Руската църква не е свикнала да бъде свободна

Андрей Зубов (род. 1952 г.) е руски ис­торик, философ, църковен деец и об­щественик. Завършил е Московския държавен институт за международ­ни отношения. От 1988 до 1994 г. пре­подава история на религията в Мос­ковската духовна академия. През следващите осем години оглавява ка­тедрата по религиознание във фи­лософско-богословския факултет на Руския православен институт „Св. Йоан Богослов“. Един от авторите на основополагащия документ на РПЦ „Основи на социалната концеп­ция на Руската православна църква“, приет през 2000 г. През 2014 г. е уволнен от преподавателска дейност заради крити­ката си за анексията на Крим от Русия. Превръща се в един от най-непримиримите критици на режима на Вл. Путин, както и на колаборацията на РПЦ с официалната власт. Андрей Зубов е отговорен редактор на изданието История на Русия. XX век, създадено по инициатива на Ал. Солженицин и включващо авторски колектив от по­вече от четиридесет и пет учени от Русия и чужбина. Автор е на осем монографии и на близо триста научни и публицистични статии. Напуска Русия през 2022 г. и отто­гава преподава в Университета в Бърно, Чехия.

 

Днес Русия сякаш живее само в миналото. Как като историк си обяснявате противоречивите исторически наративи на Владимир Путин и приема­нето на тези наративи от руското общество? Имам предвид например представянето на комунизма като нещо лошо заради репресиите срещу Руската православна църква, а в същото време – представянето на разпа­дането на Съветския съюз като „най-голямата геополитическа катастро­фа на ХХ век“?

Не мисля, че руският народ живее само в миналото. Неслучайно Алексей Навални говореше за „прекрасната Русия на бъдещето“. И тези хора, които почетоха неговата памет, се събраха след убийството му, защото продължават да желаят тази прекрасна Русия на бъдещето. Всички ние, руските политици от опозицията, не искаме миналото, а бъдещето. Изучаваме миналото, самият аз съм историк, но искаме бъдещето. И това бъдеще няма да бъде повторе­ние на миналото, то ще бъде ново и различно бъдеще в условията на съвре­менния свят.

Наративът за миналото е предлаган от Путин, защото самият той живее в него. Самият той е безкрайно увлечен по този примитивен тип съветска ис­тория. Той би искал историята да бъде представена според представите на „Краткия курс по история на ВКП(б)“. Той превръща историята в идеология. Вероятно и той самият би признал някакви грешки, но този негов наратив е изцяло погрешен. На първо място, не толкова отдавна, когато преди 20 го­дини бяха отворени архивите, успяхме да копираме и публикуваме безчислено количество документи. На второ място, написани бяха множество книги, в които историята се излага правдиво, и всеки може да прочете тези книги, дори не е нужно да се купуват, могат да се намерят в интернет. Имаме и мно­жество лекции по руска история, както мои, така и на други колеги. Така че превръщането на историята в идеология вече не е възможно.

Затова мисля, че този опит на Путин е обречен на провал. Той може да лъже по повод на Катин например, но документите за тази трагедия са предадени още от времето на Горбачов и целият свят знае какво се е случило. Има и дру­ги примери за подобно поведение.

Как си обяснявате превръщането на Руската православна църква в цент­рална идеологическа опора на руския режим? Днес Руската църква в лицето на патриарх Кирил изповядва открито националистическата доктрина за „руския свят“ и сякаш напълно е забравила своите претенции за универсал­ност. Как и кога се случи това?

Дори може да се каже кога точно се случва. На 4 септември 1943 г., когато Сталин привиква в своята резиденция тримата митрополити – митропо­лит Сергей Страгородски, митрополит Николай Ярушевич и митрополит Алексий Симански, и им казва, че е готов да възстанови Църквата. В този мо­мент Църквата е преследвана и на практика всички митрополити, еписко­пи и свещеници са в лагери, затвори или в земята. Сталин прави това не за­щото е станал вярващ, или защото Матрона Московска[1] го е убедила, както говорят някои чудаци, а защото е разбрал, че има нужда от Църквата като идеологическа опора. Тя му е нужна, за да може да консолидира обществото във време на война, а още отпреди войната, от преброяването от 6 януари 1937 г., той знае, че мнозинството от населението е вярващо. А във време на война, разбираемо, това религиозно чувство се усилва. Да се бориш с него в условията на война е невъзможно, безсмислено и опасно. Така се появява необ­ходимостта да се възползва от него.

Така от останките от старата Църква, унищожена от Ленин и от самия него, той решава да създаде нова, контролирана от КГБ църква. Точно това и прави. След това на практика нито един епископ, нито един свещеник не е ръкополаган без одобрението на КГБ на местно или на централно равнище. Създадена е легална институция, какъвто е Съветът по въпросите на рели­гията към Съвета на министрите на РСФСР, но това е само легално прикри­тие на V управление на НКВД, след това на КГБ. Така си остава и досега.

