Проф. Томас Уайт, О.Р.[1] (р. 1971) е магистър и доктор по бо­гословие на Оксфордския университет. Отец проф. Уайт е ректор на Папския университет „Св. Тома от Аквино“ (Ан­геликум) в Рим, където преподава догматическо богословие, както и председател на Католическата академия по богосло­вие. Той е автор на книгите Мъдростта пред лицето на мо­дерността; Въплътеният Бог; Принципи на католическото бо­гословие (том III) и др.

Този октомври отец проф. Уайт бе на посещение в България, за да изнесе две публич­ни лекции - в Софийския университет на тема „Как може да се каже, че Бог е станал човек? Йоан Дамаскин и Тома от Аквино за семантиката на Въплъщението“ и публи­куваната тук, представена пред вярващите от столичната католическа енория „Св. Йосиф“.

 

Настоящият текст има за цел накратко да представи с какво томизмът е актуален в съвременността. По какъв начин принципите на св. Тома и него­вата интелектуална традиция могат да подпомогнат Църквата в нейната мисия за нова евангелизация на съвременната култура? С оглед на тази цел ще се спра на три основни въпроса: за познанието на Бога, за хармонията между християнството и съвременната наука и за възстановяването на общност­ния морал. Очевидно тук си поставям ограничената цел да представя инте­лектуални впечатления, а не задълбочени аргументи, но все пак се надявам изложението ми да отговори на въпроса за актуалността на учението на св. Тома в настоящето.

Познанието за Бога

Както знаем, съвременната култура в Европа и Северна Америка е изправена пред сериозното предизвикателство да направи разбираема за хората сама­та идея за Бог. Причините за това са много. Повечето от тях са свързани със скептичните философски школи на Просвещението, които развиват възра­жения срещу рационалното, философско познание на Бога, други са свързани с по-съвременните „майстори на подозрението“ – Маркс, Ницше, Фройд, които представят идеята за Бог като илюзорна проекция на човешката личност върху действителността, която няма основание в нашия опит от заобика­лящия ни свят.

В това отношение св. Тома представлява интерес, защото предлага два пътя към познанието на Бога. Единият е външен, а другият – вътрешен. Външният е добре познат от известните Пет пътя от Сума на теологията и се основава на метафизичните аргументи за структурата на действител­ността. Основната идея е, че всички реалии, които наблюдаваме около нас, включително самите ние, са реалии, които са причинени. Следователно, за да бъдат обяснени, те се нуждаят от позоваване на нещо извън тях, различно от тях, което не е причинена реалност. Съществуват различни редове на причинност, към които можем да се обърнем. Материалните, променливите неща са взаимозависими, но зависят и от нещо друго, което не е материално. Съществува нещо трансцендентно, което не подлежи на промяна по физичес­ки начин. Светът, който познаваме чрез своя опит, е изпълнен с реалии, чието съществуване е причинено, самите те не са причина за своето съществуване. Следователно трябва да има нещо, чието съществуване не е причинено и кое­то е източник за съществуването на всичко останало. По същия начин всички реалии, които наблюдаваме, могат да бъдат или да не бъдат: те са случайни. Трябва да съществува нещо, което не е условно и което просто е. Светът, какъвто го познаваме, съдържа в себе си степени на съвършенство, благород­ство, красота, качество. Съществува някаква обща мяра за степените на съ­вършенство, която се отнася за всички неща, и творец на тази мярка не сме нито ние, нито пък нещата в нашия свят. Следователно авторът на степе­ните на съвършенството трябва да не е от този свят. И накрая, светът, в който живеем, се характеризира с ред и интелигибилност още преди да сме го изследвали и тази негова интелигибилност е основата или основанието, за да можем да изучаваме вселената, благодарение на което можем да постигнем научен напредък. Следователно трябва да има някаква трансцендентна и ра­зумна причина за интелигибилността, която откриваме в нещата.

По тези аргументи може да се дебатира дълго, лично аз съм на мнение, че те доказват своята валидност при внимателно изследване и полемично раз­глеждане. Във всички случаи обаче е видно, че св. Тома чрез своя „външен път“ ни води към размисъл за тайнството на трансцендентното. Светът около нас не просто съществува по един съвършен и стабилен начин. В него могат да бъдат различени ключови знаци за това, че той произхожда от нещо. В съ­щото време тази тайна „зад“ света, която ни поражда, до голяма степен ос­тава непозната за нас. За св. Тома Бог е трансцендентна тайна, скрита зад завесата на света. Защо тогава трябва да се интересуваме от Бога?

