително да се инсталира като много близка до държавата, в мно­го тясна симфония с държавата, да бъде действително превърната в офи­циозна и казионна църква, каквато в момента е Руската православна църква. Което означава едно още по-силно русифициране в политическия смисъл на думата на Българската православна църква. И ето, аз съм изключително раз­тревожен именно от това. Българската православна църква не бива да до­пуска своето казионализиране, още повече във връзка с такъв микроскандал. Втората ми хипотеза, ще се одързостя да го кажа, е, че доколкото в Светия синод на Българската православна църква съществува противоборство (има такива индикации, които са известни, макар и неофициално) между различ­ни групи епископи, кръгът около Българския патриарх Даниил се опитва да спечели популярност срещу съперническия кръг, като използва отново този скандал, получавайки една недобре преценена подкрепа от политически пар­тии, по отношение на които обществото ни е силно разделено, и по този начин създава по-голяма популярност на патриарха срещу онези митрополи­ти, с които той е в съперничество. Но на каква цена! Повтарям, двете ми хипотези: заинтересоваността Българската православна църква да се ка­зионализира по руски образец, за което говори бързата подкрепа (и съвсем ненужна) на Русия за нещо, което съвсем не застрашава БПЦ, и решаването на вътрешносинодалните проблеми с една специално инспирирана, мощна държавна подкрепа за единия кръг в Синода, представляван в момента от Българския патриарх, срещу другия кръг, за който знаем, че не би желал да му остави спокойно патриаршестване в бъдеще.

По отношение на закона, тоест на решението на Върховния касационен съд, аз също ще се одързостя да поддържам радикално мнение. Мисля, че Българската православна старостилна църква би могла съвсем спокойно да бъде трактувана като самостоятелно вероизповедание. Това, че в нейното име се съдържа прилагателното „православна“, както виждаме, не означава кой знае колко много, защото имаме ясни и отчетливи репери за това, че тя се отличава от Българската православна църква. Не е работа на държавата да преценява коя църква е по-православна от друга, още повече че държава­та вече си е свършила работата. Тя признава ex lege Българската православ­на църква – Българска патриаршия и това дали ще бъде регистрирана една малка общност като друго изповедание, едва ли би застрашило по някакъв начин Българската православна църква.

Момчил Методиев: Г-н Славов, вие се включихте в парламентарния дебат по повод казуса със старостилната общност. В крайна сметка същината на проблема, свързан с регистрацията на тази общност, е дали определението „старостилна православна“ е достатъчен разграничител от каноничната Българска православна църква. И разбира се, ако може, да коментирате и дру­гите юридически аспекти, които вие намирате в този казус, а и политически, ако имате мнение по тях.

Атанас Славов, юрист, народен представител, доцент във Философския факултет на Софийския университет: Считам, че решението от 16 декем­ври 2024 г. е правилно, обосновано и дори, бих добавил – не може да бъде друго. Защото казусът с опитите за регистрация на Старостилната църква е от десетилетия, но от гледна точка на европейските защитни стандарти има­ме решение на Европейския съд по правата на човека от април 2021 г., който съд е приел, че българската държава, отказвайки системно регистрация на Старостилната църква, нарушава член 9 от Европейската конвенция. И тук става дума за константна практика на съда и тя е в следната посока: в една демократична държава свободата на вероизповедание е основополагаща ценност, тя не може да бъде ограничавана освен в няколко хипотези, които са изброени в Европейската конвенция и в нашата конституция, най-вече свър­зани със защитата на обществения ред, с националната сигурност, морал, права и свободи на гражданите. Разбираемо е, че една доминираща, призната, традиционна религиозна общност, каквато е Българската православна църк­ва, и тя е безспорно канонична такава, която има своя статут ex lege, както проф. Янакиев спомена, не желае да се конкурира на полето на вероизповеда­нието с друга общност. Това обаче не означава, че държавата като именно плуралистична и демократична може да забрани функционирането, същест­вуването, организирането на такава алтернативна религиозна общност, в случая Старостилната църква. Тоест константната практика на съда казва нещо много ясно – в конституционната, плуралистична секуларна държава държавата не се намесва да разрешава вътрешни канонични спорове или някакви други богословски спорове между различни части в рамките на едно вероизповедание, мислено широко. Няма спор за нас, че Българската правос­лавна църква – Българска патриаршия е канонична, че тя е част от вселенско­то православие, че тя трябва да бъде подкрепяна и е подкрепяна на законово ниво.