Когато внезапно Руската църква си представи, че може да бъде истински свободна, тогава нейните водачи се объркаха. А това стана по времето на Горбачов, тогава на историческата негова среща с патриарх Пимен, прове­дена на 29 април 1988 г., Горбачов обещава да даде всичко, което Църквата поиска. Тогава водачите на Църквата искат нещо, но са объркани. Руската църква не е свикнала да бъде свободна. От времето на сталинските репре­сии, от времето на имперския протекторат тя не е свикнала да бъде свобод­на, свикнала е да бъде зависима. Тя започва бавно да се освобождава от тази зависимост по време на Московския събор от 1917–18 г., но болшевиките спи­рат този процес.

Така че не може да се учудваме, че патриарх Кирил взима на въоръжение мето­дите от миналото. Той е човек, поставен от КГБ, става заместник на мит­рополит Филарет Мински още по времето на съветската власт[2], когато на такава длъжност не назначават никого без разрешението на КГБ. И той из­пълнява тази своя длъжност прилежно. И той си има своите амбиции, както всеки човек. Кирил говореше, че Путин е президент на Русия, докато той са­мият е лидер на целия „Руски свят“, който включва Украйна, Казахстан, руска­та емиграция, Беларус. Но Путин го постави на мястото, помните случаите с часовниците, с имотите, тогава на Кирил му дадоха да разбере какво ще му се случи, ако тръгне срещу Путин. Той разбра и не тръгна срещу Путин. И така се върна към ситуацията, която не е създадена нито от него, нито от Путин, а от Сталин, когато от преследвана Църквата се превръща в подчинена.

Това не означава, че няма Църква, тя съществува, Православната църква в Русия съществува, както съществува и в България или Гърция. Много хора се изповядват, причастяват се и те не харесват нито Путин, нито дори Кирил, за тях е важно да бъдат Христови. И това е най-важното. Тази Църква не може да бъде унищожена. Предателствата на църковното началство не могат да отблъснат хората от Христос, не могат да ги накарат да преда­дат Христос. Има и смели свещеници, има дори и несъгласни с Кирил епископи, така че когато Путинският режим рухне, уверен съм, ще започне голямо об­новление на Църквата и тогава този период, започнал през септември 1943 г., ще завърши. Ще има нов събор, този събор ще вземе решение за истинска свобода на Църквата, защото, за съжаление, Православната църква е много склонна да се подчинява на държавата. Това е валидно и за Католическата църква, например по времето на Австрийската империя в епохата на нейния разцвет, във времето на Мария Терезия и на Йозеф II. Но за Православната църква това е почти норма. И е важно тази норма да бъде отхвърлена. Трудно е, но е необходимо.

Доколко показателен е случаят на о. Алексей Умински за духовната ситуа­ция в Русия днес? Според мнението на редица наблюдатели през предходни­те десетилетия в Руската църква е било възможно изказването на различ­ни мнения. Докато днес, както изглежда, това вече не е възможно...

Ако става дума за политически мнения, в това отношение наблюдаваме про­цес на преход от авторитаризъм към тоталитаризъм. В авторитарните системи индивидуалните мнения са допускани. У нас имаше свещеници, които подкрепяха Путин и доктрината за Руския свят, но имаше и свещеници, кои­то въобще не подкрепяха подобно нещо. Но след 2014 г. и особено след 2022 г. това вече стана невъзможно. Отец Алексей Умински е известен, ярък, голям богослов, също и прекрасен свещеник, който има голямо паство, много хора, които му вярват и го следват, той е един от забележителните свещеници в Руската църква. И в този смисъл до последно остана верен на себе си, не се съгласи с видимата подкрепа, давана от Църквата на тази война. И тъй като не се съгласи, беше прогонен от своето свещеноначалие, склонило глава, и то с голямо удоволствие, пред призивите на властта за подкрепа за войната. Затова и о. Алексей Умински беше лишен в Русия от своя сан, макар и това да предизвика протести. След това Вселенският патриарх го възстанови в същия сан, даде му и място за служение. Разбира се, за Русия това е голяма за­губа, но днес има интернет и всяко слово, произнесено в Париж, Берлин или София, може да бъде чуто или прочетено в Русия. Така че случаят на о. Алексей Умински е важен и показателен, но бих казал, че не е трагичен. Но този случай показва, че в Русия свободната църковна дейност е невъзможна. Възможно е мълчаливо да се свещенодейства, хората да бъдат водени към Христа, тихо и на ухо да се обяснява истината в църковния и политически живот. Така беше и в съветско време, така се случи и с мен, когато срещнах подобни ду­ховници – тогава имаше много и известни свещеници като о. Георги Бреев, които ни говореха истината, даваха ни забранена литература. Благодарение на техния пример християните не следваха официалните църковни влас­ти, а разбираха какво е истинското служение на Христа. Така ще бъде и сега. Единствената разлика с миналото е, че днес няма нужда да се прави самиздат, днес има Youtube.

Вие сте един от участниците в преговорите по обединението между Руската православна и Руската задгранична църква, което беше един от големите успехи на патриарх Кирил. Какви са днес настроенията сред рус­ката православна емиграция?