И тук става ясно защо вътрешният път също е от голямо значение. Св. Тома посочва, че човешкото същество е мотивирано вътрешно от две основни склонности. Всяка една от тях се отнася за една от духовните способности: интелекта и волята. Интелектът е по природа движен от склонността към истината. Човешката личност естествено търси истината и по своето естество не обича да бъде заблуждавана. Никой не желае да бъде лъган. Още по-важно е, че човешкото същество по природа желае да познава причините за нещата и търси обяснения. Когато открием последицата от дадена при­чина, естествено желаем да узнаем и причината за това следствие. Така че, когато при изследването на историята, науката и философията достигаме до откриването на тайната на света около нас, по естествен начин искаме да узнаем и крайната причина за всички неща и да я опознаем не само чрез ней­ните последствия, но и в самата нея. А това означава, че ние сме движени от естественото желание да видим Бога. И на второ място, ние притежаваме ес­тествената склонност на волята да търсим щастието и да избягваме всич­ко, което ще ни отведе до нещастие. Човешките същества търсят щастие­то в различни неща, много от които несъвършени, илюзорни или греховни, но желанието за щастие е неугасимо. Човешките същества се стремят към щас­тието дори когато изпаднат под въздействието на най-лошите видове иде­ологии или заблуди. Следователно отговорът на въпроса за истинския смисъл на живота е дълбоко свързан с отговора на въпроса за истинското щастие. На какво трябва да се надяваме и какво е правилно да желаем?

Тези две „вътрешни наклонности“, вписани в душата на човека, са желанието за истина и желанието за щастие. Св. Тома настоява, че те ни водят напред, а в крайна сметка – и към естественото желание да видим Бог и към естест­веното желание да притежаваме съвършеното благо, което е самият Бог.

Този вътрешен път ни извежда към разрешаването на проблема за мотива­цията. Защо търсим Бог? За да открием истината и да намерим истинското щастие.

Ала когато обмислим този вътрешен път във връзка с външния път на до­казателствата за съществуването на Бога, пред нас се открива проблем. Естественото знание за Бога, което получаваме от този свят, е дълбоко несъвършено. То е само косвено. Св. Тома отбелязва, че ние знаем повече как­во Бог не е, отколкото какво Бог е. Много е важно модерните хора да успеят да разберат тъкмо това, защото именно в отговор на този въпрос св. Тома очертава необходимостта или поне важността на божественото открове­ние. Необходимо е Бог да ни открови своя собствен живот, за да можем да познаем Бога такъв, какъвто Той е. И наистина логично е Бог да стане човек, за да ни открие в нашата човешка природа това, което Бог е в Своята бо­жествена природа. Бог е тайна на троичното общение: на вечната Истина във Verbum или Logos и на вечната Любов в лицето на Светия Дух. Verbum- ът се въплъщава, за да можем да познаем Бог Отец в Неговата Премъдрост и Неговата Любов, в Сина и в Духа. Тази тайна не може да бъде доказана или предвидена от философията, но тя се позовава на нашето естествено жела­ние да познаем Бога и на нашето естествено желание да открием щастието посредством близостта до най-висшето благо, самия Бог.

За съвременния човек всичко това може да изглежда като голямо предизви­кателство и като голяма тайна. Но то не е безсмислено. То е насочено към хората от съвременния свят на консуматорство, на преследване на празни удоволствия и пари, като им казва, че те притежават по-високо достойнс­тво, което трябва да преоткрият. Че са призвани да бъдат приятели с Бог.

Съвременната наука и християнството

Вторият въпрос е свързан с отношенията между съвременната наука и хрис­тиянството. Днес много хора от културите в Северна Америка и Европа се определят като атеисти или агностици и вече не практикуват християн­ството. Една от основните причини, която те най-често посочват за това, е, че учението на християнството е несъвместимо с откритията на съв­ременната наука. Тази идея произтича от атеистични философи на Новото време като Огюст Конт, за да бъде отново популяризирана днес. Можем да допуснем, че тяхната базисна логика е следната: вярата в съвременната кос­мология на Големия взрив и еволюционната теория ни откриват история, която не е религиозна. Книга Битие ни представя разказ за произхода на све­та, несъвместим със съвременните физика, биология и генетика, и особено с неодарвинизма. Може да бъдеш или човек на религията, или човек на науката, но не и на двете.