Но също така, от юридическа гледна точка, подкрепата за Българската пра­вославна църква не може да стига до степента на установяване на абсолю­тен монопол върху това, което някой приема или не приема за православие. Да, за всички нас като членове на Българската православна църква е важно тя да има своята защитена позиция и тя има такава. Даже бих казал още нещо в тази посока – в едно решение отново на Европейския съд по права­та на човека ясно се казва, че дори защитата, която е дадена по член 10 от Закона за вероизповеданията, този статут ex lege, който не изисква съдебна регистрация, а е получен по силата на закона, дори този статут е в напреже­ние с правозащитните стандарти на Конвенцията. Съдът дори се изразява малко по-крайно – че влиза в колизия с европейските стандарти. Но да речем, че това е установено при нас, тъй като имаме конституционно основание за един по-особен статут и той е по член 13 от Конституцията, че източ­ноправославното вероизповедание е традиционната религия. Тоест ние сме защитили до този момент статута, който има Българската православна църква по силата на закона, без обаче да имаме правото да установяваме пъ­лен монопол по отношение на православни вярвания, обособени в някакви дру­ги алтернативни православни общности. Добавям към дебата, че всъщност има регистрирана друга православна църква – Истинно православна църква, регистрирана през 2008 г. при действието на тази законодателна уредба, която е от 2003 година. Тоест българският съд в началото е бил по-либерален в тълкуванията, постепенно започва един консерватизъм, който доминира в поредица от решения до осъдителното решение през 2021 г. година на Съда в Страсбург и скорошното решение на Върховния касационен съд.

Ако трябва да резюмирам – да, Българската православна църква – Българска патриаршия има своя законен статут, той е особен, той е различен от ста­тута на всички останали вероизповедания. Бих казал, че той е легитимен, оправдан, предвид ролята на Църквата в нашето общество, но би било пре­комерно, необосновано и нелегитимно да се иска пълен монопол върху цяло­то вероизповедание от гледна точка на това, че самите други православни общности много ясно се оразличават от Българската патриаршия както в доктринално отношение, така и в организационно отношение. Това е от гледната точка на правозащитния стандарт. И сега – въпросът откъм по­литическата му страна. Разбираемо е, че Светият синод иска да има пълна подкрепа. От шест години Църквата получава директна бюджетна субсидия в размер за последната година на 37 милиона лева, тоест тя е подкрепена от държавата. Нормално е този статут да се иска да бъде запазен, може би да бъде развиван в някаква посока. Но е прекомерно, ако искаме въз основа на този статут да ограничим всички останали, защото нарушаваме една ба­зисна ценност в демократичното общество, каквато е свободата на рели­гията и свободата на вероизповеданията. И тук няма спор. Това се казва и в решения на Конституционния съд от 2003 г. (в решение 12), преди това – в друго решение на Конституционния съд от 1992 г., от поредица решения на Съда по правата на човека.

И тук е големият въпрос, който беше поставен – защо се случи целият този политически процес. За мен е очевидно, че беше направен опит Църквата да бъде инструментализирана политически, и то от сили, които винаги са вземали проруската теза в нашето общество. Даже някои са открито пу­тинофилски като „Възраждане“. Начинът, по който се разгърна този процес, етапите на ескалация, включително не само внасянето на законопроекти, които целят да установят този пълен монопол на БПЦ – Българска патри­аршия, да изключат възможността за всяка друга православна общност, да наложат пълен монопол върху думичките „българска“, „православна“ и „църк­ва“, тоест никой друг освен Българската православна църква да не може да ги ползва; да се наложи, включително с обратна сила на внесения законопроект, над 20 години пререшаване и преглед на вече влезли в сила съдебни решения. Това означава много сериозно политическо ангажиране с темата. И тук тряб­ва да призная, че евроатлантиците в кавички от ГЕРБ по-скоро следваха съ­битията. Те се активираха, когато техният лидер отиде и си направи снимка с патриарха, та и те внесоха своя законопроект. Но първи бяха „Възраждане“ и БСП, които и в зала бяха много активни, когато защитаваха внесените предложения. Затова не изключвам външна намеса по линия на Русия.

