Руската църква не е свикнала да бъде свободна
Андрей Зубов (род. 1952 г.) е руски историк, философ, църковен деец и общественик. Завършил е Московския държавен институт за международни отношения. От 1988 до 1994 г. преподава история на религията в Московската духовна академия. През следващите осем години оглавява катедрата по религиознание във философско-богословския факултет на Руския православен институт „Св. Йоан Богослов“. Един от авторите на основополагащия документ на РПЦ „Основи на социалната концепция на Руската православна църква“, приет през 2000 г. През 2014 г. е уволнен от преподавателска дейност заради критиката си за анексията на Крим от Русия. Превръща се в един от най-непримиримите критици на режима на Вл. Путин, както и на колаборацията на РПЦ с официалната власт. Андрей Зубов е отговорен редактор на изданието История на Русия. XX век, създадено по инициатива на Ал. Солженицин и включващо авторски колектив от повече от четиридесет и пет учени от Русия и чужбина. Автор е на осем монографии и на близо триста научни и публицистични статии. Напуска Русия през 2022 г. и оттогава преподава в Университета в Бърно, Чехия.
Днес Русия сякаш живее само в миналото. Как като историк си обяснявате противоречивите исторически наративи на Владимир Путин и приемането на тези наративи от руското общество? Имам предвид например представянето на комунизма като нещо лошо заради репресиите срещу Руската православна църква, а в същото време – представянето на разпадането на Съветския съюз като „най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век“?
Не мисля, че руският народ живее само в миналото. Неслучайно Алексей Навални говореше за „прекрасната Русия на бъдещето“. И тези хора, които почетоха неговата памет, се събраха след убийството му, защото продължават да желаят тази прекрасна Русия на бъдещето. Всички ние, руските политици от опозицията, не искаме миналото, а бъдещето. Изучаваме миналото, самият аз съм историк, но искаме бъдещето. И това бъдеще няма да бъде повторение на миналото, то ще бъде ново и различно бъдеще в условията на съвременния свят.
Наративът за миналото е предлаган от Путин, защото самият той живее в него. Самият той е безкрайно увлечен по този примитивен тип съветска история. Той би искал историята да бъде представена според представите на „Краткия курс по история на ВКП(б)“. Той превръща историята в идеология. Вероятно и той самият би признал някакви грешки, но този негов наратив е изцяло погрешен. На първо място, не толкова отдавна, когато преди 20 години бяха отворени архивите, успяхме да копираме и публикуваме безчислено количество документи. На второ място, написани бяха множество книги, в които историята се излага правдиво, и всеки може да прочете тези книги, дори не е нужно да се купуват, могат да се намерят в интернет. Имаме и множество лекции по руска история, както мои, така и на други колеги. Така че превръщането на историята в идеология вече не е възможно.
Затова мисля, че този опит на Путин е обречен на провал. Той може да лъже по повод на Катин например, но документите за тази трагедия са предадени още от времето на Горбачов и целият свят знае какво се е случило. Има и други примери за подобно поведение.
Как си обяснявате превръщането на Руската православна църква в централна идеологическа опора на руския режим? Днес Руската църква в лицето на патриарх Кирил изповядва открито националистическата доктрина за „руския свят“ и сякаш напълно е забравила своите претенции за универсалност. Как и кога се случи това?
Дори може да се каже кога точно се случва. На 4 септември 1943 г., когато Сталин привиква в своята резиденция тримата митрополити – митрополит Сергей Страгородски, митрополит Николай Ярушевич и митрополит Алексий Симански, и им казва, че е готов да възстанови Църквата. В този момент Църквата е преследвана и на практика всички митрополити, епископи и свещеници са в лагери, затвори или в земята. Сталин прави това не защото е станал вярващ, или защото Матрона Московска[1] го е убедила, както говорят някои чудаци, а защото е разбрал, че има нужда от Църквата като идеологическа опора. Тя му е нужна, за да може да консолидира обществото във време на война, а още отпреди войната, от преброяването от 6 януари 1937 г., той знае, че мнозинството от населението е вярващо. А във време на война, разбираемо, това религиозно чувство се усилва. Да се бориш с него в условията на война е невъзможно, безсмислено и опасно. Така се появява необходимостта да се възползва от него.
Така от останките от старата Църква, унищожена от Ленин и от самия него, той решава да създаде нова, контролирана от КГБ църква. Точно това и прави. След това на практика нито един епископ, нито един свещеник не е ръкополаган без одобрението на КГБ на местно или на централно равнище. Създадена е легална институция, какъвто е Съветът по въпросите на религията към Съвета на министрите на РСФСР, но това е само легално прикритие на V управление на НКВД, след това на КГБ. Така си остава и досега.