Тук няма да се впускам в задълбочено разглеждане на Книга Битие. Все пак ще кажа първо, че Книга Битие може да бъде четена поне по три начина. Съществува фундаменталисткият прочит, който пренебрегва всички сим­волични аспекти, които правят разказа за сътворението толкова дълбок. Има и съвременен либерален прочит, който пренебрегва дълбоките мета­физични идеи и техните исторически последици. Ала има и католически прочит, който осмисля както символичните, така и метафизичните идеи в текста и съзнава, че от тези идеи произтичат някои исторически пос­ледици. Например символиката на сътворението на човека на шестия ден предполага, че човекът е върхът на видимото творение. Сътворението на човека чрез вдъхването на духовен живот в него подсказва, че човешкото съ­щество притежава духовна душа и още в началото е било дарено с благодат и близост с Бога. Подобни идеи са съвместими с ученията на съвременните науки, без обаче те да могат да бъдат изведени от науките. Те се допълват взаимно, но и се различават.

И св. Тома може да бъде много полезен по този въпрос. Бих искал да се спра само на две негови идеи. Първата е неговата идея за творението. Както е известно, св. Тома настоява, че Бог твори, като съобщава на всяка реалност във всеки миг пълнотата на съществуването, или esse, actus essendi. Всяка реалност получава своето съществуване от Бога и е зависима от Бог за сво­ето съществуване. В същото време, тъкмо защото всички тези реалнос­ти съществуват и имат собствени природи (essentiae), които произтичат от Бог, те също се превръщат в автентични причини за някакво действие. Накратко, Бог е „първопричината на цялата действителност“ във всички времена и места, а сътворените същности в света, чието съществуване е породено от Него, на свой ред са автентични „вторични причини“ за съ­ществуване. Това означава, че цялата история на съвременната космология и еволюцията на живите същества лесно могат да бъдат приети от един католик въз основа на вярата в Сътворението. Бог е източник на съществу­ването на вселената, а на свой ред вселената има собствена вътрешна ис­тория на своето развитие, характерна за вътрешноприсъщата история на сътворените причини. Няма противопоставяне между сътворените причи­ни и Твореца. Всъщност е точно обратното. Тъкмо защото Бог поддържа съ­ществуването на космоса, той може да има своя вътрешна история, обект на изучаване на съвременните науки.

На второ място, св. Тома говори за човешката душа като за нещо различно от останалите животни. Човешките същества се отличават от другите животни, защото са способни на нематериални дейности като мисленето и желанието. Нашето мислене става възможно посредством използването на универсални понятия, а нашите свободни решения се осъществяват чрез свободен избор, който не е продиктуван от животински влечения. Той под­робно аргументира, че тези дейности на разума и любовта предполагат, че у нас съществуват принцип и причина: и това е душата, която е нематери­ална и нетленна. Това предполага, че е логично да се вярва, че историята на човека се вписва в по-голямата история на сътворението, на космичното развитие от Големия взрив до днес, както и в разбирането за еволюцията на живите същества. И в същото време историята на човешкото същество е нещо ново, напълно оригинално, защото човешкото същество притежава и духовен принцип, духовната душа, която е сътворена непосредствено от Бог във всяко човешко същество и която не е просто наследена от двамата биологични родители. Получаваме своето живо и животинско тяло от роди­телите си, но духовната си душа ‒ пряко и непосредствено от Бога Творец.

Това означава, че историята на човешкия род е уникална. Тя не може да бъде обяснена само с помощта на биологични причини и физически сили. В също­то време всички постижения на съвременните науки могат и трябва да бъ­дат уважавани. Истината за съвременните научни открития и истината за човешката душа, както и духовната история на човека се вписват в една по-голяма история на Творението. В тази по-голяма история Бог дава битие на всички неща, като съществува йерархичен ред на развитие. Човешката личност се явява най-накрая като единство на душа и тяло, като духовно животно, което е способно да бъде приятел с Бога. Св. Тома ни помага да раз­берем как Книга Битие ни позволява да опознаем по-дълбокото символично и метафизично значение на нашата история като човешки същества, създа­дени по образ Божий.

 

Щастие и общностен морал

Третият въпрос се отнася за щастието и общностния морал. Един от ос­новните проблеми на нашето време е, че моралните въпроси предизвикват не просто спорове. Съществува и по-дълбокият проблем как изобщо да бъде мислена етиката. Съществува ли въобще обща рамка на разбиране, която да ни позволи да си сътрудничим интелектуално с останалите по етични въпроси? Днес в Северна Америка и Европа съществуват три основни и про­тиворечащи си версии за етиката. Първата произлиза от Имануел Кант и заляга в основата на съвременния либерализъм. Това е етиката на закона и дълга. Според този възглед хората са свободни деятели, които трябва да се придържат към моралния закон, за да ограничат индивидуалния си егоизъм и да живеят заедно във взаимно уважение. Ето основните въпроси, които стоят пред тях: Какво не трябва да правим на другите? Какво е допустимо? Какво трябва да правим за другите? Как да създадем гражданско общество на свободата, на позволеното и на самоограничението?