Александър Смочевски: Искам да поздравя доц. Атанас Славов за излязлата наскоро негова книга[1], с която успях да се запозная в последните дни и която засяга част от тези въпроси, които днес дискутираме. Аз не съм юрист и в този смисъл няма как да коментирам като юрист, но ми се иска да задам един въпрос – доколко е адекватна в този случай употребата на понятията „мо­нопол“ и „конкуренция“ по отношение на религиозните общности и вероизпо­веданията в чисто правен аспект? Тоест дали това не са по-скоро категории от някакъв друг дял на правото, например от търговското право? Доколко адекватна е употребата на тези категории с оглед на това, че имаме евро­пейски държави като Швеция, като Гърция, в които дадена църква има осо­бен статут. Добре разбирам, че моделите на отношенията между Църква и държава в тези страни са по-различни от този, който е конституционно определен и гарантиран в България, но и у нас е налице особеният статут на една конкретна църква, на конкретно вероизповедание, каквото е в слу­чая източното православие в България и Българската православна църква – Българска патриаршия като негов изразител. Тоест много е тънък балансът – и това трябва да се осъзнае – между гарантирането на равно отстояние на държавата, тоест на религиозните права и свободи на всички граждани и на религиозните общности, от една страна, и гарантирането на правата на традиционното вероизповедание, което също има особена роля за бъл­гарското общество и държава – от друга страна. Тоест, без да се създават привилегии за едно отделно вероизповедание, пък било то и Българската пра­вославна църква – Българска патриаршия, да се гарантира несъвпадението на имената, тоест едноименността, която е принцип и в европейското за­конодателство. И другият важен елемент – да се избегне в закона каквато и да е форма на заблуда по отношение на същността на съответната рели­гиозна организация, изразена чрез съответното наименование. Тоест името да не подвежда за същността. В названието „Българска православна старос­тилна църква“ термините „старостилна“ и „православна“ не са редоположе­ни на едно и също семантично и аксиологично равнище, а са йерархично су­бординирани, като „православна“ стои над „старостилна“, защото думата „православна“ ни отвежда директно към Българската конституция с всички произтичащи от това претенции. Големият въпрос е кой може да даде тази експертиза. Дали държавата е компетентна да каже това – че дадена религи­озна общност съответства на наименованието ѝ, на верските убеждения? На този етап, доколкото знам, действащият Закон за вероизповеданията позволява на съда да се обръща към Дирекцията по вероизповеданията при искане за регистрация за съответната експертиза при възникнали различни спорове.

