Ставрофорен иконом проф. Константин Галериу (1918–2003) e един от най-обичаните православни румънски духовници. Служи като свещеник в църквата „Св. Силвестър“ в Букурещ в продължение на 30 години, а успоредно с енорийското си служение, от 1990 г. до края на земния си път заема и длъжността викарий на Архиепископията на Букурещ. Дългогодишен преподавател в Богословския факултет на Букурещкия университет, оставил богато богословско наследство както чрез своите трудове, така и чрез влиянието си върху едни от най-изтъкнатите съвременни румънски богослови, които са били негови ученици. В началото на 50-те години на миналия век няколко пъти е изпращан в затвора от службите на тоталитарната власт заради мисионерската си дейност, включително и в трудовия лагер „Валеа Неагра“ за няколко месеца през 1953 г.

Публикуваната тук празнична проповед[1] е произнесена от отец проф. Константин Галериу на 15 август 1998 г.

 

Началото на църковната нова година започва на 1 септември, а първият празник от нея е Рождество Богородично. Ето че сега, през август, годината завършва с празника на Богородичното успение. Думата „успение“ има особено значение и се отнася за всички, които „заспиват“ в Господа, за всички, които не умират. Разбираме смъртта като разплата за греха. Нямаше да има смърт в човешката природа, ако го нямаше греха. Всичко щеше да бъде в състояние на жертва и възкресение.

В днешното Евангелие четем (Лук. 10:38-42): „И както вървяха. Той влезе в едно село; една жена, на име Марта, Го прие у дома си. Тя имаше сестра, на име Мария, която седна при нозете на Иисуса и слушаше речта Му. А Марта се улиса в голяма шетня и, като пристъпи, рече: Господи, небрежиш ли, дето сестра ми ме остави сама да шетам? Кажи ѝ, прочее, да ми помогне. Иисус ѝ отговори и рече: Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща, а пък едно е

само потребно. И Мария избра добрата част, която няма да ѝ се отнеме“.

Кое няма да ѝ се отнеме? Което не може да бъде унищожено. Което е божествено. Защото има два свята: на Бога, на вечността, която не може да бъде заличена, и нашият свят, творението, което е ограничено във времето и идва от нищото. Така ни казва Писанието – от нищото Бог сътвори света и бидейки Негово творение, то се държи на ръцете Му. И доколкото Той ме

държи, аз съществувам и присъствам в Божията вечност.

Затова и нека видим какъв тип слова слуша Мария. Как в Светото писание са определени думите на Спасителя? „Думите, що ви говоря, са дух и живот.“[2] Някои от Христовите ученици, чувайки от Него: „… който Мене яде, ще живее чрез Мене. Този е хлябът, слязъл от небето. Не както бащите ви ядоха маната и умряха: който яде тоя хляб, ще живее вовеки“, си казали : „тежки са тия думи! кой може да ги слуша?“. Не ги разбрали и се оттеглили. А какво казал апостол Петър след това, след като Христос попитал останалите ученици: „Да не искате и вие да си отидете?“. Свети Петър Му казал: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот…“. И пак Господ ни казва: „… не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста“. Мария слуша Неговото слово, което носи силата на вечния живот. Така тя получава своя дял, своето участие във вечния живот. Затова и Спасителят ѝ казва, че е избрала „добрата част, която няма да ѝ се отнеме“. Това е тайната на вечния живот. Участието в нетварното, а не в тварното, което се променя и прехожда…

В степента, в която аз – създаденият от земна пръст, който чрез Адам съм получил диханието на божествения живот (макар Адам да не му остана верен, нито аз, нито някой измежду нас) – отново получавам дара на Неговата благодат в светото Кръщение и в другите Тайнства. Тогава в мен, във всеки смъртен, идва частицата безсмъртие, тогава вкусваме от Божията вечност. И нека в този момент всеки от нас се почувства като Мария, стояща пред Спасителя, и като Пречистата Му Майка, нека да приемем думите за вечен живот, които не може да ни бъдат отнети, нито пък някой може да унищожи. Нека те ни бъдат храна, с която да станем причастни на Божията вечност.