Втората версия произлиза от Дейвид Хюм и е утилитарна. Според него мо­ралът е обвързан с болката и удоволствието. Как можем да сведем до мини­мум човешкото страдание и да увеличим човешкото благополучие и разцвет? Кои етични норми ни помагат да израстваме в колективното социално бла­гополучие? Как бихме могли чрез образованието, медицината и науката да се преборим с болестите, невежеството, бедността? Тези въпроси търсят отговори за това, което е полезно за най-доброто развитие на разумното животно, но те не се отнасят до най-добрите човешки качества или до сми­съла на човешкото съществуване, поне не по своето същество.

Св. Тома и Аристотел не поддържат нито етика на дълга, нито на ползата, макар да намират и двете понятия за важни. Вместо това те насърчават етиката на щастието. Човешките същества се стремят да бъдат щаст­ливи и постигат това чрез колективен социален живот. Как близостта и съвместното търсене на истината, изкуството, труда, семейния живот и религията могат да направят човека щастлив? От какъв граждански закон се нуждаем, за да могат хората да бъдат съпричастни на общото благо, което ги извежда до колективно и индивидуално щастие? Кои дейности правят хо­рата по-благородни, добри и духовно красиви и кой вид дейности правят хо­рата по-малко благородни и по-малко духовно красиви? Отговорът се корени в нашата природа. Естествените ни склонности и естественият ни стре­меж да правим онова, което е добро и красиво, стоят в основата на позитив­ните закони, които можем да приложим в образованието. Можем и трябва да забраним със закон действия, които сериозно увреждат общественото благо, като отдалечават хората от истинското и дълбоко щастие, както и от човешкото благородство, доброта и красота. Разбирането на св. Тома отрежда важна роля и на милостта. Социалната справедливост се стреми да съхрани реда на доброто и човешкото благородство, ала човешките същес­тва грешат и се провалят. Милостта е важна част от живота, защото тя позволява на хората да постигнат личното изкупление и възстановяването: и така да открият отново пътя към благородството и доброто. Човек ни­кога не е загубен, поне докато живее на този свят. Винаги трябва да бъдем справедливи, но също така винаги трябва да съизмерваме справедливостта с мярката на милостта и любовта към хората в тяхното достойнство.

Моралната визия на св. Тома се основава на нещо дълбоко човешко: търсене­то на щастие. Това търсене е както индивидуално, така и колективно. Днес, когато говорим за морал, било то в Църквата или извън нея, хората бързо се отегчават и губят търпение. Когато обаче заговорим за щастие, хората проявяват интерес. Щастието е нещо трудно, а не лесно, то е нещо духовно, а не просто животинско, щастието е също така възможно, а не невъзможно. С подкрепата на св. Тома днес Църквата може да се превърне в истинско учи­лище за щастие за всички, които го търсят и се нуждаят от него.

В крайна сметка за св. Тома щастието се открива в любовта към истина­та, в приятелството между хората, но най-вече в съзерцанието на Бога. От съществено значение е животът на Църквата в обществото. Църквата пази жива практиката на преклонение и съзерцание на Бога. В този смисъл Църквата съхранява или опазва жива практиката на човешкото щастие, което се постига чрез близостта с Бога. В този живот това е възможно чрез вярата, надеждата и любовта, а в бъдещия живот ‒ чрез боговиждането и съвършеното общение с Бог в единството, чрез благодатта.

Заключение

Чрез тези три пътя, които описахме, св. Тома ни помага днес да насърчим ал­тернативно разбиране за бъдещето на нашата култура в Европа и Северна Америка. Как можем да познаем трансцендентната тайна на Бога? Как бихме могли да изразим единството на знанието, което произтича от богословие­то, философията и съвременната наука, за да успеем да разберем себе си като разумни животни? Как можем да открием щастието и да развием истинска култура на духовен морал и съзерцание?

Във всички тези наши стремежи св. Тома може да ни бъде от полза чрез създа­дената от него интелектуална традиция, както и чрез Ордена, който я под­държа, Ордена на проповедниците. Да се помолим свети Тома да се застъпва за нас и да се молим един за друг, за да може Бог да благослови всички нас в това начинание.

 

 

Превод от английски: Момчил Методиев