По отношение на прилагателното „православна“ изхождам от каноническа гледна точка и ние като православни християни добре разбираме, че Светият синод на Българската православна църква не би могъл по никакъв начин пуб­лично да толерира преумножаването и паралелното възникване и признаване на множество „православни църкви“. Той не би могъл да го толерира, защо­то е невъзможно да го приеме по чисто богословски, еклисиологични причи­ни. Несъмнено Светият синод следва да бъде особено внимателен за това Църквата да не бъде употребявана политически от отделни лидери или фор­мации. Това обаче, че ние следва да работим за обединението на православ­ните тъкмо в една Църква, също според мен е безспорна цел. В този смисъл смятам, че това е една благословена възможност – неслучайно се случва сега, и по някакъв Божи промисъл е трябвало да възникне този казус, за да може ние да обърнем внимание, и да обърнем богословско внимание. Всички, които днес коментираме тази тема, сме свързани по някакъв начин с Православната църква, с православното богословие и е добре, че обръщаме особено внимание тъкмо на този старостилен етнос, който навлиза и който поради самата си природа е особено податлив и на политическа употреба. Така че това е спо­ред мене мястото, на което следва да съсредоточим нашите усилия по от­ношение на една по-голяма просвета на църковните хора в България за този феномен, който, както споменах в самото начало, има религиозно-психоло­гически аспекти, изразени в статията на протопрезвитер Василий Термос за религиозния фундаментализъм като психоза[2], която преди известно вре­ме беше публикувана на страниците на сп. Християнство и култура. Защото тъкмо такова едно явление наблюдаваме в тази ситуация. Тоест, ако трябва да обобщя, въпросът има духовен аспект, има и юридически аспект. Ние като православни християни приемаме решенията на съответните държавни ор­гани, на съда. Но тъкмо защото нашето общество е или би трябвало да бъде свободно и демократично, ние изразяваме желанията си, надеждата си като православни християни, че държавата признава като предправен факт прав­но-индивидуализиращите белези на всяко изповедание – една фактичност, която в случая с БПЦ – БП има пряко отношение към догматиката и към кано­ничното право, което не може да бъде свеждано до субективно верово пре­живяване. Нещата са ясни: конституционната норма казва, че става дума за източното православие в единствено число, а Законът за вероизповедания­та казва, че изразител на това вероизповедание е Българската православна църква – Българска патриаршия. Тоест следва да се намери баланс между га­рантирането на свободата на всички, тоест старостилната общност да се регистрира, и гарантирането на несъвпадение на имената и невкарването в заблуда по отношение на същността на съответната организация с оглед на конституционната норма. И тук пак това е въпросът за експертизата – каноническа, богословска, юридическа.

Атанас Славов: На първо място, тезата за идентичност между имената на Българската православна църква и старостилците е била разглеждана от съ­дилищата и Съдът в Страсбург в своето решение приема, че такава иден­тичност няма. Тоест, че понятието „старостилна“ в наименованието на религиозната общност е достатъчно, за да оразличи Българската православ­на църква – Българска патриаршия от Старостилната църква. Ние сме задъл­жени и обвързани от това решение и трябва да го изпълним.

Александър Смочевски: Бих искал да ви попитам в тази връзка, в диспозитива на решението на Европейския съд по правата на човека, доколкото си спом­ням, поправете ме, ако греша, няма изрично задължение за регистрация… Има ли такова?

Атанас Славов: Да, ние сме задължени да уважим свободата на вероизповеда­ние на Старостилната църква и да я регистрираме. Затова и ВКС – дори бих казал с известно закъснение, защото са минали три години от решението в Страсбург, но това решение на Страсбургския съд е под особен надзор, то е в рамките на така наречения засилен мониторинг на държавата от Съвета на Европа, от Комитета на министрите за изпълнение на това решение. То се следи постоянно докъде сме стигнали. Но още един момент държа да отбележа. През всички тези години, когато се е повдигал въпросът в поре­дица от решения на Съда в Страсбург за особения статут, който има ex lege Православната ни църква, отговорът на нашата държава, тоест нашата защитна позиция, е бил, от една страна, че този статут не дава особена привилегия на Църквата, въпреки че реално дава (например достъп до пуб­лично финансиране, присъствие в различни контексти), но тезата е, че не дава особени привилегии на Българската патриаршия, и второ, че законът всъщност не забранява други общности да се регистрират като православ­ни. Това е защитната теза на самата наша държава. Ние сме казвали – има ги, нека съдилищата да решат този казус, понеже те не са си представили не­обходимите документи, не са си провели правилно учредителното събрание и по ред други административни причини ние не ги регистрираме. Но че за­конът не забранява да има някаква такава алтернативна православна общ­ност за регистриране. Това е било тезата на държавата. Сега това, което се случи в резултат на политическия процес, е, че самата държава се ангажира като законодателна инициатива да каже „не“. Просто не може да има никак­ва алтернативна православна общност, която да използва думата „правос­лавна църква“ и „българска“ с някакви добавки. В България това е много силна вече теза, която директно влиза в колизия както с досегашната ни позиция като държава, която винаги сме защитавали, така и с юриспруденцията на Съда в Страсбург. За мен няма спор, пак казвам, относно каноничния харак­тер, няма спор относно законовия статут. Правилно д-р Смочевски посочи, че в различни европейски държави има църкви, които са обявени за държавни църкви, за официални църкви, за преобладаващи, господстващи. Така че има различни модели в Европа и това е нашият аргумент ние да запазим модела, който вече сме установили с регистрацията ex lege, но не можем да хипер­трофираме този модел, като забраним регистрацията на каквато и да е общ­ност, която се нарича православна и се самообявява за църква. Това не е рабо­та на секуларния съд да го решава. И тук е големият въпрос, само го поставям като тема, без да го развивам. Законодателството, както е предложено от трите политически формации, ако бъде прието, директно ще наруши неза­висимостта на българския съд, което влиза в противоречие, разбира се, и с Конституцията, и с европейската конвенция, и ще наложи на българския съд да прави преценка, за която нито е готов, нито има компетентност да пра­ви – защото става дума за канонична, еклисиологична преценка, а и не мисля, че той трябва да прави такава преценка.