Когато внезапно Руската църква си представи, че може да бъде истински свободна, тогава нейните водачи се объркаха. А това стана по времето на Горбачов, тогава на историческата негова среща с патриарх Пимен, проведена на 29 април 1988 г., Горбачов обещава да даде всичко, което Църквата поиска. Тогава водачите на Църквата искат нещо, но са объркани. Руската църква не е свикнала да бъде свободна. От времето на сталинските репресии, от времето на имперския протекторат тя не е свикнала да бъде свободна, свикнала е да бъде зависима. Тя започва бавно да се освобождава от тази зависимост по време на Московския събор от 1917–18 г., но болшевиките спират този процес.
Така че не може да се учудваме, че патриарх Кирил взима на въоръжение методите от миналото. Той е човек, поставен от КГБ, става заместник на митрополит Филарет Мински още по времето на съветската власт[2], когато на такава длъжност не назначават никого без разрешението на КГБ. И той изпълнява тази своя длъжност прилежно. И той си има своите амбиции, както всеки човек. Кирил говореше, че Путин е президент на Русия, докато той самият е лидер на целия „Руски свят“, който включва Украйна, Казахстан, руската емиграция, Беларус. Но Путин го постави на мястото, помните случаите с часовниците, с имотите, тогава на Кирил му дадоха да разбере какво ще му се случи, ако тръгне срещу Путин. Той разбра и не тръгна срещу Путин. И така се върна към ситуацията, която не е създадена нито от него, нито от Путин, а от Сталин, когато от преследвана Църквата се превръща в подчинена.
Това не означава, че няма Църква, тя съществува, Православната църква в Русия съществува, както съществува и в България или Гърция. Много хора се изповядват, причастяват се и те не харесват нито Путин, нито дори Кирил, за тях е важно да бъдат Христови. И това е най-важното. Тази Църква не може да бъде унищожена. Предателствата на църковното началство не могат да отблъснат хората от Христос, не могат да ги накарат да предадат Христос. Има и смели свещеници, има дори и несъгласни с Кирил епископи, така че когато Путинският режим рухне, уверен съм, ще започне голямо обновление на Църквата и тогава този период, започнал през септември 1943 г., ще завърши. Ще има нов събор, този събор ще вземе решение за истинска свобода на Църквата, защото, за съжаление, Православната църква е много склонна да се подчинява на държавата. Това е валидно и за Католическата църква, например по времето на Австрийската империя в епохата на нейния разцвет, във времето на Мария Терезия и на Йозеф II. Но за Православната църква това е почти норма. И е важно тази норма да бъде отхвърлена. Трудно е, но е необходимо.
Доколко показателен е случаят на о. Алексей Умински за духовната ситуация в Русия днес? Според мнението на редица наблюдатели през предходните десетилетия в Руската църква е било възможно изказването на различни мнения. Докато днес, както изглежда, това вече не е възможно...
Ако става дума за политически мнения, в това отношение наблюдаваме процес на преход от авторитаризъм към тоталитаризъм. В авторитарните системи индивидуалните мнения са допускани. У нас имаше свещеници, които подкрепяха Путин и доктрината за Руския свят, но имаше и свещеници, които въобще не подкрепяха подобно нещо. Но след 2014 г. и особено след 2022 г. това вече стана невъзможно. Отец Алексей Умински е известен, ярък, голям богослов, също и прекрасен свещеник, който има голямо паство, много хора, които му вярват и го следват, той е един от забележителните свещеници в Руската църква. И в този смисъл до последно остана верен на себе си, не се съгласи с видимата подкрепа, давана от Църквата на тази война. И тъй като не се съгласи, беше прогонен от своето свещеноначалие, склонило глава, и то с голямо удоволствие, пред призивите на властта за подкрепа за войната. Затова и о. Алексей Умински беше лишен в Русия от своя сан, макар и това да предизвика протести. След това Вселенският патриарх го възстанови в същия сан, даде му и място за служение. Разбира се, за Русия това е голяма загуба, но днес има интернет и всяко слово, произнесено в Париж, Берлин или София, може да бъде чуто или прочетено в Русия. Така че случаят на о. Алексей Умински е важен и показателен, но бих казал, че не е трагичен. Но този случай показва, че в Русия свободната църковна дейност е невъзможна. Възможно е мълчаливо да се свещенодейства, хората да бъдат водени към Христа, тихо и на ухо да се обяснява истината в църковния и политически живот. Така беше и в съветско време, така се случи и с мен, когато срещнах подобни духовници – тогава имаше много и известни свещеници като о. Георги Бреев, които ни говореха истината, даваха ни забранена литература. Благодарение на техния пример християните не следваха официалните църковни власти, а разбираха какво е истинското служение на Христа. Така ще бъде и сега. Единствената разлика с миналото е, че днес няма нужда да се прави самиздат, днес има Youtube.
Вие сте един от участниците в преговорите по обединението между Руската православна и Руската задгранична църква, което беше един от големите успехи на патриарх Кирил. Какви са днес настроенията сред руската православна емиграция?