Да проследим и да изтълкуваме казаното по-нататък: „… когато Той говореше това, една жена издигна глас от народа и Му рече: блажена е утробата, която Те е носила, и гърдите, от които си сукал! А Той рече: да, но блажени са и тия, които слушат словото Божие и го пазят“[3]. Св. Богородица е тази, която е носила в утробата си тялото на Спасителя, и от нейната гръд Той е закърмен с млякото на този свят, за да го освети. Защото едно нещо трябва да бъде насадено в нас, непоклатимо и неизменно, а именно мисълта, че затова дойде Божият Син в света – отново да даде на творението, на тварните, преходни и смъртни неща от Неговата вечност. Това е великата тайна, тайната на Боговъплъщението. Обичайно догматическото богословие акцентира повече на Кръста и Възкресението, по-малко на Въплъщението.

Въплъщението обаче, раждането на Божия Син, е началото както на Кръста, така и на Възкресението. Защото чрез Въплъщението Божият Син прие тяло от Дева Мария (но заченато от Светия Дух, Който я осени), която е с тленно тяло като нашето (макар и Божията майка да е чиста и свята, и никога да не е извършвала личен грях); взе плът от нейната плът; взе от творението (подчинено на времето и пространството) и го обожи. Затова е дошъл Божият Син в плът: божественото да проникне в нас; да имаме и ние дял в Божията вечност. В противен случай, сътворени от нищото, сме подвластни на преходността и смъртта.

Има един особен феномен, наречен апоптоза[4], който ни разкрива, че живите организми носят в себе си програмирана смърт. Но това е нещо различно от некрозата, която е патологично явление. Апоптозата – това всъщност не е смърт, а саможертва, тоест един живот се жертва, за да направи място за друг; един стар свят си отива доброволно, за да се направи път за новия свят. Така че наистина не говорим за смърт, защото смъртта е свързана с греха. Говорим за Жертва и Възкресение. Какво ни е казано в самото Писание – че Христос е Божият Агнец. Светците го знаят. Как го разбраха? „Заклан от създание-мира“[5], ни казва отново Писанието. Така че светът е основан на жертвата. Нека никога не объркваме смъртта с жертвата, никога вече да не слагаме тъждество между тях. Саможертвата е от любов към Бога, а смъртта е любов към греха.

И тогава, възлюбени, Спасителят взе от Богородица тяло като нашето и го обожи. И тялото ѝ, защото за това говорим днес, на празника Успение Богородично, не вкуси смърт… Какво всъщност означава това?

Нека проследим две места от Писанието, които ни дават яснота за разликата между смъртта и успението. Първият пример е за смъртта, в чийто корен е грехът. Спомнете си за греха, който извършили Анания и жена му Сапфира.[6]

В началото на Благовестието всички християни поставят цялото си притежание в нозете на апостолите, за да бъдат всички заедно едно сърце и една душа. Анания и Сапфира обаче продават имот и решават да скрият това от своите събратя, да излъжат Светия Дух. Заставайки пред апостол Петър, той видял в Духа тяхната лъжа, и тъй като „излъгали не човеци, а Бога“, както ни казва Писанието, внезапно паднали и издъхнали – първо Анания, а след това и Сапфира. Това е смърт в състояние на греховност. Затова е много важно как ще ни завари смъртта – в каквото състояние е душата ни в този момент, такива сме. Както те завари смъртта, според това духовно състояние ще бъдеш и съден. Защо разбойникът на кръста беше спасен? Защото, макар и в последния момент, той се покая. Асмъртта на Анания и на Сапфира ги заварва в състояние на грях.

Другият пример от Писанието е за свети Стефан, който вижда Божия Син да стои отдясно на Отца и който казва за онези, които го убиват с камъни: „Господи, не зачитай им тоя грях!“. За него смъртта е успение, затова и в Писанието е употребена думата „почина“ вместо „умря“, тоест с края на тукашния му живот той намира своя покой, своята почивка.[7]

При успението на Пресвета Богородица обоженото ѝ тяло се издига заедно с нейния дух. Душата вече не се отделя от тялото, както при нас. Духът ѝ напуска земния свят в състояние на вяра, надежда и любов. Това е и нашата молитва – всеки от нас да си отиде оттук „с вяра и надежда за вечен живот“, и в още една заупокойна молитва се казва, че „Ти си възкресението, животът и покоят на починалите Твои раби…“. Успението е преминаване отвъд в състояние на вяра, надежда, любов и помирение с всички ближни. Свобода от всякаква ненавист. И в Патерика е казано: Бог не приема вашата молитва, ако сте във вражда с някого. Когато сте във вражда с някого, помнете: душата ви е като смразена. А ако сте отворени към божественото, Божията светлина прониква във вас; и тази светлина е вечна светлина, помнете!