Александър Смочевски: В богословски план – ще цитирам нещо от така на­речения старостилен Триадицки митрополит Фотий: „Не бива да забравя­ме, че духовната автентичност на Преданието, на учението, на обичаите в Църквата е източник на каноничността и официалността, а не канонич­ността и не официалността сами по себе си са източник на тази духовна автентичност“. В заключение на това, което казах и досега, смятам, че не можем и не бива да си позволяваме в чисто богословски план да разделяме каноничността от автентичността на Преданието, институция – от ха­ризма, така, както се опитват да правят старостилците в България. Така, както тези, които са извън Българската православна църква – Българска пат­риаршия, така и тези, които са вътре в нея. Това е част от собствено богос­ловския проблем на въпроса, който бих искал да поставя на вашето внимание и който заслужава по-нататъшен анализ.

Калин Янакиев: Вижте, напълно съм съгласен, че ние, членовете на Българската православна църква, трябва да продължим със средствата на богословие­то и със средствата на словото да оказваме отпор на старостилските тези и възгледи. Това трябва да бъде извършено обаче със средствата на богосло­вието, а не със средствата на държавния закон. Да, възможно е да си предста­вим, че някой може да се подведе от прилагателното „православна“, което присъства в наименованието на старостилците – „Българска православна старостилна църква“. За да се избегне това подвеждане обаче, работата трябва да свършат свещеноначалието на Българската православна църква и богословите. Но не и държавата, която – за да не се извършело подобно под­веждане, следва да забрани регистрацията на тази религиозна общност. Още повече че подвеждащото тук не е кой знае колко голямо. В края на краищата, старостилците именуват своята общност Българска православна старос­тилна църква, което ясно я отличава от Българската православна църква – Българска патриаршия. Пак казвам, подвеждането трябва да бъде избегнато със средствата на богословието, със средствата на полемиката, а не със средствата на държавната забрана. Разбира се, че Българската православна църква – Българска патриаршия е каноничната, тя е част от Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква, но това не може да служи за основание регис­трацията на религиозни общности да бъде забранявана.

Златина Каравълчева: Тази ситуация относно употребата на определение­то „православна църква“ ми напомня силно за една друга – с интервал от ня­колко години. Става дума за един спор, който се проведе на Събора в Крит през 2016 г. относно употребата на думата „църква“. Това своеобразно дежавю показва, че има нещо в мисленето на православните християни, което ги пра­ви податливи, склонни със страст да влязат в подобен спор. Припомням, че тогава на Крит имаше голяма опозиция, не толкова сред самите участници в Събора, а по отношение на резонанса, който се получи в широкия православен свят – че никой друг освен православните християни, които са към едната вселенска канонична Църква, не може да използва наименованието „църква“. Но тогава движението беше еднопосочно – в смисъл, че ние, православните, не бива да използваме по отношение на другите християнски деноминации думата „църква“. Ако го направим, значи, че изневеряваме на собствената си религиозна съвест. Поради своя чисто църковен характер съборът нямаше компетенцията и механизмите да изиска това от самите инославни христи­янски изповедания.