Това не беше успех на патриарх Кирил, а на патриарх Алексий (Ридигер). Обединението на Църквата се случи още по времето на Алексий, малко по-късно той почина. Какви са настроенията в емиграцията? Това е много тъжна тема. Емиграцията в голяма степен, включително и църковната, поддържа тази война, поддържа и Путин. Разбира се, емиграцията е свободна, всеки има свободата да избере позицията си, никой никого не преследва и не лишава от сан, защото те служат в свободни страни. Можем да дадем примера на Православната църква в Америка, църквата, създадена някога от о. Александър Шмеман, която твърдо се изказва срещу войната. В същото време Руската задгранична църква или мълчи, или много предпазливо се изказва срещу войната. Има, наистина, единици, много малко свещеници в Руската задгранична църква, които решително се изказват срещу войната. Те са водени от повелята на своето сърце. Може да се каже, че значителна част от руската емиграция, която живее в чужбина, не успява да отдели любовта към родината от любовта към режима. И попада в капана да харесва всеки режим, който съществува в родината. Сред вярващите хора има и такива, които смятат, че след като режимът не е богоборчески, след като той поддържа Църквата, след като Путин се кръсти, тогава всичко е наред и ние ще подкрепяме този режим. Тоест отсъствието на истинско християнско отношение към светските и църковните власти прави възможна привързаността на мнозина към путинския режим.
Днес Руската православна църква се опитва да внесе раздор в православния свят, като създава паралелни структури на Вселенската патриаршия. Колко далеч може да стигне този църковен империализъм?
В Африка този опит благополучно се провали. Той стана възможен заради руските пари, не на Църквата, а на КГБ. Мисля, че той ще се провали изцяло. Защото за вярващите хора всеки опит за разделяне на църквите е абсурден. Съществува руско гражданство, аз също съм гражданин на Русия, но не съм гражданин и не съм поданик на Руската православна църква. Тук, в Чехия, посещавам храма на Чешката православна църква и се чувствам много добре. В Гърция също би било така. Имаме единна Православна църква в целия свят, а юрисдикцията е само административна структура, която съществува за удобство и управление в съответните страни, без това да има отношение към гражданското положение на вярващите хора. Затова и всякакви претенции или призиви – идвайте да се причастявате само в храмовете на Московската патриаршия – тези призиви са абсурдни, неканонични. Опитът за този църковен империализъм от страна на патриарх Кирил от самото начало беше неуспешен и ще става още по-неуспешен, защото парите намаляват в хода на тази тежка и изтощителна война. Затова и възможностите на Църквата да подкупва хората ще стават все по-ограничени.
Какво е мястото на Руската църква в пропагандната машина на Путин и представлява ли този цезаропапистки модел заплаха за съдбата на руското православие?
Не мисля, че като цяло той е заплаха за съдбата на руското православие. Както казах, православните хора следват каноните на Вселенската православна християнска църква, те четат същия Символ на вярата, който се чете и в София или Константинопол. В този смисъл това не засяга православните християни. Обикновените хора не участват в молебените за войната и други подобни. Ако Руският патриарх излезе с решение, че тези, които са против тази война, не могат да се причастяват или да приемат тайнствата на Църквата, тогава действително много хора биха се оказали в тежко положение. Но все пак се надявам, че такова безумие не е възможно, това би било тежко нарушение на каноните, до което дори болшевиките не са стигнали. Това би било резултат от цезаропапизма. Защото по време на съветската власт Църквата е смятана за враждебна институция, макар и да е контролирана от КГБ, все пак тя проповядва вярата в атеистична държава. А това сега не е така, Църквата не е враждебна институция, затова и може да се управлява още по-ефективно. Затова не изключвам да се стигне и до такъв натиск над съвестта на вярващите.
До неотдавна Българската православна църква беше приемана като особено близка до Руската църква, но сякаш това вече не е така, особено след „шпионския скандал“ с руското подворие в София. Къде се намира България в доктрината за „Руския свят“?
Трудно ми е да кажа, защото не съм сред хората, които формулират доктрината за „Руския свят“. Затова и не знам къде се намира България в техните представи, но ми се струва, че „Руският свят“ ѝ е много сърдит, защото България не изпълнява своите „братски задължения“.
Всъщност мисля нещо съвсем различно. Мисля, че Българската църква за нас е пример как трябва да бъде изграден църковният живот след комунизма. Знам, че в България този процес не е лесен, но все пак се случва. Затова си мисля, че от вас можем да вземем пример, така че на бъдещия Руски поместен събор безусловно ще бъдат поканени свещеници, епископи и богослови от България, които да помогнат и на нас да намерим правилния път.
[1] Матрона Никонова (1881–1952), известна като Матрона Московска, е руска прорицателка и чудотворка, канонизирана от РПЦ през 1999 г. Б.р.
[2] Митрополит Филарет Мински (1931–2021) – епископ на Руската православна църква, а след това и предстоятел на Беларуската православна църква. От 1981 до 1989 г. е ръководител на Отдела за външни отношения на РПЦ, а негов заместник е настоящият руски патриарх Кирил. Б.р.