Позволете ми да цитирам едни думи на йеросхимонах Василий от Пояна Мърулуй (скит над Ръмнику Сърат). Той познавал действието на Божията благодат в човека. Толкова бил отдаден на Бога, бил е свят човек!... Когато излизал от килията си и отивал към храма, ята птици кръжели около главата му и го придружавали до църквата. И кацали като на бдение над централния купол. И когато излизал от храма, след като се причастил, ятото птици отново го заобикаляло и го придружавало обратно до килията му. Той бил толкова благословен, че и тези създания също усещали аромата на Божията благодат, който се излъчвал от него. Ето какво казва той:

Когато човек прекарва време в молитва, особено в Иисусовата молитва, в сърцето възраства благоговеен страх, но и неизказана сладост. Голяма утеха се спуска над душата. Това е от святото дело. Тогава сърцето подскача и от него извират сълзи, пълни със сладост. Това е тъга, изпълнена с радост. И тогава сърцето кипи, цялото тяло пламва, а умът в благочестив страх вика: „Господи, помилуй“. И както маслото в пълен съд, като се нагрее силно, се разлива по ръбовете, така става и в сърцето, когато се стопля от благодатното дело: то излива топлина и върху тялото, а след това този, който преживява тази благодат, има усещането, сякаш всичките му вътрешности са готови да изскочат от него. С този човек се случват и други чудни тайни: понякога се появява светлина, благодарение на която сякаш ставаш прозрачен, ставаш сякаш свещ, която свети като слънце. Извира светлина от сърцето му; и други мистерии се случват вътре в сърцето, които не мога да опиша. Умът вижда цялото здание и се удивлява на движенията, които предизвикват светите неща, удивлява се на божествените тайни. Целият човек тогава става обожен от това неземно движение… Сякаш е обхванат от неудържима радост, подобно на някой, който усеща, че нещо го издига нагоре. Затова умът се увлича и подслажда от красотите на рая.

Това се случва със светите хора, на издигналите се нагоре. Нека никой обаче да не остава безутешен: йеросхимонах Василий казва още, че ако не си достигнал такива висоти, но усещаш в себе си присъствието на любов и вътрешен мир, това е толкова живо свидетелство, че нямаш нужда от повече доказателства... Господи! Многократно е бил поставян въпросът дали Бог съществува, излагани са били всякакви рационални аргументи. Бедните рационални съждения са оставяли мнозина далеч от Него. Да чувстваш Бога в сърцето си – това е тайната. Да усещаш как Неговата любов и светлина те променят. Две ясни, осезаеми доказателства: първо, да усещаш преображението в себе си, благодатта, светлината, мира, вярата; да усещаш, че тази сила не идва от теб. И също, че тя не идва винаги, това не го решаваш ти, не можеш да я имаш, когато си поискаш, както контролираш телесните, материалните неща. Това е доказателството, с което придобиваш жив опит във вярата, така че нищо да не може да те разклати в нея. И второто доказателство: околните да го усетят. Ако в теб има мир, светлина, любов…

Богородица заспа и бе въздигната телесно на небето. Дано и ти, придобил божествените дарове, да преминеш отвъд, заспивайки в Господа, и да не вкусиш смъртта. И ето я разликата между умирането в грях, в отделеност от Бога, и успението – във вяра в Него. Това е една от големите истини, които споделя с нас Божията майка. Това е, ако щете, една от великите истини, които Богородица споделя с нас чрез своето свято заспиване. Затова и днес я възпяваме: „При раждането си съхранила девството, при успението си не си изоставила света, Богородице. Преминала си към живота (вечен), бидейки Майка на Живота (Христос), и с твоите молитви избавяш от смърт нашите души…“. Амин.

 

Текстът е публикуван със съкращения

 

Превод от румънски: Сандра Керелезова