Тъй като съм византинист, нека си представим, че на Събора в Крит имаше император – повече от убедена съм, че участниците биха се възползвали от подкрепата, която императорът би дал на това преобладаващо, толкова мощно движение. И така проблемът на религиозната съвест на православ­ните би се „решил“ в цялата империя, като се забрани всички други христи­янски изповедания да именуват себе си църкви. Разбира се, с „доброто наме­рение“ да няма объркване, съблазън за тези, които не знаят. Ако погледнем историята на Византия, ще видим, че държавата, дори православният им­ператор, не може да решава проблемите на религиозната съвест със сред­ствата на „мир сей“. Тези процеси – духовни, богословски, социални, които са довели до тази реалност, в случая – да има много църкви, общности, които да се самоименуват църкви, не се решават с декрет на държавната власт. И това напрежение винаги излиза, то не може да се скрие, да се потуши със за­кон. Защото тези процеси си текат като подводни реки и следват свой собс­твен ход и обикновено избиват разрушително за империята. Тогава – говоря за Византия, а днес за всички, които имат незрял сантимент към „симфония­та на властите“ по византийски модел.

Къде е коренът на това объркване? Защо православният християнин е скло­нен с лекота да избира решението държавната власт с нейните присъщи средства (закон, забрана, съдебно преследване и т.н.) да налага на всички свои граждани нещо, което е осъзната духовна истина само за един правос­лавен християнин? Като православен християнин ти наистина вярваш, че Църквата е една, а от друга страна, стои битието ти на гражданин. И ние преживяваме това като шизофрения, като компромис със съвестта си, а не би трябвало да бъде така. Имаме порив да избягаме от тази шизофрения (кое­то е нормално, никой не понася лудостта и раздвоението), като накараме държавата да приеме нашия мироглед и респективно го наложи законово над всички други. Това според мен е инстинктивната първа, но погрешна реак­ция, която не носи полза за мисията, за свидетелството на Църквата в об­ществото. Да не забравяме за третото изкушение на Христос в пустинята, което Той с гняв отхвърли: да разпространи учението Си между всички хора на земята със светска власт.

А кое прави съчетаването на двете тези – че Православната църква е една и че други именуват себе си православни християни и дори църкви – безкон­фликтно у един човек, който е православен християнин, канонично осъзнат, вярно чедо на Православната църква? Ами това е едно специфично разбира­не за природата на Църквата и на християнското послание, в което липсва насилието и принудата. За мен това е евангелското мислене. Според мен в нашата Църква има дефицит на това разбиране. Вместо това има силен на­силнически дискурс (да принудиш другия към добродетел), който в днешната ни дискусия не е време да анализираме, но той е в основата на много пробле­ми, включително и този, който обсъждаме днес.

И още нещо, което ми се струва важно и то е във връзка с личността на нашия нов патриарх. В нашата Църква, в епископата, има една наложена матрица за това какво представлява разколът. Тази матрица е създадена въз основа на опита с разкола в БПЦ от 90-те години. Утвърди се моделът, че разколът се създава с участието на държавата и може да се разреши или предотврати единствено и пак само с участието на държавата. Така че епископатът, в това число и патриархът, искрено вярват, че и разколът на Старостилната църква няма как да не прилича на онзи, който е бил тогава, и трябва да се тър­си намесата на държавата. Струва ми се, че тази гледна точка се пренася и към украинския разкол, който се обяснява с клишето „държавната власт съз­дава разкол, а Църквата пази своята каноничност“. В медицината лечение е възможно само ако има правилна диагноза. И в живота е така. При сгрешена диагноза болестта се влошава…

Така че това е една погрешна диагноза на проблема с Българската старос­тилна църква. Защото онзи разкол имаше изричната претенция да дублира идентичността на Църквата като институцията на Българската патриар­шия. Тогава разколниците, излезли от средите на същата институция, иска­ха съответните сгради, документи, ставаше въпрос буквално за дублиране на името пред държавните институции. Онези разколници претендираха да представляват институцията на БПЦ пред държавата и в обществото. А старостилците имат друга цел, ясно държат да се отграничават от инсти­туционалната Българска патриаршия и това е тяхната идентичност. А ко­гато един проблем не се диагностира правилно, съответно и решенията му се търсят в погрешна посока и той се задълбочава. Затова според мен в момен­та Българската църква не дефинира правилно проблема със старостилците.