Това не беше успех на патриарх Кирил, а на патриарх Алексий (Ридигер). Обединението на Църквата се случи още по времето на Алексий, малко по-къс­но той почина. Какви са настроенията в емиграцията? Това е много тъжна тема. Емиграцията в голяма степен, включително и църковната, поддържа тази война, поддържа и Путин. Разбира се, емиграцията е свободна, всеки има свободата да избере позицията си, никой никого не преследва и не ли­шава от сан, защото те служат в свободни страни. Можем да дадем при­мера на Православната църква в Америка, църквата, създадена някога от о. Александър Шмеман, която твърдо се изказва срещу войната. В същото вре­ме Руската задгранична църква или мълчи, или много предпазливо се изказва срещу войната. Има, наистина, единици, много малко свещеници в Руската задгранична църква, които решително се изказват срещу войната. Те са во­дени от повелята на своето сърце. Може да се каже, че значителна част от руската емиграция, която живее в чужбина, не успява да отдели любовта към родината от любовта към режима. И попада в капана да харесва всеки режим, който съществува в родината. Сред вярващите хора има и такива, които смятат, че след като режимът не е богоборчески, след като той поддържа Църквата, след като Путин се кръсти, тогава всичко е наред и ние ще под­крепяме този режим. Тоест отсъствието на истинско християнско отноше­ние към светските и църковните власти прави възможна привързаността на мнозина към путинския режим.

Днес Руската православна църква се опитва да внесе раздор в православ­ния свят, като създава паралелни структури на Вселенската патриаршия. Колко далеч може да стигне този църковен империализъм?

В Африка този опит благополучно се провали. Той стана възможен заради руските пари, не на Църквата, а на КГБ. Мисля, че той ще се провали изцяло. Защото за вярващите хора всеки опит за разделяне на църквите е абсурден. Съществува руско гражданство, аз също съм гражданин на Русия, но не съм гражданин и не съм поданик на Руската православна църква. Тук, в Чехия, по­сещавам храма на Чешката православна църква и се чувствам много добре. В Гърция също би било така. Имаме единна Православна църква в целия свят, а юрисдикцията е само административна структура, която съществува за удобство и управление в съответните страни, без това да има отно­шение към гражданското положение на вярващите хора. Затова и всякакви претенции или призиви – идвайте да се причастявате само в храмовете на Московската патриаршия – тези призиви са абсурдни, неканонични. Опитът за този църковен империализъм от страна на патриарх Кирил от самото на­чало беше неуспешен и ще става още по-неуспешен, защото парите намаля­ват в хода на тази тежка и изтощителна война. Затова и възможностите на Църквата да подкупва хората ще стават все по-ограничени.

Какво е мястото на Руската църква в пропагандната машина на Путин и представлява ли този цезаропапистки модел заплаха за съдбата на руско­то православие?

Не мисля, че като цяло той е заплаха за съдбата на руското православие. Както казах, православните хора следват каноните на Вселенската право­славна християнска църква, те четат същия Символ на вярата, който се чете и в София или Константинопол. В този смисъл това не засяга православ­ните християни. Обикновените хора не участват в молебените за войната и други подобни. Ако Руският патриарх излезе с решение, че тези, които са про­тив тази война, не могат да се причастяват или да приемат тайнствата на Църквата, тогава действително много хора биха се оказали в тежко поло­жение. Но все пак се надявам, че такова безумие не е възможно, това би било тежко нарушение на каноните, до което дори болшевиките не са стигнали. Това би било резултат от цезаропапизма. Защото по време на съветската власт Църквата е смятана за враждебна институция, макар и да е контро­лирана от КГБ, все пак тя проповядва вярата в атеистична държава. А това сега не е така, Църквата не е враждебна институция, затова и може да се управлява още по-ефективно. Затова не изключвам да се стигне и до такъв натиск над съвестта на вярващите.

До неотдавна Българската православна църква беше приемана като особе­но близка до Руската църква, но сякаш това вече не е така, особено след „шпионския скандал“ с руското подворие в София. Къде се намира България в доктрината за „Руския свят“?

Трудно ми е да кажа, защото не съм сред хората, които формулират доктри­ната за „Руския свят“. Затова и не знам къде се намира България в техните представи, но ми се струва, че „Руският свят“ ѝ е много сърдит, защото България не изпълнява своите „братски задължения“.

Всъщност мисля нещо съвсем различно. Мисля, че Българската църква за нас е пример как трябва да бъде изграден църковният живот след комунизма. Знам, че в България този процес не е лесен, но все пак се случва. Затова си мисля, че от вас можем да вземем пример, така че на бъдещия Руски поместен събор безусловно ще бъдат поканени свещеници, епископи и богослови от България, които да помогнат и на нас да намерим правилния път.

 

[1] Матрона Никонова (1881–1952), известна като Матрона Московска, е руска прорицателка и чудотвор­ка, канонизирана от РПЦ през 1999 г. Б.р.

[2] Митрополит Филарет Мински (1931–2021) – епископ на Руската православна църква, а след това и пред­стоятел на Беларуската православна църква. От 1981 до 1989 г. е ръководител на Отдела за външни отно­шения на РПЦ, а негов заместник е настоящият руски патриарх Кирил. Б.р.