Момчил Методиев: Може би само две кратки исторически вметки от мен. Едната е свързана с това, което беше казано за разкола. Четейки документите от този период и специално документите на Държавна сигурност, за мен няма никакво съмнение, че хората, които в крайна сметка оглавяват разко­ла през 90-те години, са същите, които в предходния период са най-близки до комунистическата държава и по-конкретно до Държавна сигурност, с чиято подкрепа се опитват да подкопават авторитета на патриарх Максим още през 70-те и 80-те години на миналия век. За мен това е неоспоримо, тоест не е демократичната държава тази, която създава разкола. И втората ремар­ка, която също ми се струва важна и се отнася към едно по-ранно изказване на д-р Смочевски. Има един момент от историята на Българската православ­на църква, когато тя не се поддава на идеята да използва държавата и съ­ответно да приеме насилието спрямо хора, които имат друго изповедание и религия. И за мен това е нещо специфично, тъй като в момента се занимавам с документи от междувоенния период. Виждаме как Църквата, която по това време се ползва с държавна закрила, финансиране и всичко останало, още от самото начало се противопоставя на проектите, а след това и практиката за приемане и следване на антисемитско законодателство.

Калин Янакиев: Вижте, ако трябва да си представя каква според мен би трябвало да е реакцията на Българската православна църква – Българска патриаршия по отношение на решението на Върховния касационен съд за ре­гистрацията на старостилците, ще кажа така: напълно бих приел Светият синод да излезе с изявление, с което да заяви: „За нас, за Българската правос­лавна църква – Българска патриаршия, Българската православна старос­тилна църква представлява разколна група“. Напълно бих приел той да каже: „Призоваваме православните християни, членове на Българската православ­на църква, да не влизат в общение с Българската православна старостилна църква“. Това бих напълно приел. Бих приел също така да се разясни открове­но на вярващите, че в наименованието „Българска православна старостилна църква“ се съдържа възможност за подвеждане, защото, макар и определяща се като православна, тя не е част от Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква. Онова, което не приемам, е, освен тези неща, тя да притичва към държавните институции и да иска тази групировка да не бъде регистрирана именно защото е неканонична и т.н. Това вече е в повече.

И тук, макар че съм съгласен с онова, което Златина Каравълчева каза – то­ест, че днешната ситуация инстинктивно следва казуса с големия разкол отпреди години, тук нещата са по-различни. Целият шум бе започнат от политически сили с ясно изразена геополитическа ориентация и на този шум патриарх Даниил реагира по един незрял начин, като притича да се присъеди­ни към това, което започнаха всъщност въпросните политически сили. След „Възраждане“, повтарям, веднага се добави БСП, а след тях ГЕРБ чисто ко­нюнктурно, разбира се. И ето, след това излезе становището на Светия си­нод и синодални членове тръгнаха по институциите. Тази линия потвържда­ва моята хипотеза, а както виждам – и на Атанас Славов, че тук има руска намеса. Политици от типа на „Възраждане“, БСП и т.н. имат користен инте­рес да превърнат Българската православна църква – Българска патриаршия в казионна църква, да осъществят тази тясна „симфония“ между държавата и Църквата, каквато в момента съществува в Русия, използвайки този дребен казус. От другата страна, Светият синод и патриарх Даниил се подведоха от тази политическа линия и тръгнаха по инстинкта пак на предишния раз­кол – държавата трябва да го разреши.

А не се ли създава с тази „шумотевица“, ще кажа накрая – изкушение някои нео­питни млади хора, които имат религиозни търсения, но не са още въцъркове­ни, да тръгнат тъкмо сега към старостилната общност? Защото как се си­туира тя в този скандал? Ами това е „опозиционната църква“, която гонят, която определени политически сили, които за част от българското общест­во са непоносими, не искат да регистрират. И на тези хора ще им трябва дъл­го време, за да се ориентират в каква собствено по психологията си секта са попаднали. За същите тези хора, от своя страна, Българската православна църква – Българска патриаршия затвърждава имиджа си на казионна църква. Щом именно тези политически сили я пазят, ще си кажат те – по този начин с някакви ad hoc законови добавки, с които трябва да се гарантира монополът ѝ, следователно тя наистина е казионна. Това не е ли опасност? Според мен е много голяма опасност.

Златина Каравълчева: Българският патриарх Даниил искрено вярва, че най-важната задача на патриаршеското служение е да пази единството. Единство наистина няма – няма го в Църквата, между епархиите и синодал­ните членове, няма го в обществото, израз на тази липса е и старостилни­ят разкол. Но постигането на единство предполага първо ясно осъзнаване на причините, поради които го няма. Не „силната ръка“ на държавата в ли­цето на нейните институции ще допринесе за църковното единство. Още по-малко заиграването с политически партии, на чиято подкрепа се разчита за решаване на църковни проблеми и утвърждаване на Църквата сред хората. Не и дисциплината на „каноните“ е противоотровата на църковния разпад, който на практика преживяваме. Както, просветен от Духа, казва един све­тец, обратното на безредието в Църквата не е редът, а мирът.

Днес политически партии, изповядващи путинизма и идеологията, която го вдъхновява, издигат като своя реклама „твърдата ръка“, която ще сло­жи ред в хаоса и ще донесе единство. С твърдостта на закона и неговото прилагане обаче държавата може да пресече престъпления, но не може да разрешава проблеми от духовен порядък, какъвто е грехът, верността или отпадането от истината. И не бива да ѝ се вменяват такива функции, още повече от Църквата. Ако вярваш, че грехът се бори с твърда ръка – било то на държавата, лидера или друг, то до прегръщането на новата тоталитар­на идеология на путинизма остава по-малко от крачка.

Но по случая със старостилците – видно е това, с което започнах – за този policy window. Кое позволи аргументите на „Възраждане“ и на другите партии да резонират така, че да получат обществена подкрепа, включително сред хора, които не се вълнуват много от църковния живот? Има една нота, на която всички са засвирили, така да се каже. В обществото е силна нагласата, че сме обградени от врагове, нашата идентичност е заплашена и трябва да влезем в кръгова отбрана. Подобни послания намират благоприятна общест­вена почва и населението, което не се интересува от вяра и Църква, веднага се заслушва, щом чуе вълшебните думи, че „идентичността му е застрашена от външни сили“. Проблемът е, че това е и основен тон в Българската църква – и този тон е фалшив.

Това, което показва, че проблемът със старостилците няма да се реши със законови и на практика репресивни спрямо тях мерки от страна на държава­та, е, че и те преживяват себе си преди всичко като „гонени“. Това е част от тяхната идентичност, което привлича определени религиозни хора към тях. Това е сърцевината на тяхната идентичност – да бъдат гонени от „официо­за“. Сега, като ги гонят още повече, всички техни адепти веднага ще влязат в една позната за православните християни роля – на изповедници на вярата, на православието…

Живеем в общество, в което всички се чувстват нападнати. Това е болест­на параноя. А за безскрупулни политици това е най-благодатната почва за манипулация – със страховете на хората. Евангелската ваксина сякаш не ни действа и православните сме беззащитни срещу вирусите на политическа­та демагогия.

Атанас Славов: Считам, че целият казус около старостилната общност раз­кри два риска. На първо място, това, което и професор Янакиев спомена – ав­торитарният рефлекс както от страна на политическия спектър, така, за съжаление, и на част от ръководството на Българската православна църква. Авторитарният рефлекс, че със силата на държавната власт ще осигуриш единство, каноничност и общо приемане. Този авторитарен рефлекс има своите основи в една погрешна, изкривено приемана концепция за симфония, това ни връща към едни отминали времена на така наречения съюз между трона и олтара, в случая – между парламентарната трибуна и олтара.

И другият проблем, който разкри този казус, е, че все повече българската пуб­личност, включително парламентарната ни публичност, започва да страда от фашизоидни рефлекси. Всеки опит просто да бъде поставен въпрос за тези толкова важни отношения и проблеми фактически е заглушаван. В бъл­гарския парламент не може да се води спокоен, рационален дебат с аргумен­ти. Това е много сериозен проблем за нашата публичност. Не е първият, но е много релефен и много чувствителен.

Момчил Методиев: Много ви благодаря за този разговор!